РОМЕРИЯ
– Внимавай, иначе ще провалиш целия ми труд тази вечер – скастри я Гезин, докато помага на Зоря да слезе от каруцата. – Почини си сега, а аз ще завърша на сутринта, щом имам повече сили.
– Да, вещице. – Единственото ѝ добро око се среща с това на заклинателката, преди да се отбие. Тази вечер лагера е тих, само няколко воини са будни и са на стража. Прозорците на фермата са тъмни, завесите са спуснати, а обитателите ѝ се държат на разстояние.
Свивам се надолу, изпитвайки крака си, преди да го натоваря с цялата му тежест. Гезин пооправи раната по време на пътуването до лагера, но не е сраснала напълно мускула, тъй като последните остатъци от силата ѝ са били нужни другаде.
– Ще се оправи ли?
– Вярвам, че най-лошото е отминало. – Гезин наблюдава как воина прекосява лагера към една палатка. Тя е прегърбена, облагодетелства страната, в която е попаднала стрелата, жилетката ѝ виси разтворена, за да разкрие стегнатия женски торс, без да се грижи за скромността.
Гезин не е в много по-добра форма, подпира се на каруцата за опора, а някогашната ѝ безупречно бяла роба е осеяна с кръвта на всички останали.
– Ти спаси живота ѝ тази вечер. Тя знае това. В крайна сметка тя ще ти се довери напълно. Всички ще го направят.
– Доверието е достатъчно лесно да се изгуби, дори след като е спечелено. Независимо от това ще продължа да им помагам по всеки възможен начин. – Изрисуваните ѝ и зачервени очи ме изследват. – Можеш ли да се справиш до утре с другите си наранявания?
– Да, мисля, че да. – Изглаждам пръстите си по задната част на черепа си. Тя запечата и тази рана, оставяйки само главоболие. Това, заедно с пулсирането в рамото ми от сблъсъка с онзи мъж, може да почака. – Поспи малко. – Умирам от нетърпение да ѝ разкажа какво се е случило, да ѝ задам въпроси, но ще има достатъчно време през следващите дни, докато се движим на север към планините.
– Тази нощ ще остана в каруцата с Ианка, за да се погрижа да ѝ е удобно. – Тя се вглежда в тъмнината, където ясновидката почива върху кожите. Старицата не е помръднала нито веднъж, дори по време на нападението. Не знам дали това е от онова, което Гезин ѝ е направила, или от страданието ѝ. Може би и от двете. В един момент почти предложих да проверя дали все още диша.
– На колко години е?
– Празнувахме четиридесет и петата ѝ година на половината път до Уестпорт. Промяната започна два дни след това. Това не е малък подвиг, за да може един заклинател да я избегне толкова дълго време. Усмивката на Гезин е тъжна. – Подозирам, че възрастта ѝ също е причината за толкова бързото ѝ намаляване.
Тази промяна от заклинател в ясновидец обикновено се случва между третото и четвъртото им десетилетие, каза ми веднъж Венделин. Колебая се.
– А ти на колко години си?
– Преминах трийсет и шестата си година.
Тридесет и шест. Което означава, че Гезин технически може да премине през същата промяна всеки момент. Би могло да се случи преди да е успяла да ме обучи. Какво ли трябва да е това за нея, да гледа как приятелката ѝ угасва, знаейки, че скоро може да я последва?
– Миледи? Искам да кажа, Височество!… Роми! – Отчаяните викове на Пан привличат вниманието ми към конете.
– Ще го направя бързо – обещава Абаран и вади меча си. Изглежда, че вече е научила тайната му.
– За да викаш на висок глас. – Тръгвам напред толкова бързо, колкото ме носи ранения ми крак, търсейки Зандер. Откакто ме настаниха в каруцата, не съм го виждала или чувала. Сега го намирам до плевнята с Ярек, двамата са сами и разговарят помежду си.
Мога да отгатна темата, но тя ще трябва да почака.
– Зандер! – Извиквам. – Моля, помогни ми?
Пан се изнизва, за да се скрие зад мен, докато Абаран крачи напред, а окървавеното ѝ острие блести на светлината на фенерчето.
– Тя не може да ти помогне. Това е решение на краля и той го е обявил.
– Прибери го. – Зандер навлиза, а Елисаф се приближава бързо след него. – Той е заслужил мястото си тук. Вместо това ще го отбележим.
– Да го отбележим? С този безполезен символ? – Изражението ѝ се влошава. – Не можеш да говориш сериозно…
– Сериозен съм. – Той я поглежда. – Иди и се прибери. Изглеждаш така, сякаш си се къпала в кръв тази вечер.
– Така е. И ми хареса изключително много. – С последен поглед към Пан, тя се отдалечава, с твърд от гняв гръб.
Зандер потрива тила си.
– Пан, защо не отидеш да намериш другите смъртни. Вероятно спят в плевнята. Утре ще ти бъдат възложени ежедневните задачи.
Пан поглежда към мен, очаквайки с нетърпение.
Усмихвам се.
– Върви. Те са наистина мили. Особено Идън. Тя ще ти хареса.
Той тръгва, гледайки посоката, в която Абаран е тръгнала, сякаш може да се втурне отново, размахвайки острие.
– Кралят му дава заповед и той се консултира с теб, за да разбере дали трябва да я изпълни – промълви Зандер.
Повдигам рамене.
– Какво мога да кажа? Имаме специална кръвна връзка.
Плоският поглед на Зандер казва, че тази шега не го забавлява.
– Опасявам се, че онзи ковач не сгреши, когато го нарече хитър. Беше ме убедил. – Елисаф поклаща глава. – Наистина ли ще го държиш жив?
– Ромерия настояваше. И докато той не ми даде причина да променя решението си, ще изпълня молбата ѝ.
– Оценявам това.
Зандер отваря уста, но се забавя, каквото и да иска да каже, го задържа.
– Ваше Височество? – Идън крачи по росната трева, подгъвът на роклята ѝ е влажен и изцапан с кал.
– Ей, защо си още на крака?
– Чаках те.
– Не трябваше да го правиш. – Не съм я взела от онази дупка, за да може да стои будна по всяко време на нощта, за да ми служи. – Иди да спиш.
– Ще заспя. – Широките ѝ сини очи се вглеждат в моята окървавена форма. – Приготвила съм вана, ако искаш да се измиеш, преди да си починеш. Би трябвало да е с идеална температура.
Сигурно се е грижила за нея в продължение на часове, очаквайки пристигането ми.
Въздъхвам.
– Благодаря ти, Идън. Ще се радвам.
Тя грейва и с поклон предлага:
– Мога да ти покажа къде е банята?
– Знам къде е. – По-рано видях малката каменна барака сред дърветата, в която слугите на фермата влачеха кофи с вода. – Ще бъда там след минута.
С още един реверанс и промърморено „Ваше Височество“ тя бърза да се върна по пътя, по който е дошла.
– Трябва да се възползваш – казва Зандер. – Кой знае кога отново ще имаме такива помещения.
– Ще го направя. Само… Мога ли да поговоря с теб за минута? – Насаме, за предпочитане. Не съм сигурна какво искам да кажа.
Благодаря ти, че ми се притече на помощ, дори и мотивацията ти да е егоистична.
Благодаря ти, че ме подкрепяш с Пан, дори и да не си съгласен.
Благодаря ти, че не си студения крал тази вечер, дори да съм сигурна, че утре ще се върне.
Той отваря уста, а аз задържам дъх, очаквайки да видя дали ще продължи тази рутина да ме избягва…
– Височество! – Хорик пристъпва и подава на Зандер пергамент. – Новини от Кирилея.
Зандер разгръща и започва да чете с намръщена физиономия. Зъбите му скърцат.
– Какво е това? – Нещо ужасно, вероятно. – Зандер?
– Трябва да отидеш до банята, преди да е изстинала. – Той се завърта и тръгва към палатката на Абаран.
– Лека нощ – прошепвам аз, макар да се съмнявам, че го е чул, изгонването е ясно. Имаше време, когато той задържаше другите, открадваше си няколко мига, само за да чуе какво имам да кажа. Но тези дни отминаха.
– Спете добре. – Елисаф се усмихва съчувствено, преди да последва краля си.
***
Никога не съм мислила, че ще го кажа, но ми липсва времето в замъка.
Липсват ми стаите ми и панорамната гледка от балкона.
Липсват ми ежедневните караници на Коррин, която доставяше повтарящото се меню от вегетарианска яхния и прясно изпечен хляб.
Липсва ми бърборенето на Дагни, докато прикрепяше коприна и платно към тялото ми, за да съответстват на проектите, които бях начертала.
Но точно сега най-много ми липсва банята в покоите на кралицата – голяма медна вана, която сякаш беше създадена за моето тяло и само за него, за да ме обгърне с топлина.
Не че тази каменна къщурка няма чар – малка колиба, заобиколена от плачещи дървета, с неравни первази, вградени в стените, на които примигват конусовидни свещи, огнище, в което гори огън под котел, под, покрит с копринени животински кожи, меки за босите крака. Това е далеч по-добре от студените езера и потоци, които Легиона използва, за да се къпе.
Косата ми все още е покрита със засъхнала кръв и кал и опита ми да я измия се оказва болезнен. Мислех си, че водата може да успокои болното ми рамо, докато това елфическо тяло прави лечебната си магия, но сега едва мога да вдигна ръката си. Ако не знаех по-добре, щях да си помисля, че е изкълчена от падането ми.
Потъвам по-дълбоко в кръглата, подобна на бъчва дървена вана, поемайки последните нотки топлина от хладката вода, преди тя официално да стане прекалено студена. Не трябваше да пращам Идън да си ляга, след като тя почисти и окачи дрехите ми да съхнат, но исках да остана сама, за да се потопя в противоречивите си емоции.
Пръстенът ми тежи на пръста ми тази вечер. Така е, откакто Зандер го сложи отново с цялата нежност на човек, който все още е дълбоко загрижен за мен. Това обаче е само пожелание. Или пък дълбочината на чувствата му към мен никога няма да може да се конкурира с любовта му към Ислор.
Мога ли да го виня за това? Нима това не го прави добър крал? Крал, от когото смъртните на Острова се нуждаят?
И все пак ме боли.
През малкия правоъгълен отвор в стената се раздвижват клони. Миг по-късно вратата се отваря със скърцане зад мен.
– Казах ти да си лягаш.
– Ако имаш предвид Идън, тя го направи. Гледах я как си отива.
Стомахът ми се преобръща, когато гласа на Зандер изпълва стаята.
– Какво правиш тук?
– Каза, че трябва да поговорим. – Вратата се затваря с щракване.
– Да, а след това дойде онова писмо и реших, че си зает с кралски неща.
– Кралски неща? – Стъпките му са бавни и отмерени, докато прекосява малката стая до врящия казан. Навежда се, за да постави още едно дърво под него. Пламъците го поглъщат мигновено, подпомогнати от сродството му. – Тази вода вече не може да бъде удобна.
– Не е. – Боря се с желанието да свия ръце върху голите си гърди, само на сантиметър под повърхността на водата. Той е този, който е решил да се натрапи. – Но аз не искам да излизам още.
– Добре, защото все още си мръсна. Той хвърля наметалото и оръжията си на пода, кървавите доказателства от предишната битка са размазани по остриетата.
– Ти си този, който е мръсен. Предмишницата му е покрита със засъхнала кръв.
– Не съм аз този, който седи във ваната.
И за съжаление, той не би се вписал тук при мен, независимо колко креативно е позиционирането.
Той се заема да напълни стомната с гореща вода.
– Какво пишеше в писмото? – Чакам с очакване, а пулса ми се учестява, докато той се приближава, за да добави парещата вода.
Но той продължава да гледа с присвити очи.
– Атикус е обявил годежа си със Саорсе.
Новината отклонява неприличните ми мисли. Въздъхвам.
– Какъв идиот!
Той се усмихва, докато се връща при казана и долива стомната.
– Тази ужасна змия ще стане кралица на остров. Тези бедни хора ще бъдат под нейно управление. – Тя ще спи в леглото ми и ще седне на трона, на който някога седях аз. Моят трон. Макар че поначало никога не е бил истински мой, сега чувствам странна претенция към него и прилив на разочарование от загубата му. – Защо не си разстроен?
– Защото, ако се заровя в чувствата си, това няма да промени нищо.
Въздишам.
– Кога?
– На следващия Худем.
Това трябваше да бъде сватбения ни ден. Втората ни сватба. Измама, която да ни спечели време, за да разкрием предателите, работещи срещу Зандер. Но после нещата между нас се промениха и… Не знам какво щеше да стане, ако бяхме преминали през нея.
– Мислиш ли, че е казал на Саорсе за мен? – Всичките ми тайни?
– Атикус не се жени за Саорсе по любов или за другарство. Това е просто ход на шахматната дъска, за да се закрепи още повече на трона, така че да не мога да си го взема обратно. – Зандер налива още една кана гореща вода във ваната ми. – Той не се доверява нито на нея, нито на баща ѝ. Той ще пази цялата жизненоважна информация.
– Ще се получи ли? Този брак?
– Зад гърба му ще стоят Кетлинг и Изтока. – Очите му се спират върху моите. – Но аз ще имам теб.
Преглъщам под тежестта им.
– Водните щитове и рушащите се пещери няма да победят една армия. Мисля, че прекалено много вярваш в мен.
– А аз мисля, че ти не вярваш достатъчно в себе си. – Най-накрая вниманието му се пренася върху чакащото ми тяло, а погледа му събужда вкусна топлина по крайниците ми, в сърцевината ми. – Каква е температурата сега?
– По-добре. – Почти не го усещам, прекалено съм съсредоточена върху Зандер, върху начина, по който кара сърцето ми да бие, кръвта ми да се ускорява и тази болка да се вълнува дълбоко в мен. И знам, че той го усеща. Този мускул, който потрепва в челюстта му, ми го казва.
– Не си си измила косата.
– Опитах се, но рамото ми е болно.
Зандер взима табуретка от близката стая и се настанява до ваната.
– Отпусни се за мен – подканя той и ме потупва по тила.
Възхищавам се на устата му, докато се отпускам в прегръдката му, позволявайки му да премести тялото ми, докато задната част на главата ми се потопи. Другата му ръка работи върху скалпа ми, а пръстите му се вплитат в косата ми. Той опипва мястото на черепа ми, което е било разбито, когато ме събориха. – Още ли щипе?
– Не. Гезин го оправи. – И тъпата болка, която ме измъчваше оттогава, се стопи под докосването му.
– А крака ти?
– Не го ли огледа току-що? – Подигравам се. Стаята е слабо осветена, но с тези негови островитянски очи не мога да бъда сигурна какво вижда той.
– Не съм дошъл тук за това. – Когато очите му падат, за да срещнат моите, лешника в тях е разтопен. Може и да не е дошъл за това, но виждам, че го иска.
Гърлото ми пресъхва.
– Не боли.
– Добре. – Минава тих момент, в който свещите трептят, а Зандер събира пяна от сапуна на перваза. Вдишвам вкусния аромат на розови листенца, докато сръчните му ръце го разнасят по косата ми.
– Как мина срещата ти с Ренгард?
– Той защитава своите интереси и тези на хората си и не мога да го виня за това.
– Ще ти помогне ли?
– С доставки, да. Може би и с информация. Той също така се съгласи да вземе всеки от смъртните от Фрейвих, който пожелае да отиде…
– Идън ще отиде с него.
Зандер набира вода в ръката си, за да изплакне сапуна от косата ми.
– Изглежда, че тя те е харесала. Подозирам, че няма да пожелае да напусне страната ти.
– Тук, в Белкрос, тя ще бъде в по-голяма безопасност.
– Вероятно, да. Теон казва, че селата на север стават неспокойни. Бунтовете назряват от години, но всеки ден носи нови истории за смъртни, които се противопоставят на пазителите си и на короната. Ако някога е имало част от Острова, която първа да се обърне срещу нас, то това е мястото, където отиваме. Може би избора на Тайри да изпрати флаконите в тази област не е случаен. Що се отнася до Идън, мислех, че си привърженик на това смъртните да имат избор.
– Аз съм, но тя все още смята, че след това ще се върнем в Кирилея. Тя няма представа какво се случва.
– Тогава може би трябва да ѝ кажеш истината и да ѝ позволиш да реши сама. – Зандер се намръщва, после поклаща глава.
– Какво?
– Нищо. Аз просто… Косата ти вече трябва да е чиста.
Събирам кърпата, която бях използвала, и хващайки китката му, измивам кръвта и мръсотията от кожата му, като си спомням за мускулните въжета в тези предмишници, когато подпираха тежестта му върху мен, за тези опитни ръце върху тялото ми, не толкова отдавна. В банята му, в леглата ни, нахални, докато търсеха всяко мое скрито място. Сега те остават неподвижни, незаинтересовани, докато ги почиствам.
– Мислех, че съм те изгубил тази вечер.
Поглеждам нагоре, за да срещна стабилния му поглед върху лицето си.
– Не можеш да се отървеш от мен толкова лесно. И би трябвало да знам, защото всички продължават да се опитват. Простреляна със стрела, пронизана от демон, нападната от брат ми, преследвана от армия. После имаше още стрели, огнени стрели…
– Мислех, че си ме оставила. Че си избягала. – В думите му звучи отчаяние.
– И се страхуваш, че без оръжието си няма да си върнеш трона?
Той помръдва, сякаш думите ми са обвинение.
– Да, имам нужда от това, което си ти, заради Ислор. То ми е нужно, за да имам някакъв шанс да си върна трона и да спра онова, което е на път да се случи на моя народ. Но не приемай, че това е всичко, което си. Не си мисли, че това е лесно за мен. – Той се отдръпва от хватката ми, подава ми сгънатата ленена кърпа, която Идън е поставила, и след това се завърта на стола, за да ми осигури уединение.
– Не знам, ти ме отписа доста бързо.
– Няма да се преструвам, че разбирам какво означава това. Но има неща, които и ти не разбираш.
– Разбирам, че съм използвана. – Водата се стича от тялото ми, докато излизам и се изтърквам с кърпата. – Старият ми шеф ме използва, за да забогатее. София ме използва, за да си върне съпруга. Дори вашия бог на огъня ме използва като някакъв ключ. И за какво? За да може да си играе на крал в един двор?
Очаквам Зандер да се аргументира, но той не казва нищо и ние оставаме да мълчим само с шумоленето на листата от вятъра и странното крякане на сова, което запълва празнотата.
– Исках да избягам – признавам аз. – Помолих Гезин да тръгне с мен.
– Кога?
– След Фрейвих.
– Заради това, което се случи там? Заради моите действия? – В гласа му се долавя рядък оттенък на несигурност.
– Не. Знам защо си направил това, което си направил. Ярек можеше да се радва малко по-малко, но ти нямаше избор. – В този свят това беше единствения начин да се накажат виновните за десетилетия злоупотреби. Ако не го беше направил, смъртните от Фрейвих щяха само да страдат повече.
– Трябваше да направим нещо още преди години. Трябваше да обиколим всички тези градове и села и да дадем примери за такива като тях. Но предполагам, че се чувствах твърде удобно в златните си кули, играех политика и се опитвах да спечеля благоразположение по идеалистичен начин. Сега се опасявам, че е твърде късно.
Хладният вечерен въздух нахлува през прозореца, като раздвижва ледени тръпки по голите ми бедра и ръце.
Пламъците се разгарят от огнището, а полъха на топлината сгрява кожата ми. Дори не беше нужно да ме погледне, за да усети дискомфорта ми, толкова остро е в хармония с тялото ми.
– Благодаря ти.
– Няма за какво. – Той изучава ръцете си, навел глава в тържествен размисъл. – Не е ли хубаво това? Да си говорим, без да си хвърляме бодливи думи един към друг?
– Може би. Но това не означава, че ще ти хареса това, което имам да ти кажа.
– И какво имаш да кажеш?
Колебая се.
– Исках да избягам, защото от всички хора, които са ме използвали в живота ми, това, че ти го правиш, боли най-много.
Той се взира в земята.
– Цялата ни схема в Кирилея беше породена от нуждата ми от теб, но ти тогава не се възпротиви на това.
– Прав си, не го направих. Може би защото между нас имаше толкова много тайни, а и аз те използвах. – Докато не знаех. – Но сега всичко е наяве. Седим тук в стая, пълна с истини, а ти все още ме използваш.
Мускулът на челюстта му потрепва.
Изстисквам водата от косата си с помощта на здравата си ръка.
– Няма да бягам. Не съм глупава. Къде бих отишла без Гезин? Няма да издържа и една нощ.
– Нещо ми подсказва, че ще оцелееш много по-дълго, отколкото си мислиш.
– Може би си прав. Това обаче е всичко, което правя, откакто отворих очи тук. Да оцелявам. И години преди това също. – Не че Зандер знае нещо за предишния ми живот. – Искам да правя нещо повече от това да оцелявам. И за това не мога да бягам.
Зандер се обръща наполовина, а погледа му е насочен към голите ми крака.
– И какво искаш да направиш?
Инстинктът ми винаги е да предпазвам подбедриците си, но със Зандер съм уязвима от самото начало.
– Имам нужда Гезин да ме научи на всичко, което знае за сродствата, преди да не може да го направи. И имам нужда Елисаф да бъде верния приятел до мен, какъвто винаги е бил. Имам нужда Абаран да ми покаже как да се спасявам с нож, когато това е единствения начин. Ако тя не ме убие с него преди това.
Зандер изхърква.
– Имам нужда от хора като Идън и Пан, за да ми напомнят защо не трябва да бягам. Защо трябва да остана и да ти помогна. – С какво щях да се сблъскам, ако се бях родила в този свят.
Той преглъща.
– От какво се нуждаеш?
Всичко.
– Имам нужда да запомниш, че не съм поискала да бъда тук. Не съм поискала да бъда марионетка или да те проклинам. Не искам да се чувстваш в капан заради чувствата си към мен. Това е последното нещо, което някога бих искала. И не съм поискала да се откажеш от трона си.
– Ако не го бях направил, ти щеше да си мъртъва.
– Тогава може би трябва да съм мъртва, независимо дали е пророчество или не. Нямаше ли това да реши всичките ти проблеми?
Той поклаща глава.
– Ти не искаш това.
– Не, това, което не исках, е да се влюбя в теб. – Чувствам се така, сякаш се изповядвам, само че вместо греховете ми, това са моите слабости. – Ти ме попита дали съжалявам за това – не съжалявам. Но също така оттогава не съм взела нито едно умно решение. И ако остана в тази малка каменна колиба, увита в кърпа и изповядваща чувствата си на мъж, който ясно е показал, че не ги иска, съм сигурна, че поредицата ми ще продължи.
Втурвам се да събера дрехите си, като ги притискам към гърдите си. Ще трябва да се облека в палатката си.
– Наслаждавай се на банята. Водата ще е по-чиста от нищо.
Стигнах до вратата, когато Зандер внезапно се оказа там, с плоска ръка върху повърхността ѝ, барикадирайки ме.
– Чувствам това, което изпитваш. Вече знаеш това. – Той се придвижва зад мен, като надвисналото му тяло се притиска към гърба ми.
Вдишвам аромата му – този опияняващ, сладък, дървесен аромат.
– Добре. Надявам се да боли.
– Всеки ден. – Суровостта в гласа му ме дърпа за сърцето. Той въздъхва, а дъха му се плъзга по голото ми рамо. Той се навежда близо. – Тази вечер ме изпитваше. Дали за да видиш дали все още те желая, или за да ме гледаш как се пречупвам?
– И двете – признавам, осъзнавайки, че последното е вярно. Наистина исках той да отговори. – Но това няма значение, нали? Това, което имахме, приключи, точно както ти каза.
Дълбокият му, подигравателен кикот изпълва малката стая.
– Обещавам ти, че това бяха само думи, които имаха за цел да убедят както мен, така и теб. – С ръка на рамото ми той нежно ме насочва към себе си.
– Думите могат да бъдат по-ефективни от всяко едно от тях. – Кимвам към купчината оръжия, които е оставил на пода. – По-вредни.
– В този случай те бяха напълно безполезни. Тези все още са влажни. – Той прибира от ръцете ми снопа с дрехи и ги хвърля близо до огъня, оставяйки ме сгушена в кърпата си. Забавя се при следващите си думи, поклащайки глава, сякаш не е сигурен как да каже това, което иска, или не е сигурен дали трябва да каже нещо. – Гезин казва, че чувствата ми към теб сега са мои собствени, завесата е отдръпната, влиянието на Аоифе е безсилно. Но след днешния ден, след това, което се случи тази вечер – той плъзна показалеца си по слабия белег по ключицата ми, който все още се вижда, но е далеч по-малък от обичайната рана от Мерт – не виждам да имам избор.
– Избор за какво? Какво се опитваш да ми кажеш?
Същият този пръст се плъзва под брадичката ми и я повдига, докато не срещна очите му. Те обхождат чертите ми, сякаш ги попиват.
– Че все още съм много влюбен в теб, въпреки усилията ми да не бъда, въпреки всичко, което съм казал и направил.
Сърцето ми се разтуптява в гърдите.
– Не се държиш така.
Той се навежда, притиска челото си към моето, а тънкия му нос докосва бузата ми.
– Защото не знам как да те обичам и да бъда добър крал за народа си, а това е безмилостна война, която водя ежедневно, без да съм докосвал меч. – Гласът му кърви от вълнението на думите му. – Но сега осъзнавам, че никога няма да бъда такъв, ако това означава да те загубя.
Прямото му признание затормозява езика ми. Аз съм ядрена бомба, подготвена да предизвика хаос в неподходящи ръце. Може би Атикус взема правилното решение за Ислор. Може би смъртта ми ще реши всичките им проблеми.
И какво тогава? Дали ще смачкат тази заплаха от отрова и ще се върнат към предишния си начин на живот, ще поробят смъртните и ще живеят в богатство? Не, това също не изглежда да е решение. Не знам какво е, но това е проблем за друг ден.
– Тогава ме обичай тази вечер и утре бъди краля, който трябва да бъдеш.
Той се навежда, за да допре езика си до края на устните ми, привличайки дълбокия ми стон. Изведнъж кърпата ми изчезва, издърпана и захвърлена настрани от нетърпеливите му ръце. Със здрави пръсти, хващащи бедрата ми, той ме насочва към средата на стаята и надолу към купчината животински кожи.
Пламъците в огнището пламват по негова безмълвна заповед, сгрявайки тялото ми, докато лежа по гръб и го гледам как се съблича. Той хвърля ризата си в опасна близост до горящата свещ, преди да събуе ботушите си и да разкопчае панталоните си.
Струва ми се, че е минала цяла вечност, откакто съм имала възможност да се любувам на голите му форми. Сега го възприемам целия, докато той пада на колене пред мен и разтваря краката ми, за да побере мускулестото си тяло между тях.
– Кое рамо е болно? Това ли? – Той се навежда, за да проследи кожата ми с уста, с език, докато ръката му се заема с един замах, запомняйки формата на гърдите ми, изглаждайки стегнатостта на корема ми, проверявайки готовността ми на върха на бедрата.
– Нито едно. – Защото точно сега не усещам нищо друго освен непреодолимата нужда Зандер да ме изпълни отново. В други нощи с удоволствие съм се отпускала и съм му позволявала да изследва, но тази вечер хващам с юмрук задната част на златистокафявата му коса, придърпвам лицето му към моето, за да усетя интимността на устните му. С другата си ръка стигам долу между нас, обгръщам с ръка твърдата му дължина и я насочвам.
Той вдишва рязко, но не губи нито миг повече, потъвайки в мен с един-единствен тласък.
Сигурно глухия ми вик се носи из тихата гора, проглушавайки ушите на совите и на онези легионери, които пазят от опасности. Но точно сега света е само Зандър и аз. Никой и нищо друго не е от значение, докато телата ни се гърчат едно в друго, а внушителните мускули по гърба му се напрягат под пръстите ми с всеки тласък.
Отново и отново той се движи в мен, дишането му е накъсано, докато кожата ми става хлъзгава, а виковете ни не се чуват в нощта.
С бърза маневра се озовавам върху Зандер, а очите му пламтят, докато стиска бедрата ми. Завивам ги, а усмивката му е бавна и доволна. Никога не е успявал да издържи дълго в тази позиция, щом започна да се движа, а оцъкления му фокус се бори между люлеещите се гърди и мястото, където сме се съединили.
Изглежда, че той бързо запомня това. Подплатеният мускул по корема му се огъва, докато той седи, а гърдите ни се срещат по средата.
– Още не. – Устата му се приземява върху моята, пръстите му събират кичур коса, докато разтваря широко устните ми в дълбока целувка, а телата ни се люлеят в чувствен, добре премерен танц.
Задържам погледа му, докато ръцете ми пълзят по раменете му, ръцете му, гърдите му, докато не се установят разперени на гърба му, придърпвайки тялото му към моето.
– Искаше да ме видиш как се пречупвам – прошепва той, а дишането му е неравномерно.
– Не, исках да те видя как обичаш. – Фокусът ми се измества към мястото, където сме се съединили, усещането, че той изпълва приветливото ми тяло… Освобождаването ме връхлита във внезапен и неочакван порив, открадвайки контрола ми. Извиквам името на Зандер, докато мускулите ми се свиват около него. Той ме последва веднага след това, ръцете му се свиват около тялото ми, докато пулсира в мен.
След това оставам разкрачена в скута му, гърдите ни се повдигат от усилието, а устните ни се прокрадват с нежни целувки по челюстите и шията. Единственият звук, който ни съпътства, е периодичното щракане на горящи дърва.
Мога да остана така цяла нощ.
Но когато тялото на Зандер се напряга, знам, че тази почивка е приключила и притесненията му отново са започнали да го поглъщат.
– Тези воини там са ми обещали своята вярност и живота си. Те трябва да вярват, че оставам фокусиран върху изхода от тази бъркотия.
– И да не гониш да ми влезеш под полата? – Подигравам се, както обичаше да казва Коррин.
– Абаран ще се притеснява, че отново съм под твое влияние. – Той изглажда дланта си по голото ми бедро. – Предполагам, че съм. Но аз се нуждая от нея на всяка крачка по пътя. Тя не може да мисли, че преценката ми е компрометирана.
Знам какво иска да каже.
– Всичко е наред. Няма да го приема лично. – Целувам върха на носа му. – Само не бъди отново шибан задник.
Той въздъхва тежко.
– Принцесата на народа би ли използвала този нецензурен език?
Главата ми пада назад с рев на смях, който ми напомня къде все още е дълбоко седнал.