АТИКУС
Когато Туела ме предупреди за предстоящата ми смърт, предположих, че тя ще е с меч в ръка, а не, че ще се разбия в земята, стиснат в ноктите на дракон.
Масивно кожесто крило покрива разбитото ми тяло, докато се боря за дъх, а Бексли изгаря всичко по пътя на огъня си. Тя се опитва да ме предпази, докато врага атакува. Това е любезно от нейна страна, като се има предвид, че не мога да вдигна дори ръцете си, да не говорим за оръжие.
Някъде горе нейния приятел и сина ѝ изпищяват, бързайки да я спасят. Мисълта ме кара да се усмихна, докато се любувам на блестящите ѝ люспи.
– Казвал ли съм ти някога колко много означава приятелството ти за мен? – Съмнявам се, че тя ме чува през виковете, но все пак продължавам, желаейки да се отърся от мислите си, преди да не мога повече. – Продължавам да си възпроизвеждам последните ни разговори в съзнанието си. Сега всичко има смисъл. Е… Много неща все още нямат никакъв шибан смисъл за мен. – Опитът ми да се засмея загива със стон. – Жалко, че не те послушах. – Щеше ли това да промени нещо? Кой знае, но ми се иска да бях разпознал кои са истинските ми съюзници.
Изведнъж всичко утихва. Сблъсъкът на остриетата, виковете на враговете, рева на драконите.
Всичко това изчезна.
А звука, който Бексли издава, кърви от отчаяние.