ЗАНДЕР
– Искам да видя. Моля, позволете ми. – Гезин коленичи пред воина, където я положихме в тревата, а горящия дъб осигурява достатъчно светлина за заклинателката.
Зоря стиска зъби и счупва стърчащия от тялото ѝ вал.
– Тогава престани да говориш и го направи.
Гезин разкопчава жилетката на Зоря с нежни пръсти.
Наблизо Елисаф влачи телата на нападателите на купчина.
– Трябваше да ни посрещнеш на моста. Какво стана? – Лицето на Абаран е осеяно с кръв – никаква от нея.
– Трима мъже дебнеха. Реших да ги примамя тук и да ги убия от погледа на стражите на стената, за да не привличаме вниманието към нас. – Зоря се задъхва от болка и се мъчи да говори.
– Но една ос се счупи – продължава Гезин. – Запалихме огъня, за да дадем на Ошер достатъчно светлина, за да може да се опита да я поправи. Сигурно това ги е привлякло.
Погледът ми се насочва към падналия мъж, който лежи на купчина.
– Изненадана съм, че не са го взели жив.
– Предполагам, че са се интересували повече от двете жени в каруцата.
– Не са разбрали, че едната е старата прорицателка, а другата – вещица с гаден нрав. – Зоря се ухилва, но бързо се разтваря в гримаса на болка.
– Как е ясновидката? – Поглеждам към задната част на каруцата. От нея няма и следа.
– Тя спи. – Лицето на Гезин е притеснено, докато държи разтворени кожите, за да разкрие раната под тях. – Стрелата е заседнала в белия ѝ дроб.
– Мерт. – Зъбите на Зоря изскърцаха. – Тя гори.
– Ездата само ще причини още по-големи щети. Трябва да лекувам това незабавно.
Едното здраво око на Зоря претърсва чертите на заклинателката на светлината на огъня.
– Какво чакаш тогава?
Гезин ме поглежда.
– Започни сега. Трябва да изчакаме, докато Лот и Ярек дойдат с конете.
– Ваше височество. – Настанявайки се в поза с кръстосани крака на земята, заклинателката затваря очи и започва работата си.
Карам обратно по хълма, отчаяно желаейки да почувствам тялото на Ромерия отново притиснато до моето, където е безопасно. Тя ме вбеси с онази изцепка в Белкрос, като се изложи на такава опасност. Толкова много неща можеха да се объркат. Тя трябва да се научи да се отказва от малко в името на многото. В това тя ще има недостатъци като лидер.
И все пак не мога да виня мотивацията ѝ. Тя е такава, каквато е. Това е част от това, в което се влюбих.
Когато прави такива неща… Това ми напомня, че все още я обичам, независимо дали с проклятието на Аоифе или не.
И това е проблем.
На гребена всичко е тихо.
– Вече можеш да излезеш. Свършено е.
Никой не отговаря.
Слизам от коня и се придвижвам към камъните, само за да открия, че пространството е празно.
– Ромерия? – Тя не би побягнала при първия удобен случай, не и без заклинателката, която да я води. Не и ако не е достатъчно глупава, за да си мисли, че може да се справи сама.
Или достатъчно отчаяна, за да се измъкне от мен.
В стомаха ми се появява потъващо чувство.
Бях прекалено хладен към нея.
Нараних я твърде много.
Трябваше да и обясня всичко, което Гезин каза, така че може би тя да разбере какво тежи на мислите ми.
Може би щеше…
Носът ми долавя следите от кръв във въздуха. Кръв, която не е размазана по острието ми или просмукана в дрехите ми.
Вдишвам дълбоко.
Нейната кръв. Дори да е маскирана от гъбичките, които Гезин ѝ е дала, я разпознавам.
Дали това мършаво хлапе – Пан – е имало възможност да я надвие? Не мога да го видя. Но някой го е направил.
Зоря спомена за трима мародери, които ги следват. Те бяха ли част от нападението, или друга група разбойници, които се държаха настрана? Смъртната щеше да е награда за тях, а Ромерия – бреме за изпращане. Но това, че не я убиха тук…
Обхваща ме нова вълна от страх. Ако някой открие коя е тя, ще я завлече обратно в Кирилея и мога само да си представя какво са ѝ подготвили Атикус и Боаз.
Преглеждам хълмовете около нас, но не виждам движение в нито една посока. Които и да са били, те са се движили бързо. Поглеждам към горите от двете страни. Може да са навсякъде там.
Могат да ѝ правят безброй неща.
Ужасът завладява вътрешностите ми.
– Ромерия! – Ревът ми се носи в нощта.