РОМЕРИЯ
Усещам, че някаква фигура стои над мен секунда преди ботуш да се забие в прасеца ми.
– Събуди се – изпъшква Абаран.
Смущавам се в сянката на палатката си. Зандер ме върна снощи и легна до мен, но сигурно си е тръгнал, когато съм заспала, защото сега съм сама, освен този солен воин, който ме рита.
– Какво става?
– Разузнавачите са видели, че колите със запаси се приближават. Скоро ще бъдат тук.
Правя пауза, за да изтрия съня от очите си.
– И?
– И Ренгард е с тях. Не мислиш ли, че той ще попита за твоето отровно животинче?
– О, по дяволите.
– Да. Точно така. Зандер може да отговори за решението си, но ти трябва да накараш вещицата да маркира този имбецил, за да изглежда, че се отнасяме сериозно към въпроса.
– Вземаме го на сериозно.
– Сериозно ще бъде моето острие през югуларната му кост.
Ниски гласове и шумолене се носят извън палатката ми.
– Къде е Зандер?
– Твърде зает за теб.
Намръщвам се, докато вдигам тялото си нагоре. Въпреки че бедрото ми е наред, рамото все още ме боли.
– Мисля, че предпочитам да се занимавам с Ярек сутрин.
– Ще се погрижа да го изпратя следващия път. Ще му кажа, че снощи не си се натоварила достатъчно в банята. – Тя отмята капака на палатката, позволявайки ми да зърна светлината на зората и оживения лагер. Бузите ми изгарят. Предполагам, че не е имало как да запазя примирението на Зандер и на мен от нея.
Бързо се обличам и завивам леглото си, преди да изляза навън. Гъста мъгла забулва фермата, скривайки плевнята от мястото, където стоя. Сигурно е валяло, след като си легнах; дългата трева плаче под тежестта на влагата.
Един от смъртниците от Фрейвих ме вижда да излизам и се втурва към мен. С поклон и Ваше Височество, което не си правя труда да поправя, той започва да сваля палатката ми.
Отправям се по посока на колата, като същевременно се оглеждам за Зандер и Пан, но не откривам нито един от тях в мъглата.
Гезин вече е будна и отново обработва раната на Зоря. Тя се е преоблякла от съсипаната бяла рокля на заклинателка и се е върнала към бежовата ленена рокля от Фрейвих.
Воинът стои с вдигната до половината на торса жилетка, предпазлив блясък белязва лицето ѝ, докато изучава Ианка, седнала в каруцата и насочваща лъжици студена каша към устата си с изненадваща точност. Оскъдната бяла коса на ясновидката изглежда по-тънка днес, ако това е възможно, и разкрива участъци от скалпа ѝ.
Зоря не е единствената, която е предпазлива. Съмнявам се, че някой от присъстващите някога е виждал ясновидка, и много нервни погледи се насочват натам. Разбирам това. Случвало ми се е да наблюдавам баща си от разстояние. Хората променяха посоката си, когато го забелязваха да седи на тротоара, сякаш можеше да се нахвърли върху някой минувач без предупреждение, сякаш разярените му тиради щяха да доведат до двусмислено насилие.
За щастие тази сутрин Ианка е спокойна.
– Хубав белег – казвам аз за поздрав. Единственото, което е останало, е назъбена сребриста следа на гръдния ѝ кош.
– Аз събирам.
Отдръпвам яката на туниката си настрани, където слабата, тънка линия от кинжала се пресича върху ключицата ми.
– И аз.
– Не е лошо, но не е смъртоносно.
– Следващия път ще се постарая повече.
Тя се усмихва.
– Добре.
– Така. Вече трябва да си напълно излекувана. – Гезин нежно потупва белега на Зоря, преди да се отдалечи.
Воинът смъква жилетката си надолу и се обръща да си тръгне, но после се спира.
– Благодаря ти, вещице. – Тя среща погледа на Гезин, сякаш за да изрази безмълвно благодарността си.
Гезин потапя глава с обичайното си уважение.
– За мен е удоволствие. Както винаги.
– Силен воин. Защитник. Тя ще бъде добър любовник и няма да се поколебае да сложи край на страданията ти, когато дойде момента. – Ианка гълта още една лъжица овесена каша, а дефектните ѝ очи са вперени в купата.
Челюстта на Гезин спада и от нея се изтръгва нервен смях, а бузите ѝ почервеняват.
– Уведоми ме, ако има още болка или затруднения с дишането.
С един последен поглед към ясновидката Зоря се отдалечава, като нагласява отново кинжалите отстрани.
– Ианка! Не говори такива неща! – Порицава я Гезин, звучейки не толкова като спокойната заклинателка, колкото като ужасена приятелка. Или повече от приятел. Започвам да виждам по-дълбока връзка от просто двама могъщи заклинатели, които са попаднали заедно в един скъпоценен замък.
Ианка свива рамене, без да се притеснява.
– Усещам я. Другата Ромерия.
– Да, тя е тук.
Колебая се. Последния път, когато говорих с Ианка, тя започна да крещи.
– Добро утро?
– Добро утро, скъпа. – Тя загребва още една лъжица.
Поклащайки глава, Гезин се обръща обратно към мен.
– Защитаваш рамото си.
– Да, сигурно съм скъсала нещо. Това ме държеше будна половин нощ. – С помощта на някой друг.
– Позволи ми да погледна, докато ме запознаеш с всичко, което се случи вчера, след като се разделихме. – Тя посяга към мен.
Аз правя бърза крачка назад.
– Ще го направя, но първо трябва да маркираш смъртния от Белкрос, преди да дойдат колите със снабдяването.
– Ти си довела смъртен от Белкрос? Защо?
Обяснявам колкото мога по-бързо.
– Разбирам. – Тя се намръщва. – Какъв символ?
– В деня на кралската трапеза Венделин сложи емблема на ръцете на опетнените хора. Тя светеше като знаците, които имаш на ръката си, само че беше…
– Знакът на Улиседе – намеси се Ианка. Тя хвърля лъжицата си, потапя ръка в кашата, намазва пръстите си с кашата и рисува с пръсти по стената на колата. Макар че средството не е най-ефектното, пресичащите се полумесеци са безпогрешни.
– Да, това е то. Откъде знае?
Гезин изучава за момент не рисунката, а ясновидката, с питащо изражение на лицето, преди да скочи от каруцата.
– Скоро ще се върна, Ианка. Ти ще останеш тук?
Ианка не отговаря, съсредоточена върху рисуването на вихрови шарки върху стената на каруцата.
Тревата се заплита в глезените ни, докато ни водя към конете и обора.
– Това нормално ли е?
– Вече нищо не е нормално. Но ясновидците често илюстрират това, което виждат, с изненадваща яснота. Затова писарите им дават хартия и графит. За съжаление, ние нямаме нито едно от двете, затова Ианка импровизира. – Устните ѝ се изкривяват от малка усмивка. – Тя винаги е била умна по този начин.
– Значи е виждала този символ?
– Всички ние в Мордаин сме го виждали. Той се появява в илюстрациите на ясновидци от хилядолетия, без самите ясновидци да обясняват какво означава. Някои предполагат, че представлява двете луни на Худем, но те са пълни луни, а тези са полумесеци. Други го наричат знак на два свята, защото луните се пресичат. Това, че Венделин е избрала този символ за смъртните… Бих искала да мога да поговоря с нея и да разбера дали е просто съвпадение, или нещо повече. – Тя поглежда назад към Ианка. – Но никога досега не съм чувала този термин Улиседе.
Колебая се, оглеждам се около нас, за да се уверя, че никой не е наблизо.
– Аз също съм виждала символа. В моя свят. – Обяснявам за Народния страж.
– Дали кръвта им е била отровена? Кръвното проклятие поразява ли вашия свят? – Пита Гезин с интрига в тона си.
– Не знам. Определено не е като тук. Разбира се, чували сме за вампири, но всичко това е измислица. – Поне така си мислех.
– Вампир – повтаря тя, сякаш думата е толкова чужда, колкото и Улиседе.
– Какво според теб означава всичко това?
– Самият символ може да представлява нещо съвсем различно във вашия свят. Нерядко думите и идеите губят първоначалното си предназначение, когато се предават от поколение на поколение и се присвояват от други култури. – Тя бавно поклаща глава. – Но това означава, че имаш какво да разкриеш по време на пътуването ни на север.
Чува се вик, който привлича вниманието ни към линията на охраната, където фургони и войници на коне се появяват като призраци през мъглата. Ренгард е начело, а сливово-лилавото му наметало го отличава сред сребърните доспехи.
Проклинам, оглеждайки лагера, докато не забелязвам къдравата кафява коса сред конете.
– Пан! – Извиквам, като му махам.
– Това ли е смъртния? Изглежда толкова млад – отбелязва Гезин, докато тича към нас.
– Той е на осемнайсет, макар че понякога изглежда много по-млад.
– Здравей, Роми – казва той, задъхвайки се. – Беше права за Идън. Тя е страхотна. Помогна ми да се устроя с легло и храна, а сега ми помага…
– Щастлива съм да го чуя, Пан. Но точно сега ми трябва да ни дадеш ръката си, за да може Гезин да я маркира, както говорихме снощи.
– Да я маркираш? – Той се свива, докато я гледа.
Тя се покланя, преминавайки в обичайното си спокойно поведение.
– Здравей, Пан. Аз съм заклинателката Гезин и съм тук…
– Вие сте заклинател? Като истински заклинател? – Очите му се разширяват. – Чух, че хората говорят за теб, но…
– Пан! – Прекъснах го. Научавам, че човека бърбори, когато е нервен. – Трябва да направим това сега.
– Добре. – Той поклаща глава. – Ще боли ли?
– Не толкова, колкото това, което Абаран ще ти направи, ако не те маркираме преди пристигането на Ренгард.
Ръката на Пан се изстрелва.
***
– Значи това е останалото от Легиона. – Погледът на лорд Ренгард пробягва по утъпканите терени и воините, които подготвят конете си. Лицето му е портрет на благородно елфическо спокойствие, кожата му е гладка по високите скули. Изглежда по-възрастен от Зандер, макар че по думите на Зандер са израснали заедно. Може би го състарява посивялата коса.
Изненада или загриженост е тона му?
– Всеки от тях струва петдесет войника – казва хладнокръвно Зандер. Той се появява, когато ротата се прибира, високата му, мощна форма е портрет на увереност, която се разхожда из мъгливия лагер.
Но сега вече знам, че всичко това е илюзия, за да скрие тежестта на сътресението, което го измъчва.
Гърдите ме болят, докато го гледам как се приближава към благородника.
Ренгард пада от седлото, а ботушите му се удрят в земята едва-едва.
– Мога ли да предположа, че тлеещите тела, които подминахме по пътя дотук, са благодарение на теб?
Двамата водачи стискат китките си. Всеки, който ги наблюдава, може да види, че те са нещо повече от придворни познати, повече от крал и негов благородник.
Те са приятели.
– Нападатели ни нападнаха на връщане снощи.
– Те не осъзнаваха кого предизвикват, Ваше Височество.
– Научиха. Благодаря ти за това. – Зандер махна с ръка към четирите коли, всяка от които е два пъти по-голяма от разнебитената каруца на светилището и е изградена с масивни дървени стени, боядисани в дълбоко бургундско и горскозелено, а не с просто опънато кожено платно.
– Вътре ще намерите много провизии за пътуването си на север. Зърнени храни и сушени меса, топли кожи, нови кожи и оръжия, включително няколко от моята колекция. И достатъчно притоци, които да задоволят нуждите на тази група, надявам се.
Челото на Зандер се свива.
– Вече сме обсъждали това. Там, където отиваме, не е безопасно за смъртни, а пътуването ще е изтощително.
– Бих се обзаложил, че не е безопасно за никого от вас. И ще бъде далеч по-малко, ако сте твърде отслабени, за да се биете. Но не се страхувайте, аз по-скоро помолих, отколкото наредих, и те се съгласиха да помогнат на своя крал. Те са опитни в различни задачи, независимо дали става дума за готвене, поправка или лов, така че ще се окажат ценни в повече от едно отношение.
– По-вероятно е да са лоялни към своя господар, защото са тук. И все пак… Благодаря ти. – Зандер наведе глава. – В замяна на това имаме седем смъртни от Фрейвих, които искат да намерят дом в Белкрос. Добри домове с достойни стопани.
– Ще направя така, кралю мой.
Зандер вече е разговарял със смъртните от Фрейвих. Седем от тях искат да останат в Белкрос, а двама искат да заминат с нас. Докато търся лицата, които стоят спокойно до плевнята, не се налага да отгатвам поне едно от тях. Идън ме гледа с лъчи, вълнението ѝ е безпогрешно.
Тази илюзия трябва да бъде потушена. Или поне трябва да се проведе откровен разговор. Няма да я оставя да ме последва сляпо в това, което звучи като ад.
– Ваше височество. – Гласът на Ренгард ме привлича обратно. Откривам проницателните му очи върху мен. – Радвам се да видя, че не сте пострадали в схватката с мародерите.
Не мога да разбера дали думите му са искрени.
– Нищо, което Гезин не би могла да поправи.
Той премества вниманието си към нея, към златната ѝ яка.
– Само ако всички на Острова имаха достъп до такива дарби.
Гезин се покланя любезно.
– Само ако зависеше от мен, милорд.
– Може би един ден отново ще бъдем благословени. – Той отново насочва вниманието си към Зандер. – Можем ли да се разходим за малко?
Зандер прави жест към поддържаната пътека около езерото. На Елисаф той нарежда:
– Накарай смъртните от Фрейвиш да се качат на колата на светилището, за да им я върнем. Изпрати достатъчно монети за ремонт и компенсация за водача им. И ще трябва да освободим място в една от колите за тези, които са по-подходящи за уединение.
Той има предвид Ианка. Предполагам, че все още пази присъствието ѝ в тайна, дори от приятеля си. Понякога е трудно да разберем защо Зандер държи нещата близо до гърдите си. Може би е навик, а може би има основателна причина.
Двамата мъже застанаха в крачка един до друг и се отдалечиха, оставяйки стражите му зад себе си, а предпазливите им очи прелитаха по легионерите.
– За какво мислиш, че става дума? – Питам.
– Сигурна съм, че скоро ще чуеш, ако е нещо, предназначено за ушите ти. – Гезин нежно дръпва ръката ми. – Хайде, трябва да приберем Ианка, преди някой да я е обезпокоил и тя да е предизвикала сцена.