РОМЕРИЯ
Челюстта ми пада, когато безброй облаци прах изригват и се спускат на земята.
Саур’готите са изчезнали, изчезнали са.
Както и нулингските зверове, които носеха оръжията им.
Но аз все още съм тук, стоя на крепостната стена и наблюдавам как се променя вълната на битката.
– Той излъга – казвам на глас на никого конкретно. Или ме е подвел. Аминадав ме накара да повярвам, че се жертвам за доброто на всички, за доброто на царствата. И аз направих този избор.
Но все още съм тук.
– Кой излъга? – Пита Елисаф, лицето му е изпълнено с удивление, мечовете му са спуснати.
Изостреният писък на Кайндра прелива от агония, привличайки вниманието ми към нея.
– Не – изпъшквам, търсейки формите им в полетата. Но Валк и Ксиарик ги няма.
– Ромерия. – Лицето на Елисаф се смръщва от ужас, вниманието му е насочено към клетките, където сега стои Зандер, където бяха родителите ми. Не е останало нищо друго освен купчини прах.
Купчина зелена коприна е всичко, което загатва за София.
Те всички са изчезнали.
Тогава ми просветва.
– Той уби всичко, което идваше от Нулинга. – И доброто, и лошото.
Рогът на Аминадав се смалява в хватката ми, покривайки ръцете ми с бронзов прах.
– Какво си мислеше, че ще направи, когато го надуеш? – Пита Елисаф с подозрение в тона си.
– Мислех, че ще спаси царствата. – Точен – и неясен – отговор.
Но Елисаф не се заблуждава.
– Кажи на Зандер, че ще го намеря в следващия си живот. – Гръдният му кош се надига с въздишка, докато сглобява парчетата. – Всичко, което щеше да ни струва, си ти, нали?
– Направих това, което трябваше да се направи. – Това, което Кралицата на всички трябваше да направи. – Но може би не казвай на Зандер за това?
Елисаф поклаща глава и премята ръка през рамото ми, придърпвайки ме към себе си.
Избухват няколко възгласа, а след това още, докато дълбока вълна не се стовари върху земята. Звукът на победата.
Зандер е долу, мечовете му са захвърлени на земята от двете му страни.
Направихме го.
Спасихме Острова.
Усмихвам се, докато се свличам до моя скъп приятел.