АНИКА
Дестри и Тайри притичват до устието на тунела, Дестри притиска камъните си, а очите ѝ са плътно бели.
Аз се облягам на стената, все още възвръщайки силите си, тялото ме боли.
– Виждаш ли го?
Тайри се навежда, търсейки по тавана на пещерата.
– Там е. – Той се отдръпва за секунда, преди масивното му кожесто тяло да се спусне надолу. – Как върви, Дес?
Тя не отговаря, а той не я бута, като вместо това поставя ръка на бедрото ми.
– Ето. Опитай това. – Събирам един камък и го хвърлям в пещерата. Някъде горе се размахват крила и тогава виверната каца, навежда се да го помирише.
– Хубав е – признавам, като се възхищавам на оттенъка на червените му люспи.
– Това е този, който те доведе тук. Същата окраска.
– Изненадана съм, че не ме изяде веднага.
– Аз също. – Той намига. – Аз бих го направил.
Притискам се до него, отчаяно желаейки да бъда близо до него.
– Чакай, мисля, че… – Тайри се намръщва към Дестри, после към виверната, която седи безучастно с наведена глава. Очите му светват. – Мисля, че тя го има.
– Как ще разберем?
Сякаш в отговор, тя завърта нокътя си нагоре, опирайки се на камъка. Наблюдава ни през стеснени процепи.
– Позволи ми да го проверя. – Тайри разкопчава меча си.
– Внимавай! – Призовавам го.
Той се приближава към звяра, като го заобикаля широко, преди да се приближи.
Той седи спокойно, без да се движи.
– Тя го е направила. – Тайри се усмихва. – Ще отлетим от това забравено царство. Хвани Дестри за ръка и я насочи…
Дестри се задъхва, сякаш е излязла на въздух след прекалено дълго пребиваване под вода.
Виверната се отдръпва назад с писък, а ноктите, които чакат да ни приберат, се забиват в торса на Тайри.
И тогава се превръща в прах пред очите ни.
– Тайри! – Измъквам се от тунела и тичам към мястото, където той е паднал. – Съдби. Добре… – Порезът е дълъг и дълбок. Треперещите ми ръце го покриват, опитвайки се да спрат кръвта да тече. По пръстите ми се стичат ручейчета. – Добре, значи е лошо, но ще заздравее.
– Лъжец. – Той се мръщи. – Това е рана от нулингов звяр, Аника, и не виждам никакви кастери.
– Но ще се оправи. Трябва да се оправи.
Дестри се е сгърчила до мен, очите ѝ отново са черни.
– Какво се случи? Какво направи! – Викам.
– Нищо! Имах го, а после… Не го имах.
Претърсвам зейналия вход отгоре за някакъв намек за крила. Миналата нощ там са ловували четирима.
– Трябва да го преместим обратно в другата пещера, преди да се е появил друг. Помогни ми.
Тайри стиска зъби, докато всеки от нас се хваща под една ръка и го влачи през тунела.
– Добре, ако успеем да го изкачим там, на онази слама и…
– Спри, Аника. Спри. – Тайри се свлича на земята.
Аз падам на колене до него.
– Но ние трябва да те качим там!
Той събира окървавената ми ръка.
– Никакво легло от слама няма да оправи това. – Лицето му е бледо, клепачите му се свиват.
– Не! Няма да умреш заради мен. Забранявам го! – Крещя, сълзите ми се стичат по бузите, докато притискам раната с другата си ръка.
– Аника – вика Дестри, но аз я игнорирам. – Аника!
– Какво? – Гласът ми се пречупва, докато и се нахвърлям.
Тя кимва към нещо зад мен, а очите ѝ са широко отворени.
Съдби, моля те, кажи ми, че кралица Нилина не е възкръснала отново… Обръщам се.
Малките гоблини са се върнали и се придвижват към нас на паяжинените си крака.
– Какви сте вие… Не, не, не. – Отблъсквам ръцете им от Тайри, докато те го дърпат и бъркат в дрехите му. Но те не се успокояват, а един от тях ми съска в знак на предупреждение.
– Остави ги. – Дестри ме хваща за раменете и ме издърпва с изненадваща сила. – Те могат да му помогнат.
– Откъде знаеш?
– Усещам го.
За миг се разсейвам от светещия шрифт, който наднича иззад гъстия ѝ бретон.
Гледаме как събличат жилетката на Тайри и туниката му, а ръцете им се движат към зеещата рана.
– Какви са те?
Тя се усмихва, показвайки огромните си предни зъби.
– Те са светлината.