ЗАНДЕР
– Лейди Саорсе. – Теон поклаща глава. – Нима вчера не говорихме за това?
– Говорихме. – И макар че тогава го отричах, все пак се страхувах от него.
– Изглежда, че брат ти все пак е толкова глупав.
– Иска ми се да беше така, но вероятно е точно обратното. Със Саорсе той ще има Кетлинг. В най-добрия случай хладен съюз, но той ще се запази. А след като сина на Адли си отиде, Атикус ще се погрижи той да командва тази армия. Може би Абаран не ми е направила услуга, като е премахнала главата му.
– Този твой воин…. – Теон изохква. – Все пак предпочитам да предложа члена си на даакнар, отколкото на Саорсе.
– Чувствах се по същия начин, когато мислех, че ще бъда принуден да се оженя за нея. – И тогава се появи Ромерия и всичко се промени.
Към по-лошо.
Към по-добро.
Усмивка се закача в ъгълчетата на устата ми, когато спомените от снощи поглъщат мислите ми – за топлото ѝ тяло, твърдо на всички правилни места, освен там, където е толкова меко. Беше особен вид мъчение, когато трябваше да я оставя в палатката, а аз исках само да лежа до нея.
В ретроспекция ми се струва непонятно, че някога съм се влюбил в онази друга версия – принцеса Ромерия – и всичките ѝ съглашателства, угаждания и пърхане с мигли. Тази Ромерия… Толкова пламенна и темпераментна, с остър ум и все пак изпълнена с истинско съчувствие, на което елфите не са способни. Ако снощи ме научи на нещо, то е, че няма да я рискувам, не и за всички корони и всички кралства. Трябва да има и друг начин.
– А какво става с Адли? – Теон ме връща към мрачния разговор. – Имаш ли представа как Атикус ще се справи с него?
– Имам. – Мислил съм много за това и знам какво бих направил. – Той ще го неутрализира по най-добрия начин и ще изпрати хората си да проникнат в Кетлинг, но Адли ще прозре това и ще саботира усилията му. Атикус ще се разгневи и ще изгуби търпение, а щом наследника му се роди, ще се отърве от проблема. Случайност или нападение. Може би аз ще бъда този, който ще бъде обвинен в убийството му. Ръцете му ще останат чисти пред очите на двора. Дали Саорсе ще повярва в това, е друга история. Тя е също толкова коварна и недоверчива, колкото и баща ѝ. На изток има хора, добре снабдени със злато и власт от ръката на Адли, които ще искат да останат такива, а това ще стане само с подкрепата на Саорсе.
– Така Кирилея и Кетлинг ще останат разделени и вероятно ще последва война.
– Да. Макар че по-належащия ни проблем не е войната с Изтока, а въстанието на Запад.
– Да, нещо, което исках да обсъдим. – Лицето на Теон е мрачно. – Получих съобщение късно снощи. Съобщенията за отравяния се увеличават в много села около устието на Венхорн. Смъртните са докарани в Норкастър, където Иземберт е наредил екзекуциите им.
– Вече? – Незначителният лорд, който управлява града-врата към планинската верига, е известен с това, че е суров, както и мнозина, които живеят в района, но това е неочаквано.
– Как е възможно указа на Атикус да е стигнал до него толкова бързо?
– Иземберт не е глупак и със сигурност получава вести от юг. Но той няма да чака разрешение. Той се е насадил като владетел на Норкастър и всички околни села. Ние не помогнахме на нещата, като позволихме това споразумение да продължи през всичките тези години. – Не му се налага да добавя, че по молба на баща ми Белкрос е оставил тези села на мира, вместо да започне гражданска война, която може да се окаже кървава. Спомням си това добре. Баща ми прецени, че ако тези островитяни предпочитат заплахата от сажди и суровия планински климат пред управлението на короната си, ще ги остави на това, стига търговските стоки – предимно кожи и дървен материал – да продължат да постъпват на юг към пазарите всяка година. Твърдеше, че тези хора са твърде изолирани в долината си, за да причинят вреда на Ислор.
– В бележката пишеше ли как се движи отровата? Има ли там ибарисанци?
– Не споменаваха ибарисанци, макар да казваха, че Иземберт е подозрителен към всеки южен пътник, който минава през портите му. Не един и двама са изчезнали, така че на твое място бих бил внимателен, ако мислех да отида там, независимо дали под твоето знаме или не.
– Оценявам предупреждението. – Колкото по-на север отиваме, толкова по-малко значение ще има знамето ми за тези хора. – Ако чуваш тези новини, трябва да предположа, че гълъбите са донесли подобни съобщения до Кирилея. – До брат ми, до Адли, до всеки, който търси възможност. А и Атикус, с неговия войнствен ум, никога не се е съгласявал с позицията на баща ни да оставим на мира венерианските села. Това му дава повод да действа, ако почувства нужда да потърси такава. – Брат ми изпрати ли вече армия от Линдел?
– Получих известие, че ще заминат в рамките на деня.
– Колко войници? Обзалагам се, че ще бъдат значителни, за да се справят с подобни на тези хора. – Северняците са издръжливи и силни, както елфите, така и смъртните, и са бойци.
– Хиляда. Те ще поемат през планинския проход, вместо да заобиколят хребета, така че трябва да се движите бързо, за да не пресечете пътя им. Той се колебае. – Прости, че поставям под съмнение плановете ти, но къде в тези планини можеш да отидеш, че армиите да не могат да ви следват, да не могат да ви обкръжат? Колко дълго ще можеш да се защитаваш в тези пещери с деветнайсет легионери и един-единствен заклинател?
Принуждавам се да се усмихна и се надявам, че той не може да прочете притеснението ми, когато казвам:
– Не се притеснявай, приятелю. Има много по-високи места, където да изградим солидна защита, а и никой не познава тези пещери по-добре от нас. – С изключение на саплините.
И въпреки съмненията си не успях да разколебая твърдението на Гезин, че в Каменоломната ни очакват отговори. Но никога не мога да споделя това с Теон. Той би си помислил, че Мордаин и пророчеството ме водят – две неща, на които никой крал със здрав разум не бива да се доверява.
– А какво да кажем за момчето? Успяха ли методите ти да извлекат нещо?
Знаех, че ще стане дума за това.
– Дали твоя ковач е видял това, което е видял, не мога да кажа, но той не е излъгал, че кръвта на смъртния е опетнена.
Теон проклина.
– Усетих, че в него има нещо измамно. Стана толкова трудно да се чете в тези смъртни, макар че всички те са вечно пълни със страх. И като си помисля, че едва не направих такава глупава грешка. Благодаря на съдбата за теб, приятелю.
– Благодаря на майка ми. Тя винаги е казвала, че съм надарен с много подозрителен ум. Дарба за крал, който се сблъсква с твърде много врагове.
– Все пак съчувствам на момчето. Как се казваше… Пан? – Теон поклати глава. – Осуалд се оказа ужасен пазител и все пак смъртния пострада най-много.
Колебая се, но само за секунда. Дните, в които се опитвах да управлявам това царство с истини, само когато ми е удобно, свършиха.
– Той все още не е отишъл никъде.
Устата на Теон се отваря.
– Ти си го запазил жив?
– Той се оказа полезен и мисля, че ще се окаже полезен и занапред. Той е напълно предан на Ромерия. И изглежда, че е поразен. – Пулсът на мършавия смъртен се учестява всеки път, когато тя е близо до него. – Заклинателката го е белязала, а аз съм му вдъхнала страх от съдбата, ако някога допусне някой да посегне на жилата му. Макар че в действителност един поглед на Абаран е също толкова ефективен. Намеренията му вече не ме интересуват. – Имам далеч по-важни неща, за които да се тревожа.
– Надявам се да си прав, приятелю. – Но притеснението изписва челото на Теон, докато заобикаляме езерото.