РОМЕРИЯ
Когато стигаме до входа, зората се полюшва на хоризонта. Елисаф и Зандер скачат в дълбоката до бедрата вода, за да изтеглят на брега изпочупения скиф, а морската вода свободно нахлува през разширяващата се пукнатина в борда на плавателния съд. На наближаващата дневна светлина липсващите парчета от рамката му са очевидни. Тревогата на Зандер не е преувеличена. Как не потънахме, дори с намесата на Гезин, не е малко чудо.
Пред нас плаващи дървета лежат разпръснати върху захарнобял пясъчен плаж, осеян с културите на покрити с лишеи камъни. Гъста редица дървета закрива тихата местност, а клоните им служат за кацане на хор от траурни гълъби и червеношийки. Освен птиците, няма никакви признаци на живот, нито свидетели, които да съобщят на Кирилея за нашето местонахождение. Разбирам защо Зандер е настоял за това място.
В мига, в който корпуса на лодката среща съпротива, Гезин издърпва тромавата си фигура през ръба, сякаш не може да издържи и секунда повече в нея. Там, където някога тъмните ѝ коси са били прилежно сресвани от челото, сега те висят в мокра, прилепнала каша. Не че сегашното състояние на косата ми – или на останалата част от мен – е много по-добро.
Поразителните ѝ бледозелени очи са зачервени, болнави. Силата, която е изразходвала, за да ни пренесе тук, я е отслабила, подобно на това, което Венделин винаги е правила, след като ме е излекувала. Но вместо да намери място, където да седне и да събере сили, Гезин изпъва тялото си и прави няколко забързани крачки към мен, протягайки слаба ръка.
– Ваше височество, позволете ми да ви помогна.
– Добре съм. – Адреналинът, който ме подхранваше от площада насам, се изчерпва, но аз съм прекарала години в режим на оцеляване, гладна, замръзнала и недоспала. Прехвърлям краката си през борда, мокрите ми ботуши се приземяват в пясъка с тъп тътен. Всичките ми дрехи са мокри, чак до долните ми гащи. – И аз съм Роми. – Дори и сега да съм нея само духом. Вече дори нямам лице, извън илюзията на София, свързана с този пръстен.
– Най-добре е да прескочим всички формалности, освен ако не ни е от полза да се представим. – Зандер преглежда чантата, която беше събрал по време на бягството ни от замъка.
– Както желаеш. – За първи път Гезин му говори, откакто той издърпа кинжала си върху нея и размаха кътниците си.
– Също така истината за Ромерия трябва да остане сред тази група. Ако се разчуе… – Той поклаща глава. – Никой, освен нас четиримата, не може да знае.
– Коррин знае. – Тя беше там, когато бях принудена да разкрия тайната си в лудото бягство от замъка. – И Венделин също.
– Коррин няма да отговори на нищо, освен ако не бъде попитана, и няма причина Атикус някога да заподозре каква си. Що се отнася до Венделин… – Челюстта на Зандер се свива. – Само се надявам, че тя смята, че наказанието си заслужава да запази тайната ти още малко.
– А какво ще кажеш за Абаран? – Тя винаги е била част от вътрешния кръг на Зандер.
– Има само едно нещо, което Легиона презира повече от ибарисанците, и това са заклинателите на Мордаин. – Главата му се поклаща. – Тя е лоялна към мен, но се опасявам, че ще има твърде много резерви относно запазването на ключов заклинател жив.
– Наистина ли мислиш, че тя ще ме убие?
– Мисля, че ще те убие, когато открие каква си. Вече и без това си толкова опасна за съществуването на Ислор. Новината за силата на кръвта ти ще се разпространи, ще предизвика бунт сред хората и паника сред елфите. Това, което видяхме снощи, беше само битка преди предстоящата война. Но ако масите разберат какво представляваш в действителност, колко опасна си не само за Ислор, но и за Ибарис и Мордаин… – Гласът му се изгуби.
Има ли Зандер резерви? Съжалява ли? Прекара плаването обратно към сушата в тихо размишление, загледан в посоката на Кирилея. Дали му се иска в тези секунди между прокламацията на Тайри и осъждането на Атикус да беше избрал друг път? Той да е бил този, който ме е обявил за враг?
Гезин се препъва на крачка и се подпира на носа на скифа, за да се подкрепи. Той скърца шумно в отговор.
– Ще се оправиш ли? – Приближавам се, в случай че се наложи да се гмурна, за да я хвана.
Тя маха с ръка на притесненията ми.
– Просто имам нужда от почивка.
– Няма време за това. Походът до Елдредската гора е дълъг. Ще ни отнеме по-голямата част от деня.
Зандер сваля наметалото и съсипаното си сако, оставяйки го само по черни бричове и риза, влажни и прилепнали към мускулестата му фигура. До него Елисаф изстисква водата от туниката си, докато очите му претърсват сенките.
– Няма да ни се налага да вървим пеша – казва Гезин между тежките си вдишвания. – На пет мили оттук има едно малко село… Шеърлинг. Човек на име Саул чака с коне в мелницата на юг от моста.
– Коне – повтаря Зандер и няма как да се сбърка шока в гласа му. – Но ти възнамеряваше да пристигнеш в Най – северния.
– Координирах различни маршрути за отпътуването на Ромерия – тя се запъва на името ми – включително и за връщане до Сеакадор, ако пътя ни на север бъде възпрепятстван.
– Маршрути за бягство. – Точно такива, каквито набелязвах, когато работех за Корсаков.
– Да, за да се предвидят безброй сценарии. – Тя предложи слаба усмивка. – Отне много планиране. Много изпратени писма и подплатени кесии с монети. Нещата, които трябваше да направя, за да стигна до теб… – Гласът ѝ се разсейва, тъгата изпълва чертите ѝ.
– Кой ти помогна? – Изисква Зандер.
– Венделин, например. Но и много други. Твърде много, за да ги изброя.
– Значи, докато кралица Нилина и принцеса Ромерия подготвяха стратегия, за да убият семейството ми и да превземат Ислор, ти си плела интриги с моите хора, за да нахлуеш след тях и да прибереш ключовия си заклинател?
– Не знаех за плана на Малахия за ключа…
– Но вие знаехте за плановете на Нилина и не изпратихте никакви писма или не предадохте никаква монета, за да спрете това.
Тя въздъхва.
– Не можех…
– Ти избра да не го направиш! – Осъждането му е ясно. Ако той седеше на трона си, вероятно щеше да последва екзекуция на площада.
Гърлото ѝ се свива от трудно преглъщане. Знаехме, че Гезин е писала писма, маркирани с официалния печат на писаря на Мордаин. Поне не е лъгала за това.
Принцесата на Ибарис трябва да оцелее на всяка цена, по волята на Малахия. Това беше посланието, което Гезин изпрати на Маргрете. Пословичен пирон в ковчега ми от този свят, докато София беше заета да забива такъв в гърдите ми от другия.
Напрегнатото мълчание се разтяга, пропастта на недоверие между Зандер и Гезин се разширява.
Накрая тя прочиства гърлото си.
– Този вход не беше идеален вариант, като се има предвид близостта му до Кирилея, но все пак го планирах. Ще отнеме повече време, но ще ни отведе до Белкрос също толкова добре.
– Отиваме в Белкрос? – Напоследък това име е на много езици, след като брата на принцеса Ромерия – Тайри и войниците му – убиха един приток.
– Да. Там чака Ианка, а ние трябва…
– Не, ще се срещнем с легиона в Елдредската гора – контрира равномерно Зандер и я прекъсна. Разкрепостената версия от открито море е изчезнала, спокойното му, ледено поведение се е върнало.
Гезин навежда глава.
– Но след това всички ще се отправим към…
– Ще реша къде да отидем, след като разговарям с командира на моя легион. – Той се надвесва над отпуснатия заклинател. – А преди това ще отговориш на всеки въпрос, който ти задам, за това с какво си се занимавала, за това какво знае Нилина, за края на това проклятие, и ще го направиш честно.
Снощи в Кирилея Зандер се олюляваше от предателството и сякаш възнамеряваше да поемем по два различни пътя, като неговия и този на Елисаф нямаха нищо общо с моя. Сега той отново се е върнал към ролята на властен крал, изискващ от хората да се подчиняват на волята му.
Но обеща, че ще ни отведат в планините, където Гезин ще може да ме обучи. Ще се откаже ли от обещанието си сега, когато има време да помисли? Сега, когато е видял колко силна е тя? Какво иска той, освен да си върне кралството? Той се присмива на Гезин и на тези ясновидци, че говорят със загадки, но дали Зандер таи надежда, че в това пророчество има истина? Че може да отърве Ислор от това кръвно проклятие, което тормози земите от две хиляди години?
Гезин въздъхва.
– Както заповядаш. – Не мога да разбера дали това е уважение към краля, или просто е твърде уморена, за да спори.
Така или иначе, съжалението ми към жената набъбва. Бързо след него се появява и гнева ми.
– Ей, Ваше височество – не съм използвала този покровителствен тон от седмици и това ми носи странно удовлетворение – в случай че не сте забелязали, вероятно всички вече щяхме да сме мъртви или в кула, ако не беше помощта на Гезин тази вечер, така че може би намалете темпото с една-дванайсет стъпки.
– Забелязах. Забелязал съм всичко – отговаря ми той, но погледа му остава върху нея.
Гезин отхвърля защитата ми с вдигната ръка.
– Всичко е наред. Гневът му е справедлив.
Зандер я изучава още един дълъг миг, прокарвайки поглед по бледото ѝ лице, по прегърбеното ѝ тяло. Когато отново заговаря, тона му е по-малко враждебен.
– Колко коня?
– Два.
Задушавам стона си. Това означава да се удвоим, а нещо ми подсказва, че двамата островитянски мъже няма да се съгласят да яздят заедно.
– И ти имаш доверие на човека?
– Владетелят на Саул е неприятен човек, който не осигурява много за семейството си, въпреки процъфтяващата си мелница. Той изисква от хората на Саул да работят изтощително и заплашва да дава малките им дъщери назаем на познати за изхранване всеки път, когато Саул се оплаче. – Тя поклаща глава. – Смъртният не изпитва никаква любов нито към пазача си, нито към своя цар.
Зъбите на Зандер се разклащат. Този островитянин е типа безсмъртен, който той иска да прочисти от кралството си.
– Атикус вече ще изпраща ездачи във всички посоки – казва Елисаф. – Пътят не е безопасен за пътуване.
– И все пак, за да стигнем до прохода Гъли, ни трябват тези коне и пътят. Намери ги и ги доведи при нас. Ще те посрещнем възможно най-бързо. Бъди внимателен.
– Чакайте. – Гезин посяга към наметалото си, за да извади малка кадифена кесия с монети. Подхвърля я на Елисаф, който сръчно я хваща. – Кажи му, че Корделия те изпраща. Това е единственото име, което знае.
Планирани пътища за бягство и фалшиви имена. Вече се чувствам по-близка с Гезин.
– Корделия – повтаря Елисаф и след това тръгва, изчезвайки в линията на дърветата с отсечено темпо.
Тя се прегърбва, за да се строполи на един камък, а тена ѝ е зелен.
– Не се настанявай удобно – предупреждава Зандер, изваждайки от чувала асортимент от кинжали.
– Не бих си и помислила за това. – Тя затваря очи, а гърдите ѝ се издигат и спускат с тренирани вдишвания, сякаш се опитва да задържи повръщането настрана.
Той я наблюдава, докато пристяга арсенала от остриета към тялото си. С небрежното си облекло и разрошената си коса той ми напомня по-малко за краля, когото познавах вчера, и повече за воин, напуснал лагера в търсене на нетератур. За съжаление се опасявам, че нито една от двете версии не е тази, с която се сблъсквам сега.
– Ти се държиш като кретен – прошепвам, като отстранявам безбройните закопчалки и фиби от косата си.
Вниманието му се насочва към мен.
– А как предлагаш да се държа с жена, чийто заговор срещу мен ми коства трона и поставя земите ни в опасност от война? Трябва ли да ѝ се поклоня за това, че ни е измъкнала от затруднението, което тя и тази Ианка са помогнали да създадат?
– Има много неща, които все още не знаем – напомням му. – Искам само да кажа, че освен ако не ти се иска да я носиш до конете, трябва да я оставиш да си почине. Три секунди я делят от това да падне с лице в пясъка.
– И ако вярваш, че тя няма полза от теб извън това, което признава, си глупачка.
– Знам, че вероятно има. – Хвърлям поглед към мястото, където Гезин седи напълно неподвижно. Намалявам гласа си. – Но аз имам нужда от нея. Имам нужда да разбера коя съм аз. Какво съм, какво мога да направя. Като се има предвид сегашната ни ситуация, не мислиш ли, че това би било полезно? – Докато Зандер размишляваше по-рано, аз прекарах това време, хипнотизирана от възможностите. Само за няколко дни се преборих с подземен звяр и спрях сто огнени стрели, а нямам представа как.
Устните му се свиват.
– Тя може да ни даде отговори, които никой друг не може да даде.
– Ако избере да го направи. Кастърите не са известни с това, че са отзивчиви, както мисля, че вече си видяла. Говорят с лъжи и полуистини, които може и да са лъжи.
Достатъчно справедливо.
– Но тя е могъща, Зандер. Виж какво направи там.
– Тя е безразсъдна. Този вятър можеше да убие безброй невинни хора, ако го беше пуснала срещу брега. И нито за миг не предполагай, че не е възнамерявала да пренебрегне нуждата ми от Елдредската гора и да ни отведе в Най-северния.
– Може би. Но не мисля, че причините ѝ са били зли. По-скоро прагматични. – Прокарвам пръсти през плитките, които Коррин така грижливо завърта, като тихо се моля моята прислужница да е в безопасност в замъка, след като е била разпитана от Атикус. Макар че, познавайки тази солена жена, тя щеше да му се скара за смелостта да я разпитва. – Гезин може да ни защити.
Лицето му става мрачно от досада.
– Да разчиташ, че други ще те защитят, ще е най-бързия начин да се самоубиеш. Облечи това. – Той подхвърля към мен една каишка. – И не забравяй, че сега всеки е враг.
Взимам коженото изделие.
– Дори ти?
Той се колебае.
– Тези, които най-малко подозираш. Откъсва ивица от коприненото сако, което е захвърлил настрани, и прикляква, за да накисне материала във вода.
Дали говори за брат си? Защото аз подозирах амбициите на тази змия още преди седмици, само че Зандер не ме послуша. А може би става дума за капитана на кралската гвардия.
– Не мога да повярвам, че Боаз изстреля тези стрели към нас, дори и да се е прицелил в мен.
– Аз мога. Както вече казах, Боаз е верен на короната и явно не смята, че трябва да я нося повече. Той никога не е одобрявал този брак, нито пък допускането на ибарисанците да стъпят на Острова. – Зандер се изправи на крака. – Макар да съм сигурен, че непрестанните шепоти на лорд Адли са помогнали. Кой знае колко умове е отровил този червей.
Гневът ми се надига при споменаването на името на гнусния благородник.
– Трябваше да накараш Легиона да го убие. Той го заслужава. – Дори не за лъжите, които е превърнал в предателство, а за всички престъпления, които е допуснал в Кетлинг. Хора, които се развъждат и търгуват на черния пазар, продават се като бебета, за да се хранят със сладката им кръв, и вероятно още дузина зверства, за които не искам да знам.
– Сега вече мислиш като кралица – промърморва Зандер, съсредоточил се върху бузата ми. – Сигурно те е ударило парче отломка. Дръж се спокойно.
Свиквам с убождането на солената вода, докато той нежно допира напоената кърпа до кожата ми.
– Колко е лошо?
– Ще живееш. – Очите му докосват моите, преди да се върне към работата си. – Значи това не е истинското ти лице?
– Не е това, което помня, не. Същата тъмна коса, но това е всичко. – Ирисите ми бяха по-светлосини, лицето ми – по-закръглено, устните ми – по-пълни. Онази жена, която видях отразена в огледалото на аптекаря, е поразителна, но е чужда. И все пак, ако това, което каза Гезин, е вярно, че за мен няма връщане назад, по-добре да свикна с това ново лице, защото без пръстена си ще го гледам в обозримо бъдеще – реалност, която още не е потънала.
Той промърморва нещо, което не долавям, преди да каже:
– Това трябва да е доста тревожно.
– Напоследък не е много.
Зандър хвърля парцала в потъващия скиф, преди да го тласне силно към брега.
– Раната ти сама ще зарасне до ден, но съм сигурен, че Гезин може да я поправи, ако това не стане. Ако приемем, че тя има способности, подобни на тези на… други лечители. – Мускулите на челюстта му се напрягат.
Не може да се насили да изрече името на Венделин. Дали някога някакво оправдание ще притъпи нелоялността, която изпитва, причинена от жената, на която е разчитал толкова много?
– Благодаря ти.
Той измърморва в отговор.
– Как ти стои този ремък?
– Не знам. – Дълъг и тромав е и вероятно е оразмерен за мъж.
Сръчните ръце на Зандер поемат управлението, като коригират позицията му, за да седи малко по-ниско на бедрата ми.
– Никой ли не е носил такива там, откъдето си? – Тонът му е по-мек, разговорен, но аз чувам умората му.
– Да… Като преди сто години. – Малкият нож, който пристягах към бедрото си, беше направен със спретната найлонова лента, която се плъзгаше като жартиера.
Той проверява стегнатостта на колана, като дланите му се изглаждат по бедрата ми. Простият допир събужда спомени за моментите, когато е стискал тялото ми по този начин, но по други – неочаквани – причини.
Лешниковите очи на Зандер се срещат с моите. Сигурно е доловил този скок в пулса ми, но за разлика от миналото, няма закачлива усмивка, която да придружава осъзнаването му, няма намек, че може да чувства същото. Изражението му е каменно, нечетливо.
Тази стена между нас продължава да се издига; просто не мога да бъда сигурна кой от нас е по-бърз в подреждането на тухлите. Част от мен отчаяно се надява, че той е променил решението си да ме напусне, че ще остане до мен. Но после си припомням разговора ни, докато се придвижвахме през тайния проход на замъка, когато той ме обвини, че е сляп за това, което ще направи Атикус, че не е в състояние да мисли трезво. По същество Зандер ме обвиняваше, че е загубил кралството си.
И толкова бързо след това той беше готов да ме отхвърли.
Прочиствам гърлото си, а с него и опияняващите мисли.
– Сега хората използват предимно оръжия.
– Оръжия? – Той се намръщва. – Какви са те?
– Оръжия, които изстрелват куршуми.
Мръщенето му се задълбочава.
– Малки метални предмети, които излитат от камерата и се движат във въздуха много бързо. Всичко, което трябва да направиш, е да насочиш и да стреляш. Всеки може да го направи. – Всяка ужасяваща история в новините за малки деца, които се натъкват на заредените пистолети на невнимателните си родители, доказва това.
– Звучи така, сякаш във вашия свят всеки идиот може да бъде смъртоносен.
– Нямаш представа.
Той издърпва колана за последен път.
– Всичко, от което се нуждаеш, е острие.
Кимвам към карамбита отстрани.
– Ще го взема.
Той посяга към него, но ръката му се задържа.
– Знам как да го използвам. Абаран ме обучи. – За около час, но не и за нейно удовлетворение. А всичко, което искам, е да чуя как обезсърчения командир ми казва колко безполезен боец съм. Надявам се, че е оцеляла.
– Не става дума за това. Просто това няма да е достатъчно. – По лицето му пробягва решение, а после ръката му се спуска към бедрото, за да разкопчае ножницата, в която се намира кинжала от мерт. Онзи, който беше забил в ръката ми в онези няколко трескави мига, след като Атикус обяви трона за свой, а мен за враг. Върнах му го, когато напускахме замъка.
Зандер го прикрепи към бедрото ми. – Това ще осакати или убие сериозно всеки безсмъртен по пътя ти. – Събира ръката ми в своята и я затваря върху дръжката. – Сега е твой. Винаги го дръж със себе си.
Можеше да ми даде всяко от дузината остриета, които току-що бе прикрепил към тялото си, но ми даде онова, което винаги съм усещала, че има стойност за него отвъд смъртоносния си състав. В гърдите ми разцъфна топлина от този жест.
Каквото и друго да си мисли за мен, той все още се грижи за безопасността ми. Ако не беше така, нямаше да ме предпази от стрелите на лодката. И може би този воден щит, който създадох, за да ни предпази – него, нямаше да е толкова силен, ако не ме беше грижа дълбоко за него.
Но защо сега ми дава този кинжал? Дали това е знак, с който да облекчи вината си, преди да ме изостави?
Какво се случва в тази негова глава?
Той ме изучава и знам, че също се опитва да ме разчете. Проблемът е, че той е много по-умел в това от мен. Винаги съм успявала да скрия болезнените си мисли зад воал от безразличие. От него обаче не мога да ги скрия и това ми е неприятно.
– Благодаря за кинжала.
Той отхвърля постъпката с вдигане на рамене.
– Така или иначе ти отива повече.
Изглаждам палеца си върху черния камък на дръжката.
– И аз така мислех. Затова и се опитах да го открадна онази нощ в кулата.
– Да, със сигурност не беше, за да ми прережеш гърлото, за да можеш да избягаш – промърморва сухо той.
– Дори и да бях успяла, нямаше да те убия. Никога не съм убивала никого – признавам.
– Между другото, в какъв вид кражба е участвала Ромерия Уотс, още в нейния свят?
Не мога да помогна на лукавата си усмивка.
– Крадец на бижута. – Моята истина може и да е неприятна за някои, но все пак е моята истина, а не тази на тази злобна ибарисанска принцеса, която съм принудена да играя.
– Защо не съм изненадан? – Ъглите на устата му потрепват. – Смея ли да попитам колко добра си била?
– Много добра.
– Предполагам, че си била. – Погледът му се плъзга надолу по устните ми, където се задържа за миг, преди да се улови. Отдръпва се и изражението му се втвърдява.
– Достатъчно силна ли си, за да вървиш, или да те нося? – Извиква той. Челюстта му ми подсказва, че може би ще му хареса да прехвърли заклинателката през рамо като чувал с брашно.
Гезин вдига глава, а кървясалите ѝ очи примигват няколко пъти, борейки се да се съсредоточат. Тя се отлепя от камъка, изглажда длани върху влажното си, изцапано наметало и прави колебливи крачки напред.
***
Утринното слънце е благословия. Докато стигнем до пътя, хладината от седенето в мокри дрехи в продължение на часове е изчезнала и под яката ми се натрупва тънък слой пот.
Елисаф се обляга на ствола на една плачеща върба. Два коня пасат на тучна трева наблизо. В момента, в който ни забелязва, той изправя мършавото си тяло.
– Започнах да си мисля, че си подремнал.
Не мога да се въздържа от искрената си усмивка. Винаги съм се чувствала по-сигурна с Елисаф до себе си, но също така не мога да проумея как Гезин все още е на крака, освен че е решила да не се прехвърли през рамото на Зандер.
Тя се поклаща към най-близкия до нея кафяв кон, а пръстите ѝ бъркат в юздите.
– Бихте ли били така добър да ми помогнете да се кача? – Искането ѝ е задъхано, очите ѝ са полузатворени, докато ботуша ѝ се опитва да стигне до стремето.
– Разбира се. – Елисаф я хваща за тънката талия и я вдига на седлото.
Гезин се свлича напред, а тялото ѝ се разпилява върху карамелената грива на коня.
– Предполагам, че тогава този е наш. – Елисаф се изкачва зад изтощената заклинателка, като оглежда от различни ъгли увисналата ѝ форма, сякаш преценява каква е вероятността да падне.
Зандер поздравява черния кон с нежно погалване по мускулестия му хълбок.
– Някакви новини от Кирилея?
– Нищо, което да е достигнало до селото.
– И това? – Зандер прави жест към предмишницата на Елисаф.
Забелязвам набързо увитата ивица плат, напоена с кръв. Той не е имал това, когато е тръгнал.
– О, да. Това. – Елисаф я изучава дълго, сякаш решава как да отговори. – Имах интересен разговор с пазача на Саул. – Опасният блясък в кафявите му очи е в такова противоречие с добротата, която съм виждала. Но това е напомняне, че при цялата галантност, която моя нощен пазач ми е оказвал през седмиците, той е смъртоносен с острието.
Зандер въздъхва с примирение.
– Ела. – Той ме подканя с ръка. – Темпото ни ще е бързо и имам нужда от пълен контрол. Ти ще яздиш зад мен.
Твърде уморена съм, за да се отдръпна от него. Изправяйки се, се измъквам колкото се може по-назад, като се хващам за седлото.
– Пак ли ще правим това? – Той се качва.
– Не е ли това, което искаш? Дистанция? – Опитвам се да се държа отнесено, но ми се изплъзва негодувание.
– Със сигурност ще я имаме, когато паднеш от този кон, което, както подозирам, ще се случи до няколко секунди след тръгването.
Със злорадство се премествам напред, притискайки бедрата си към неговите, като се съсредоточавам върху всички причини, поради които не искам да съм толкова близо до Зандер.
Той се обръща наполовина, като ми показва красивия си профил.
– Колкото и непривлекателно да ти се струва да се държиш за мен, обещавам ти, че да си счупиш врата ще е много по-неприятно. А Гезин не изглежда да има някаква полза да поправи това за теб в момента.
Неохотно свивам ръце около кръста му, като преплитам длани. Тялото му се напряга срещу моето.
Той побутва коня по фланговете, за да го изпрати в галоп, който разклаща зъбите ми.