ЗАНДЕР
Ромерия се втурва, гърба ѝ е твърд, докато се блъска в портата, вероятно събуждайки половината Легион – макар че те никога не спят напълно, готови да се впуснат в действие на секундата.
Миг по-късно ушите ми долавят първото хлипане, което се изтръгва от гърлото и.
Коленете ми се разклащат. Успокояването на другите с лъжи никога не е било силната ми страна, но така или иначе нямаше да има значение. Тя преценява същите решения, които трябва да взема и аз. Просто не разполага с цялата необходима информация.
Стоейки на онази арена, изправен пред обвиненията на Атикус, аз избрах Ромерия пред короната си. Няма друг начин да го обясня. И ако трябваше да го направя отново, щях да избера същото. Но как мога да избера ключов заклинател, независимо от това какво изпитвам към жената, която владее тази сила, когато знам, че цената може да бъде катастрофална?
Аз съм крал. Не разполагам с този лукс.
Тази вечер, с нея, която ме гледаше през тези съблазнителни сини очи, исках да отхвърля всяко съмнение, всеки страх, всяко притеснение, само за да усетя отново топлото ѝ тяло и меките ѝ устни. Исках да ѝ кажа, че се отвращавам от времето, прекарано с онзи приток, че не съм взел и капка от кръвта ѝ повече, отколкото е необходимо, и нищо друго.
Исках да ѝ кажа, че чувствата ми към нея все още са много актуални.
Но дали това е по моя воля, или по волята на Аоифе?
Вбесяващо е да не вярвам на собственото си сърце.
И може да дойде ден, в който ще съм принуден да я помоля да отвори вратата на нимфеума, знаейки, че може да умре. Да я помоля да се довери на тези нимфи, знаейки, че те могат да поискат живота ѝ. Ако днес трябваше да я рискувам по този начин, нямаше да ми стигнат силите.
Заради всичко, което Гезин изложи пред мен, не мога да бъда сигурен в нито един път напред.
А какво ще стане, ако дойде ден, в който не аз, а Ромерия ще вземе невъзможното решение? Дали тя ще е готова да ме пожертва, за да види възстановяването на мира? Дали нейното нежно и приветливо сърце ще ѝ позволи да го направи? Да постави Ислор пред мен? Пред нас?
Страхувам се, че вече знам този отговор.
Ето защо трябва да запазя дистанция и да позволя на чувствата ѝ да се втвърдят към мен. Знам накъде са тръгнали мислите ѝ преди малко. Може би е най-добре да останат там да гният, докато се породи омраза.
Хрущенето на ябълка под ботуша ме предупреждава за приближаването на Абаран, макар че я усещах там, притаена в сенките.
– Какво си научила?
– Че е твърде емоционална.
Извръщам очи.
– За Фрейвих.
– Тя е такава, каквато си подозирал. Много пазители имат изби, пълни с храна и вино, и конюшни, пълни с гладни слуги.
В тъмнината се простира огромно пространство от дървета. Лорд Дантрин е прекарал години в подхранване на идеята за просто, борещо се владение. Като се има предвид местоположението на Фрейвих встрани от кралския път, той е отдалечен от обичайните пътувания и поради това не се посещава. Никой не би заподозрял, че е култивирал много повече, отколкото се полага, със земите, дадени му от баща ми, намирайки се толкова близо до Кирилея.
– Тя е права. Всичко, което съм направил досега, е да говоря – промърморвам аз, по-скоро на себе си. Говоря, разработвам стратегии и се въоръжавам с информация за жестокостите, които островитяните извършват всеки ден.
Говоря, но не действам.
– Какво знаеш за тази Ромерия? – Пита тихо Абаран, за да избегне близките уши. Макар че те не биха били толкова глупави, че да подслушват своя крал и командир.
– Тя е била крадец на скъпоценности. – С неумолима – и очарователна – потребност да помага на онези, които нямат толкова късмет.
Абаран подсмърча.
– Крадец, който не може да борави с оръжие?
Която дори не може да измисли как да прикрепи оръжие към бедрото си.
– Затова ще я обучиш да се бие.
– Не отново.
– Да, командире. Пак това. Тя трябва да може да отстоява себе си по всякакъв начин, във всяка ситуация.
– За да може да бъде по-опасна за нас, отколкото вече е?
– Докато успеем да я държим под контрол, тя ще бъде предимство за нас.
– А какво ще стане след това? След като се върнеш на трона си? – Абаран не се колебае в тази цел, не се съмнява в резултата. Решителността ѝ е достойна за възхищение.
Но аз знам какво иска тя. То е точно това, което Ромерия току-що намекна.
– Аз ще направя правилния избор за бъдещето на Острова. – Изучавам разпръснатите по земята плодове и пълната кошница наблизо. Време е да заговоря на единствения език, който тези пазители изглежда разбират.
– Събуди Легиона.