ЗАНДЕР
Една вълна се търкаля по стъклената повърхност на водата.
Устните на Ромерия се разтягат с детска, горда усмивка.
И аз не мога да не се усмихна заедно с нея от наблюдателната си площадка от другата страна на езерото.
Абаран разбуди лагера преди двайсет минути, когато небето се бе вкопчило в последните мигове на нощта. Престоят ни тук беше кратък. Щяхме да го пропуснем, ако не бяха смъртните и конете.
Докато легиона сгъваше палатките и връзваше кожи и припаси на конете си, Ромерия се препъна и приседна на ръба на езерото. Тя не ме забеляза, че седя тук, на отсрещния бряг, и аз не ѝ се обадих, доволен да я гледам как разпръсква съня от лицето си. Никога не е била бърза, предпочита да се заравя в одеяла и топли тела. Научих това, след като започнахме да делим едно легло. Всяка сутрин я оставях като гъсеница в пашкула си, като ми се искаше да остана с нея цял ден.
Когато Гезин се появи, очаквах Ромерия да се присъедини към заклинателката, но вместо това тя свали пръстена си – този, който веднъж сложих на пръста на друга жена – и го прибра в джоба си, съсредоточена върху водата, неподвижна и гладка като огледало.
А аз гледах.
Минаха пет минути, преди в най-близкия до нея край да се образува малка вълна, която пълзеше по повърхността на езерото, и аз разбрах какво се опитва да направи: Да канализира с елфическата си сродност Аоифе, без помощта на пръстена си. Оттогава тя изпрати още няколко вълни от другата страна. Последната – тази, която разтягаше устните ѝ с такава гордост – достигна до храстите и изпрати няколко почиващи патици в бягство.
Не мога да си представя, че тази невинност някога ще се превърне в нещо, от което трябва да се страхувам. Това винаги е било същината на проблема с ключовите кастери, независимо от това как историята ги е рисувала като злодеи. Те са твърде могъщи, за да останат развързани. Твърде могъщи, за да съществуват в свят, в който управляват крале и кралици.
А какво да кажем за един свят, в който управлява Малахи?
Ромерия е толкова концентрирана върху практикуването на новопридобитите си умения, че сякаш не чува приближаващите се стъпки на воина зад нея.
Не мога да чуя разговора им, но се съмнявам, че е приятен. Ярек никога не е бил от хората, които проявяват уважение към Ибарис, въпреки неотдавнашната позиция на короната. Чудя се дали това щеше да се промени, ако тя станеше кралица. Със сигурност няма да го направи с всичко, което се е случило.
Ромерия се надига и нахлузва пръстена си, а скованата ѝ стойка потвърждава, че недоверието е взаимно. Макар че аз вече знаех това въз основа на вчерашната размяна на мнения във Фрейвих.
Ярек държи кинжала на Ромерия в ножницата.
Челюстта ми се напряга. Казах ѝ да не го изпуска от поглед.
Тя го изтръгва от хватката му и го закача на колана си.
Той казва нещо и се отдалечава, носейки се с онази надута осанка. Но тя се втурва след него, хващайки го за ръкавицата. Позата на Ярек се променя мигновено, като навита змия, готова да удари, когато поглежда надолу към мястото, където тя го хваща. Дори от това разстояние усещам как въздуха около него се променя от подигравателен в зловещ.
Изправям се на крака, свил юмрук около острието в бедрото си, готов да го изстрелям през водната шир.
– Не можеш да направиш това хвърляне. – Абаран изведнъж е до мен. Тя е единствената, която някога е успявала да ме изненада по този начин. – И твоята намеса няма да ѝ помогне да спечели уважението им.
– А ако той пререже гърлото ѝ, преди тя да успее да си го заслужи?
– Добре, че имаш мощен заклинател, който да я сглоби отново.
– Успокояващо. – Предупредителният вик чака на върха на езика ми. Дали ще направи нещо, не мога да бъда сигурен. Острието ми, забито в черепа на Ярек, със сигурност би го направило, но отново ще е твърде късно. Огънят в готварницата все още свети с въглени. Хващам афинитета си, за всеки случай, докато наблюдаваме развитието на сцената.
Ромерия отпуска хватката си върху Ярек и отстъпва назад, но не отстъпва, брадичката ѝ е високо вдигната, докато му отговаря с думи, които несъмнено са язвителни. Започнах да харесвам това в нея.
Вниманието на Ярек се отклонява към нашата страна на езерото. Знае, че го наблюдаваме. По-лошото е, че знае, че е незаменим, повече сега, отколкото когато и да било преди. Може би затова продължава да изпитва границите.
Ромерия проследява посоката му и примигва. Сега, когато небето се озарява от зората, със сигурност може да различи двете фигури, които стоят тук.
С мърморене на нещо Ярек се отдалечава.
След кратка пауза Ромерия го последва, като се насочи към палатката си.
Иска ми се да чувах тази размяна.
– Той ще бъде ли проблем?
Абаран наблюдава пътя на Ярек през лагера.
– Гарантирах за амнезията ѝ и го подтиквах да гледа на нея като на съюзник, а не като на враг, но честно казано, не знам.
– И все пак ти си го направила свой втори.
– Той беше естествения избор. Да, той е арогантен, но останалите го слушат без въпроси. Той е единствения сред тях, който някога ще ме изпита, но го прави с ум. За това го ценя. Всички лидери трябва да бъдат предизвиквани от време на време.
– Или всеки ден, както изглежда е при нас.
Ромерия се скрива в палатката си и изчезва от погледа.
– Тя трябва да намери своя път към него – към всички тях – иначе те никога няма да ѝ се доверят.
А ако не се доверят на заклинателката на ключове, аз няма да си върна трона.
Колко дълго ще успеем да скрием какво представлява тя, щом навлезем дълбоко във Венхорн и Гезин отключи тази огромна сила, която се крие в нея?
Въздъхвам.
– На какво дължа това, че се прокрадваш към мен?
– Едва ли бих нарекла това прокрадване. Ако не беше се захласнал по нея…
– Какво искаш? – Избухвам. Достатъчно лошо е, че трябва да се крия и да наблюдавам Ромерия отдалеч, за да мога да я държа на твърдо разстояние. Това, че Абаран ми се подиграва за това…
Ромерия се е превърнала в мое лично проклятие.
Устните на Абаран се извиват.
– Двама от слугите на Дантрин избягаха през нощта. Двойката.
– Както и очаквах. – Скритият им шепот и погледи не оставяха много на въображението за плановете им.
– Идиотите минаха на по-малко от пет стъпки от Яго, без да разберат, че той е там.
– Но той ги остави да минат без проблем?
– С неохота.
– В каква посока отидоха?
– На юг.
Вероятно към Кирилея. А може би и към леговището.
– Няма да издържат дълго, но това е техен избор. – Сигурно са чували историите за това, което се крие сред тези хълмове – безсмъртни без чест, прогонени от общностите си. Мародерите се крият в дърветата, докато не мине керван, и след това нападат, обикновено през нощта, за да откраднат хората от пазителите им. Те обаче никога не са се научили да се сдържат и хората не оцеляват дълго.
Бях чувал слухове, че нападенията стават все по-дръзки. Вчера усетихме няколко да ни шпионират. Ако не бяхме притиснати от времето, Легиона щеше да ги издири и да сложи край на чумата им върху Ислор.
– За протокола ще кажа – отново – че не смятам за разумно да освобождаваме тези смъртни, които сме набавили. Легионът се нуждае от привърженици, особено в планините.
– Те могат да останат, ако се съгласят доброволно. Не съм ги извадил от това позорно положение единствено за наша полза. Те са преминали през много неща. – А гузната ми съвест ми напомня, че можех да ги спася по-рано. Трябваше да ги спася по-рано.
От години знаехме за разрастващите се зверства из целия Остров, но бяхме прекалено съсредоточени върху политиката и цивилизоваността. Като принц можех да поема по-активна роля в изправянето на отговорните островитяни пред правосъдието, вместо просто да говоря за това. В това отношение Ромерия беше права.
Дали обаче беше съгласна с вида на правосъдието, което въздадох? Ромерия никога не е имала желание за такъв вид наказание. Но в този свят това е единственото послание, което ще стигне далеч, единственото предупреждение, което може да бъде чуто. Тя ще научи това скоро и ще трябва да укрепи решимостта си, ако иска да оцелее, със или без моята защита.
И все пак оттогава я избягвам, страхувайки се да видя присъдата в очите ѝ.
– Какво ще стане, ако реши, че иска да си тръгне? – Пита Абаран, кимвайки към мястото, където преди малко стоеше Ромерия. – Ако тя вече не желае да остане с теб?
– Помисли за това, което е изтърпяла досега с мен.
– Сляп късмет.
– Ти го наричаш късмет. Аз го наричам интелигентност и желание да оцелееш. Ромерия няма да си тръгне, защото не е глупачка. Тя не разполага с лукса да избира.
В това отношение съдбите ни са еднакви.