ГЛАВА 36
АГАТА
Вече е полунощ, когато кораба ни навлиза в пристанището на Аргон, а доковете са осветени от безброй фенери. Виждат се само очертанията на величествения замък.
– Изчакайте да го видите на дневна светлина, момичета. Скъпоценните камъни ще ви намигнат от хиляди ъгли.
Беатрикс и Кресида поглеждат изпод дълбоките си пелерини към новия си дом, а погледите им са пълни с вълнение и притеснение.
– Не сме готови, майстор писарю – прошепва Кресида и с ръка заглажда предмишницата си, където греят емблемите на Аоифе и Аминадав – знаци, които тя не заслужава, тъй като все още не е овладяла сродствата – след като Прайма настоя да я изпрати с тях.
– Това ще я вдъхнови – бе заявила Лорел. Глупачка.
Потупвам момичето по рамото, като и предлагам това, което се надявам да е майчинска усмивка на сбръчканото ми лице.
– Не се притеснявай. Твоите елементарни сестри ще те насочат там, където треньорите ти не са имали възможност. Учете, тренирайте и – най-важното – спазвайте законите на гилдията и ще се справите добре.
Главите им се поклащат в унисон.
– Слезте от борда! – Изкрещява капитана на кораба в нощта.
Като един, Сенките пристъпват напред в строга формация, Соланж начело. Те изглеждат свирепи в бронята си, наистина като съименниците си. Невидими.
В сравнение с тях лечителите на Бригита са като уплашени сърни, сгушени в себе си, докато ги следват. Те обаче не са тук, за да изглеждат свирепи и да се бият. Те са тук, за да поддържат живота на сражаващите се.
Часът е късен, но Алегра ме предупреди да не се бавя.
– Елате, дами. Кралицата няма търпение да се запознае с най-новите си елементали.
И аз съм нетърпелива да намеря отговори.
***
Стражите отварят вратите на тронната зала на Аргон, без да ни кажат нито дума.
– … И не смятате, че дължите това на убития си крал? – Пита кралица Нилина, тръстиковия ѝ глас е тих, но режещ.
Мъжът, коленичил на пиедестала, се разтреперва.
– Тримата ми синове тръгнаха към разлома. Исках да го направя, но, разбирате ли, жена ми е много болна и някой трябва да остане, за да се грижи за нея и за добитъка ни.
– И защо не поискахте услугите на лечител?
– Направихме го, Ваше височество, но лечителя каза, че болестта идва от Злокобната река и че това не е по силите му.
Напоследък Мордаин е чувал слухове за това – и смъртни, и елфи са боледували от тези води на юг от Мъртвата гора. Смъртните умират бързо, но безсмъртните страдат с години, увяхват, докато елфическото им тяло се бори с това, което го поразява.
– Може би е така. Но не ти трябваше да решаваш това.
Елфическият мъж се превива, а ръцете му стискат гърлото.
До мен Беатрикс издиша.
– Не издавай нито звук – предупреждавам я със съскане. Кралицата ще сметне това за недостатък на своите елементали.
Стоим тихо и гледаме как кралица Нилина изтръгва въздуха от дробовете на мъжа с мощното си сродство с Вин’нила. Говори се, че връзката ѝ е несравнима. Божествена благословия. Един смъртен би издържал само секунди, но на него му се струва, че е цяла вечност, преди да застине, лицето му се оцветява в нюанси от розово през червено до лилаво, а тялото му се гърчи в конвулсии, докато се бори.
– И сега жена ти така или иначе ще страда сама – мърмори кралица Нилина на трупа. – Изведете го оттук.
Двама стражи се придвижват и, събирайки по един крак, изкарват мъжа навън.
Сега е наш ред.
– Елате напред.
Водя двата елементала по пътеката на величествената тронна зала, преливаща от декадентство – чист бял мрамор, изтъкан от злато, мозаечни прозорци със скъпоценни камъни, изобразяващи три от съдбите, като Малахи видимо отсъства – и пуста от живот в този час.
Леденосиният поглед на кралица Нилина сега ми се струва по-тежък, отколкото последния път, когато се поклоних пред нея точно на това място, преди почти петдесет години.
– Годините не са били благосклонни към теб, кастер Агата.
Майстор Писар Агата. Чудно е, че си спомня коя съм. Знае ли, че Гезин беше мой ментор? Изтласквам този страх настрана. Вече щях да стискам гърлото си, за да си поема въздух, ако тя имаше представа.
– Такава е съдбата на един обикновен заклинател, Ваше Височество.
Кралица Нилина не е остаряла и с ден. Може би има малка гънка тук, един сив косъм там, но би било твърде незначително, за да се забележи. Тя все още е опустошително красива, със скули, които би трябвало да прорязват кожата, и ириси, ледени като водите високо в планините на Скатрана, зашеметяващ контраст с черната и като мастило коса и кремавата, бледа кожа. Обикновено златото не би допълнило такъв тен, но все пак блестящата ѝ рокля привлича, както и блестящото златно парче рог, закрепено на врата ѝ – най-големия символ, който някой в Мордаин някога е виждал. Той се появи там един ден с неясно обяснение за подарък от удралийския император и оттогава тя го носи предано в суровия му вид. Какво е предназначението му, никой не знае. А ако знае, Нилина никога не е споделяла с никого. Може би трябваше да обърнем по-голямо внимание на факта, че той се материализира по същото време, когато Нилина обяви, че ще има наследник.
Тронът до Нилина седи празен, направо стряскащо.
Харесваше ми крал Барис. Чух го да се обръща към Ибарис и Мордаин няколко пъти. Беше мекушав – неочаквано за един крал – и все пак се държеше с такава грация, че всички спираха да го слушат.
На страната на кралица Нилина стои командир Кедмон Тиберий, красив и свиреп на вид безсмъртен. За кралицата е благословия, че дъщеря ѝ е наследила цялата ѝ прекрасна външност и нито една от тези на баща ѝ. Щеше да е много по-трудно да се скрие истинското потекло на принцеса Ромерия, ако момичето се беше родило с русите коси на командира.
– Доведете новите ми елементали напред – заповяда тя.
С кимване подканям Беатрикс и Кресида да продължат напред. Те се плъзгат към долната част на подиума, за да коленичат, както ги бяха научили.
Кралица Нилина се надига от трона си и се спуска по стъпалата, а блестящата ѝ златна рокля се влачи зад върбовата ѝ фигура.
– Застанете и ми покажете ръцете си.
Те изпълняват молбата, вдигат ръкавите си, за да открият светещите символи.
– Аоифе и Аминадав. И двете. – Гласът ѝ звучи с неудоволствие.
– Те са единствените двама елементали в Ньос, които са поне малко готови. – И дори те са твърде млади.
Тя подсмърча.
– Предполагам, че ще се справят. – Оглежда ги и двете, след което извиква: – Нашийник, сега.
Излиза един слуга с възглавница в ръка, сякаш поднася корона.
– Вие. Излезте. – Вниманието на кралица Нилина е приковано към Беатрикс, която прави колеблива крачка напред и вдига брадичка.
Кралицата закрепва златната яка около тънката ѝ шия и притиска двата края един към друг. Щракването е силно и зловещо.
– Ето. Вече можеш да отидеш в стаята си.
Изчакай малко.
– Ваше височество, заклинателката Кресида също се нуждае от нашийник.
– Имате ли такъв под ръка? – Пита тя рязко. – Защото аз нямам. Два ми бяха откраднати. Сега трябва да понасям риска от това сред мен да има заклинател на стихии без нашийник. Надявам се, че гилдията ви я е обучила по-добре, отколкото другите две.
Да, млад и впечатлителен елементал, може би по-лесен за пречупване. Бих рискувала, че използването на последната яка върху по-възрастната от двете не е случайно.
– Няма от какво да се страхувате от Кресида, Ваше Височество. Тя знае, че мястото ѝ е тук, в Аргон. Никакви манипулации няма да я убедят да наруши свещената си клетва. Тя по-скоро би се лишила от собствения си живот.
Очите на кралицата се стесняват и за миг се страхувам, че съм признала, че знам твърде много.
– Благодаря ти за ескорта, Кастер. Сега ще се оттегля. Предлагам и вие двете да го направите. Тръгваме към разлома на разсъмване.
Съдби.
– Не искаш да ги вкараш във война, нали?
– Подлагаш ли на съмнение моята преценка? – Отсича тя.
Няма да преживея този час, ако не овладея езика си.
– Просто се чудя дали оставането в кулата няма да е по-полезно за периода им на адаптация. Те все още са млади и неопитни.
Усмивката ѝ е лукава.
– Не се притеснявай. От това, което съм чувала за сегашното състояние на Ислор, не очаквам голяма съпротива.
– Ваше височество. – Отново се покланям, докато тя се отдалечава, а щракащите ѝ токчета са ехо.
Тя не спомена нито веднъж за изчезналите си деца.
– Елате, момичета. Нека ви настаним. – Макар че няма особен смисъл.
***
Белите ми дробове се издуват, когато стигаме до етажа, където ще бъдат настанени младите елементали.
– Това ще бъде ваше. – Кастер Елоуен представя малката стая без прозорци с две легла, украсени с бели памучни чаршафи. На нощното шкафче между тях гори фенер, а на малкия скрин с четири чекмеджета – още един. Единственото нещо, което я отличава от затворническа килия, е масивната дъбова врата вместо решетки, но при нужда тя все пак може да се заключи отвън.
Беатрикс изглажда с пръст една малка вертикална линия, надраскана на каменната стена. Те са десетки, сякаш човек е броил нещо.
– Чия беше тази стая?
– Заклинателката Гезин и Ианка бяха последните, които обитаваха тази стая – потвърждава Елоуен със стиснати устни. Какво мисли тя за двата избягали елементала, мога само да гадая. Някога е била ученичка на Ньос, а може би дори и моя, но ако е била, не си спомням лицето ѝ.
Двете млади момичета споделят тревожен поглед. Дори при наличието на канал между земите съм сигурна, че шепота вече е достигнал до всички краища на Мордаин.
Пляскам с ръце, опитвайки се да остана оптимистично настроена, докато предчувствието витае гъсто във въздуха. Тези момичета са били бебета, когато са били отнети от родителите им. Ньос е всичко, което са познавали. Сега те ще останат в кулата на Аргон за заклинатели на стихии, докато промяната не ги завладее. Може би някой ден ще успеят да се върнат в Мордаин, но дотогава аз отдавна ще съм напуснала кралството на живите.
– Кастъри, позволете ми да ви помогна да се настаните. – Махнах с ръка на слугите и те пуснаха сандъка, в който се намираха оскъдните вещи на момичетата, преди да си тръгнат.
– Обикновено щях да ви разведа, но вече е много късно, а и всички тръгваме на сутринта. Това няма смисъл, нали? – Елоуен прави жест към вратата. – Тоалетната е в дъното на коридора и вляво от вас. Трапезарията на кулата е на първия етаж. Сутрешното хранене ще се сервира два часа преди разсъмване. Бих се облякла подходящо за пътуването ни, със слоеве. Обикновено оттук до разлома се пътува три дни, но ако не спираме, можем да планираме да пристигнем за половината от това време.
Задушавам оплакванията си. Все още не съм си осигурила пропуск за това изтощително приключение.
– Майстор писарю, мога ли да ви покажа леглото ви за през нощта?
– Много бих искала, но първо ми позволете да се сбогувам с тях.
– Разбира се.
В момента, в който Елоуен се изгуби от погледа ми, Беатрикс ме хвана за предмишницата.
– Война? Те ни изпращат на война? – От тях двете тя е по-опитната, но по-слабата във връзка със сродствата си.
– Чухте Нейно Височество. Тя не е загрижена. – Защото живота е толкова ценен за нея, колкото може да го изразходва, искам да кажа аз. Това няма да е от полза за никого да го чуе. – Ти ще се справиш. Твоите елементарни сестри ще се погрижат за теб.
Пръстите на Кресида се плъзгат по голия ѝ врат.
– Още не сме научили за призоваването.
– Научихте всички причини, поради които то е било забранено. – Същинският процес обаче, това е последния урок, преди обучението им да приключи – по-скоро предупреждение какво да не правят. Призоваването е въпрос колкото на намерение, толкова и на умение, а един елементал се нуждае само от първото, за да успее. – Просто стойте далеч от светилището и няма нужда да се притеснявате, че ще предизвикате някого по невнимание.
– Да, майстор писарю. – Но набръчканите ѝ вежди скриват притеснението ѝ.
– Не се притеснявай, мило момиче. – Събирам ръцете ѝ в моите. – Спомням си те в пелените, сякаш беше едва вчера. Гледах как се превръщаш в прекрасна, фина заклинателка. Ще се справиш чудесно. – Прегръщам всяка от тях и поглеждам настрани, преди да видят сълзите ми, стягам гръбнака си и влизам в залата, където ме чака Елоуен, като дърпам вратата на момичетата зад себе си.
– Слизането би трябвало да е по-лесно, но бихте ли искали да си поемете дъх, преди да се заемем отново със стълбите?
Вече съм го върнала, но може и да се възползвам от съображението на Елоуен.
– Да, това би било добра идея. Може би стаята на Есения е на този етаж? Знам, че е късно, но искам да се отбия да я видя за малко, ако е възможно. Мина толкова време, а тя ми беше любимка.
– Така е! И със сигурност. Съмнявам се, че някой ще успее да заспи тази нощ, преди утрешното заминаване. – Тя пристъпва в крачка до мен. – Кажи ми, как се справя Ньос тези дни?
– О, както винаги. Зает. Ученици, които случайно подпалват храсти и други подобни.
Елоуен се усмихва.
– А какво става с Кастер Гезин и Ианка? Има ли новини за тях?
– Струва ми се, че някой каза, че ги е видял в Скатрана, но не съм обърнала особено внимание. Защо питаш? – Знам, че Гезин е имала помощ в тази кула, но освен Есения не мога да бъда сигурна къде се намира някой.
Тя свива рамене.
– Просто се чудех. Тяхното заминаване предизвика доста вълнения. Това е стаята на Есения. – Тя почука на вратата.
Миг по-късно дребната магьосница с кестенява коса отваря.
– Майстор писарю! – Тя се хвърля около врата ми, като едва не ме поваля.
Смея се, докато връщам жеста. За десетте години, откакто я видях за последен път, тя се е състарила толкова много, но малкото ѝ обърнато носле и петната ѝ лунички си остават същите.- Помислих си, защо да не дойда и да видя най-проблемния си ученик. – На Елоуен казвам: – Знаеш ли, че Есения имаше навика да вкарва в библиотеката ми котешки приплоди? Едва на третото я хванах да го прави.
Есения размахва ръце нагоре в ужас.
– Това беше преди двайсет години. Кога ще спреш да ми го натрапваш?
– Никога. Да държа нещата над главите на учениците ми е една от малкото радости, които са останали на тази стара жена. – Влизам в стаята ѝ без покана, надявайки се, че е ясно, че трябва да говоря с нея. Сама.
– Мога ли да я заведа долу в стаята за гости? – Предлага тя.
Елоуен кимва, твърде щастлива да се отърве от отговорността да играе ролята на домакин и екскурзовод.
– Толкова е хубаво да те видя, че се справяш добре тук – казвам с преувеличена жизнерадостност и се надявам това да са последните думи, които ще доловят ушите на Елоуен, докато Есения затваря вратата.
– Вие сте тук заради опашкаря.
– Да. – Вярно е, че Есения беше една от най-неприятните ученички на Ньос по заклинание, но беше и една от най-умните.
Тя се придвижва към скрина си, за да продължи да сгъва изпраните дрехи.
– Трябва да призная, че е благословия да си махна това проклето нещо от главата.
– Мога само да си представя. Прайма ми каза какво си предала на кралицата, за това, което си видяла последно през неговото зрение.
– Принцесата и островния крал, стоящи в портата във Венхорн? Да, това беше неочаквано, колкото за Нейно височество, толкова и за мен. Изглеждаше доста величествено. – Тя прибира купчина бельо в раницата си. – Преди това там не е имало нищо, сигурна съм в това. Опашкарят е прелитала над тези мъртви земи много пъти и не е имало нищо друго освен напукана земя и планини.
– Това не е съвсем вярно. Имаше и стена с древна писменост на нимфи, която е там от по-дълго време, отколкото някой може да обясни. Вярвам, че магьосницата Гезин е разбрала как да я отвори. – Книгата, заровена в дъното на раницата ми, почти го гарантира.
Очите на Есения се разширяват.
– Как?
– Тя е учила.
– Бих искала да обръщах повече внимание на тези неща. – Въздъхва тя. – Значи Гезин и Ианка явно са се справили? Те са единствените, които биха могли да прекъснат връзката ми с опашкаря.
Не са единствените. Един заклинател на ключове би могъл да разкъса тази връзка, сигурна съм.
– Гезин го е направила. За нещастие, по пътя Ианка е преминала през промяната.
Тъгата морфира красивото лице на Есения, но също толкова бързо отминава. Това е мъчителен край, с който тези елементали трябва да се сблъскат, и повечето се опитват да не се спират на него.
– Чували ли сте се с Гезин? Какво е казала? За тази порта и какво има отвъд нея? Какво е да си заобиколен от островитяни?
– Получих известие за Ианка, но освен това не съм чувала нищо. Изпратихме писмо, но кой знае кога ще пристигне. – Вече няма да получа отговор. Предполагам, че ще трябва да го чуя лично, ако оцелея по време на пътуването.
– Прайма каза, че си видяла как един островен воин е нападнал принцеса Ромерия и е отлетял назад, сякаш е бил ударен от Вин’нила?
Тя се колебае.
– Да, точно така.
– Какво не каза на кралицата? –
Тя прехапва долната си устна, а погледа ѝ предпазливо се премества към вратата.
– Почти съм сигурна, че самата принцеса е изпратила воина да лети. Очите ѝ… Светеха сребърно. Това е невъзможно, нали?
– Сребърни. – Знакът на заклинател на ключове.- Каза ли на някой друг…
– Не. – Поклаща глава тя. – Дори не посмях да кажа на Нейно Височество! Страхувах се, че ще ме обвини в лъжа и ще ме екзекутира.
– Не бих се съгласила с това. – Но повече от вероятно е Нелина да потърси начин да използва това в своя полза. – Слушай ме внимателно, Есения, не говори за това, което си видяла, на никого. Сега в играта има неща, които не могат да бъдат спрени. Най-добре е да не им пречим.
– Като тази война, към която сме се насочили срещу островитяните?
Въздъхнах.
– Да, ама тази нова версия на принцесата може би е единствената ни надежда да я спрем. – Ако това наистина е нейния план.
– Какво да правим?
– Вие? Няма да правите нищо. Останете живи. Това е, което всички вие трябва да направите. На сутринта тръгвам с вас към пукнатината, за да намерим начин да я премина.
Веждите на Есения се набръчкват от притеснение.
– Прайма те е изпратила на това пътешествие?
– Не, Прайма смята, че съм под замъка, където вероятно трябва да бъда. Тя няма да е щастлива, когато разбере, че съм заминала, но ще е твърде късно, за да може да направи нещо по въпроса. – Най-добре ще е да си осигуря място във фургона при лечителите. Последното нещо, което искам да спечеля, е забележката на кралица Нилина. Няма да мога да излъжа присъствието си, защото каква полза от един писар в нейната война?
– А сега ела, заведи една старица в стаята ѝ и нека се помолим да се събудя на сутринта.