ЗАНДЕР
– Казах ти какво мисля за този план, нали?
Заобикалям смъртен, който тегли торба със зърно през рамо. Изкачването от пазара е стръмно и от челото на мъжа се лее пот.
– Че не го одобряваш, че съм идиот и че вероятно и двамата ще се самоубием, а в такъв случай ще ме преследваш в Азо’дем цяла вечност.
– О, добре. – Абаран кимва със задоволство. – Исках да съм сигурна, че ме чуваш.
Усмихвам се на воина. Тя командва Легиона от близо век, след като последния командир падна по време на войната в разлома. Баща ми винаги ме е предупреждавал, че най-тежката ми грешка като крал ще бъде да загубя нейния съвет, лоялност или меч. Вероятно затова никога не съм действал по наглите предложения, които тя правеше през годините – командира на Легиона да се опита да сложи в леглото си принца. Може би шега или тест, за да види какъв лидер ще бъда. Така или иначе, щастлив съм, че се въздържах. Твърде много ценя приятелите си, особено сега.
Ето защо залагам на това, че приятелството ми с Теон ще се противопостави на абсурдните твърдения на Атикус, че искам да видя Ислор да падне.
Минаха десетилетия, откакто посетих Белкрос. Не се е променило много, макар че улиците изглеждат по-оживени, отколкото когато с Теон бяхме обикновени деца, които тичаха наоколо и правеха пакости. Замъкът на лорда отпред изглежда по същия начин, с изключение на лозите, растящи покрай стената, възрастните дървета, които изпълват частната градина, и червените глинени керемиди на покривите, които някога са били сламени.
Зад нас часовниковата кула изсвирва седем пъти, привличайки вниманието ми надолу към града. Времето тече бързо, а Ромерия е някъде там. Заклинателка на ключове без никаква представа как да използва силата си, в отровното тяло на престолонаследника на Ибарис, която се провира около безпомощния народ на Белкрос.
Все още усещам лекото ѝ тяло, притиснато до моето отпреди. Въпреки усилията ми да спазвам дистанция, за тези кратки мигове, затворен в малкото пространство в стената, изгубих решителността си. Бях готов да пренебрегна всичките ни проблеми. Не исках да я оставя да си тръгне.
– Ти се тревожиш по-зле от Коррин – скастри ме Абаран. – С нея има двама легионери, Елисаф и един заклинател. Тя ще се справи. Междувременно се тревожи да запазиш кожата си. – Тя подръпва брадичката си напред, към стражите на главната порта – трима островитяни с лъскави брони, които вероятно никога не са виждали ден в битка.
Страхувам се, че техния ден ще настъпи, и то скоро.
– Спрете. Не се приближавайте! – Изръмжава средният и премества ръката си върху наковалнята на меча си. – Изяснете си работата или си тръгнете.
– Тук съм, за да видя лорд Ренгард.
Този отляво се подсмихва.
– Моят господар не отговаря на молби на дрипльовци, които се разхождат пред портата му.
– Дрипльовци. – Поглеждам надолу към кожите си. Може да не са кралски, но далеч не са бедни.
– Винаги си казвал, че предпочиташ да пътуваш инкогнито. Как се наслаждавате на това сега? – Подиграва се Абаран, преценявайки говорещия. – Разрешавате ли да го изкормим като животното, което изпекохме на шиш снощи, Ваше Височество?
Тримата споделят предпазлив поглед. Тя можеше да ги обезоръжи и изкорми, преди да са успели да вдигнат тревога. Но си представям, че Височеството е това, което ги кара да изпадат в по-голямо недоумение.
Въздъхвам.
– Моля, уведомете вашия господар, че кралят на Ислор и командира на легиона стоят пред портата му като дрипльовци и ние искаме да разговаряме с него.
***
– Моите най-искрени извинения, Ваше Височество. – Стражът се покланя за трети път, преди да се втурне от личния солариум на Теон. Не се наложи да чакаме дълго, преди портата да се отвори и стражите на Теон да се нагърбят със себе си, за да ни доведат тук.
– Доволен ли си сега?
Абаран обикаля около дивана.
– Никога не съм щастлива.
– Сигурен съм, че се е изцапал.
Ъгълчетата на устата ѝ потрепват.
– Може би съм малко щастлива.
Спирам, за да изуча гоблена на стената – пъстроцветно изображение от пода до тавана, изобразяващо съдбата, която поразява земите заради глупостта на Айлил и Исла. Впечатляващо майсторство, ако не и малко болезнено, заради множеството трупове, натрупани в дъното. През всичките години на нашето приятелство никога не съм бил в личните покои на лорда. Когато бяхме млади, това бяха стаите на баща му, недостъпни за деца.
Не съм идвал да видя Теон тук, откакто той стана лорд.
– Предполагам, че е добро предзнаменование, че той не ни заведе направо в голямата зала. – Официално и безлично място за събиране, запазено за съобщения и наказания, при които са необходими свидетели.
– Твърде много уши събират ценна информация в тази стара, проветрива стая – чува се гласа на Теон от другата врата. – Както и да е, сигурен съм, че в момента, в който говоря, една птица излита към Кирилея с послание за тази аудиенция.
– Стига да не си ти този, който я е изпратил.
Въпреки притесненията си се усмихвам на един от най-старите си приятели, когато той влиза в дългата зала, облечен в семпъл, но елегантен костюм. Не съм го виждал от деня, в който трябваше да се оженя за Ромерия. Той не се е променил, чак до онази странна сива ивица през черната му коса, която се появи на шестгодишна възраст, когато го застигна кръвното проклятие.
Но толкова много други неща са се променили от онзи ден.
– Благодаря ти, че ни даде възможност да поговорим.
– Не мислех, че имам голям избор. – Срещаме се на половината път и стискаме ръце. Доста необичаен ход между кралска особа и поданик, но все пак добре дошъл. – Ще призная, че това посещение е изненада, но не съвсем неочаквана. – Той се колебае. – Ваше Височество.
– Това празна баналност ли е или декларация за постоянна вярност?
– Това е опита ми да запазя главата си от пътя на мечовете на двама враждуващи крале-братя.
– Има само един крал! – Избухва Абаран.
Теон свежда глава в знак на уважение.
– Прав си, командире. Има само един крал, макар че двама претендират за тази титла и двамата дойдоха при мен, за да поискат подкрепата на Белкрос.
– Значи си чул за Атикус?
– Разбира се, че съм чул от него. Не повярвах на това, което четох, дори и с кралския печат върху писмото, не и докато моите познати от Кирилея не последваха пратеник на кон два дни по-късно, за да потвърдят.
– Да, видях лъжите, които разпространява.
– Значи не е вярно? Собствената кръв на принцесата на Ибарисан не стои зад тази нова отрова, която заплашва да ни погуби?
Въздъхвам. Няма смисъл да отричам.
– Тази част е вярна.
– И все пак я защитаваш?
– Защитавам я.
Устните му се свиват.
– Моля, дайте ми разрешение да говоря свободно.
– Не е нужно да питаш за това, Теон. Особено докато сме насаме. – Като се има предвид историята на посещенията ни в заведения, далеч по-неприятни от „Козият кът“, съм изненадан, че го направи. Но предполагам, че короната и армията променят нещата. Точно сега обаче нямам нито едното, нито другото и се нуждая от неговата честност.
– Познавам те достатъчно дълго, за да знам, че винаги виждаш разума. Защо би оставил този Ибарисанка жива и би загубил всичко? Освен ако не е вярно това, което твърди Атикус, и ти вече не си с ума си?
– Разумът ми никога не е бил по-правилен.
Теон вдига ръце в знак на капитулация, тона му е по-мек.
– Значи наистина си влюбен? В жената, която иска да унищожи Ислор.
– Аз… – Запъвам се, усещайки върху себе си стоманения поглед на Абаран. – Не съм влюбен в принцеса Ромерия от Ибарис. – Може би в Роми Уотс от Ню Йорк, но това не е нито тук, нито там.
– Тогава, моля те, приятелю, обясни защо трябваше да избягаш от града и трона си през нощта, за да спасиш тази Ибарисанка?
– В играта има обстоятелства, които не мога да разкрия в момента, но тя трябва да оцелее на всяка цена. – Не бих могъл да започна да си блъскам главата как да ги обясня, дори и да исках.
Теон не бърза да напълни три кристални чаши с кехлибарен ликьор от близката кристална декантера. Отклонявам предложението, както и Абаран. Той свива рамене и взима чаша за себе си.
– Как кръвта на ибарисанската принцеса стана токсична за нашия народ?
– Мисля, че сам можеш да разбереш.
– Искам да чуя как го казваш.
– Кралица Нилина не беше съгласна с призива на крал Барис за мир. Тя искаше различен изход, затова накара един от своите елементарни заклинатели да призове Аоифе. Принцеса Ромерия е родена по този начин.
– Притеснявах се, че стремежите на крал Кайтан ще бъдат неговото падение. – Той допива половината от питието си с една глътка, преди да го допълни отново. – А заклинателя на стихии, който наруши това основно правило, ли е този, който пътува с теб сега?
– Не. Този, за когото говориш, дойде тук, за да помогне. – Другият вече е във вашия град.
– На кого да помогне? Нилина?
– Тя избяга от Нилина. В това, повярвайте ми, съм сигурен. – Тайри го потвърди.
– И така, Мордаин?
– В известен смисъл, може би. Но също така може би и ние. Писарите вярват, че има пророчество, което да сложи край на кръвното проклятие, и то изисква аз и Ромерия да работим заедно.
– Писарите. – Теон поклаща глава. – Те все още ли посвещават живота си на това да разгадават смисъла от заблудата?
– Очевидно е така.
– По какъв начин ти и ибарисанска принцеса ще сложите край на кръвното проклятие?
– Това предстои да видим. И макар че никога не съм се вслушвал в брътвежите на ясновидците, сега, когато знаем, че съдбата е в играта, е добре да се вслушаме в думите им. Бих направил всичко, за да сложа край на това проклятие за всички, знаеш го.
Теон изглажда с ръка брадичката си.
– И все пак с всеки изминал ден идват нови съобщения за отравяния.
– От това, което съм чувал, всички в Белкрос са били фалшиви.
– Така е. Но хората се страхуват все повече в очакване на деня, в който те няма да са фалшиви.
– И все пак не си обявил подкрепата си за указа на Атикус. – Наблюдавам го внимателно.
– Не съм го направил. Все още не. – Челото му се набръчква от притеснение.
– Защото знаеш, че не можеш. Теон, тя отменя всички закони, които защитават смъртните. Можеш да си представиш каква злоупотреба с власт ще последва.
– Повече от злоупотребите, за които съм чувал? Мислиш ли, че сме слепи за това, което се случва в Кетлинг? – Той поставя наполовина допитата си чаша. – Адли все още е в Кирилея и маневрира. Той почти е обявил дъщеря си Саорсе за бъдеща кралица.
Подсмърчам.
– Атикус не би бил толкова глупав.
– Това риторичен въпрос ли беше, Ваше Височество? – Попита Абаран.
Мрачният кикот на Теон говори, че той мисли по същия начин като нея – да, всъщност Атикус е достатъчно глупав, за да затвърди позицията си, като се ожени за това коварно създание.
– Не искам да тръгна по този мрачен път, но не виждам какъв друг избор имам. Атикус седи на кирилейския трон. На неговото, а не на твоето управление трябва да се подчинявам, ако искам да запазя господарството си. И не става дума само за Кирилея. Орди от пазители идват при портата ми и изискват да се справя с тези тревожни слухове. Не след дълго те ще вземат нещата в свои ръце и тогава какво съм аз, освен един импотентен благородник, неспособен да контролира народа си?
– Ти си в трудно положение. Оценявам това.
– Знам от първа ръка какво е чувството да си мишена. Нашите притоци не са напускали тези стени от седмици. Страхуват се да ядат или да пият. – Той преглъща. – Знаеше ли? За нейната кръв?
Мога да излъжа. Може би трябва.
– Разбрах, че е токсична в нощта, когато даакнара я нападна, но не разбрах, че именно нейната кръв е отровила родителите ми. Глупаво в ретроспекция, но жрицата ме подведе да вярвам, че е деликатесен мерт.
– И въпреки това се доверяваш на друг от тези лечители? – В очите му виждам упрек.
– Не без резерви. Но тя е могъща, а аз имам нужда от нея, така че засега ще я държа близо до себе си.
– А къде е принцесата?
Колебая се.
– На сигурно място, извън полезрението на околните, и не причинява вреда никому. Тя няма намерение да позволи кръвта ѝ да бъде използвана като оръжие срещу Ислор.
– Как можеш да си толкова сигурен? Хайде сега, Зандер. – Той ми се усмихва жално. – Не ми казвай, че не е осъзнавала какво може да направи кръвта ѝ, когато е пресичала границите ни. И всички знаем, че е била съучастник в нападението, при което бяха убити крал Кайтан и кралица Есма, въпреки онази театрална постановка в твоя двор, която се опитваше да ни убеди в обратното.
– По онова време това също беше необходимост. – Знаех, че Теон ще ме притисне по този въпрос. – Ще го кажа само веднъж и го казвам, защото дългогодишното ни приятелство заслужава истината. Принцесата, която напусна Ибарис, имаше лоши намерения. Тя заслужаваше да умре за престъпленията си и умря.
Веждите на Теон изскачат.
– Принцесата, която сега пътува с мен, го прави с добро сърце и без лоши намерения към Ислор. – Само ако можех да убедя другите да видят това, което виждам аз.
– И все пак това може да няма значение. В писмото на Атикус се казва, че има безброй флакони с тази отрова в ръцете на онези, които носят достатъчно зла воля, за да нанесат хаос.
– Ето защо се отправяме към Венхорн. Смятаме, че те може би все още са там, и се надяваме да ги спрем, преди твърде много флакони да достигнат до кралството.
Той прехапва устна, докато сякаш възприема това.
– Какво искаш от мен?
– Твоята подкрепа и приятелство.
– Това ли е всичко? – Той се засмива. – Приятелството ми не трябва да се страхуваш, че ще загубиш. Подкрепата ми няма да ти е от полза, когато загубя Белкрос заради гнева на Атикус, след като научи, че си бил тук и не съм те задържал. Той ясно е казал, че всеки, който ви помага, ще бъде смятан за враг на Ислор. – Той изучава гоблена на стената за дълъг момент. – Ако отиваш във Венхорн, ще ти трябват припаси, с които предполагам не разполагаш.
Очите му се стрелкат по дрехите, които си набавих във Фрейвих.
– Ще събера, каквото мога, и ще помоля мъже, на които имам доверие, да ескортират колите до лагера ти на сутринта. Освен това… Подкрепата ми ще трябва да бъде вярата ми, че действаш в най-добрия интерес на Ислор и че ще победиш. И аз се надявам да победиш, скъпи приятелю, защото се страхувам какво ни очаква, ако не успееш.
На вратата се чува почукване.
– Влезте – заповядва Теон.
Един страж вдига глава.
– Милорд, на площада има шум.
– Защо ме прекъсвате по време на тази важна частна среща заради нещо, което се случва всеки пазарен ден?
Стражът се поколебава, изведнъж несигурен в избора си. Теон не е известен с това, че е толкова пренебрежителен, но много неща тежат на раменете му.
– Милорд, искахте да знаете за всички нови твърдения за отравяне.
Изведнъж апатията на Теон изчезва.
– Основателно ли е?
Стражът се почесва по брадичката.
– Това е въпросът. Не сме сигурни.