РОМЕРИЯ
– Той нямаше да намери Гезин, ако не бях аз. – Откъсвам пухкаво зелено зрънце от лозата, която Зоря ми подхвърли по пътя си. Може и да приличат на грозде, но не са грозде, киселината им граничи с непоносимост.
– Много неща нямаше да се случат, ако не беше ти – напомня ми Елисаф, нагласяйки позицията си спрямо дървото, което и двамата използваме за опора на гърба, докато наблюдаваме дейностите в лагера.
Островният пазач, който преди време крачеше пред тапицирания ми затвор, десет крачки наляво, десет надясно, не е слизал от страната ми от внезапното освобождаване на Зандер в палатката. Дори когато трябваше да приклекна зад един храст, за да се облекча. Не съм сигурна дали се е залепил за мен като приятел, пазител или похитител. Дали това просто повикване по-рано е било заповед на Зандер за Елисаф да ме пази? Той не може да си мисли, че ще избягам, не и без Гезин. А ако някой от тези легионери реши да се противопостави на заповедта му и да пожертва живота и честта си за по-голямото благо на Ислор… Виждала съм Елисаф да се изправя очи в очи със Зандер на площада за спаринги и той умее да борави с острието, но би ли могъл да устои дълго срещу тези закоравели воини?
Устата ми се свива около тръпчивия плод.
Елисаф се засмива.
– Обзалагам се, че яхнията на Коррин вече не изглежда толкова безвкусна.
– Наистина ли това е единственото ядивно нещо, което расте тук?
– Какво мислиш ти? – Той се усмихва, казвайки ми, че подозренията ми са точни и че това е начина на Зоря да каже на ибарисанската принцеса да се прецака. – Но поне стомаха ти си е починал от къркоренето. Сигурен съм, че го чуват в целия лагер.
Сборището около глигана се разраства, когато воините приключват със задачите си и се осмеляват да отрежат парче месо. Колко храна ще получат от това животно?
Предишната заплаха на Абаран към Гезин ме кара да се съмнявам в нея.
– Какво ще правят, когато, нали разбираш… Трябва да се хранят? – В Елдредската гора не живеят хора. Колко време могат да издържат, преди да отслабнат?
Елисаф сякаш обмисля отговора си.
– Тези воини са си изградили толерантност и могат да изкарат няколко седмици между приема на кръв, ако се наложи. Това е изискване като легионер, а както виждаш при сегашните обстоятелства, е важно. Но смъртната кръв също така ускорява процеса на оздравяване.
И толкова много от тях са ранени.
– Независимо от това, в крайна сметка всички ще трябва да търсим притоци.
Не пропускам „ние“ в това изказване. Легионерите, Елисаф.
Зандер.
Той казва, че използва притоците само когато е необходимо, но това ще стане необходимо съвсем скоро. Минаха седмици, откакто го шпионирах да се храни от онази жена. Колко дълго ще може да издържи, преди да изчезне в някоя стая или палатка с човек?
– Къде ще ги намериш?
– В градовете и селата, през които се движим, след като напуснем тук. Ще поискаме да ги използваме от стопаните им.
– А ако стопанина откаже? – Те притежават тези хора. Хранят ги, обличат ги и ги подслоняват, а белезниците на ушите им ги заклеймяват.
На лицето на Елисаф се появява слаб, забавен поглед.
– Да откажеш молба на краля или на дясната му ръка?
Тогава това не е голяма молба. Тези трибути несъмнено ще бъдат млади, готови и нетърпеливи да впечатлят краля – изгнаник или не. Ревността ми пламва при мисълта, че Зандер е толкова близо до друга жена, въпреки акта. Въпреки реалността, че сега сме почти отчуждени.
Вниманието ми се насочва към голямата палатка отзад, а върха на пръста ми се плъзга по малката рана на врата ми. Струва ми се, че е минала цяла вечност, откакто Зандер затвори вратата с капака пред лицето ми и ме изпрати.
– За какво мислиш, че си говорят?
Елисаф повдига вежда.
– Мисля, че имаш много добра представа за какво си говорят.
Мен.
Принцеса Ромерия.
Това проклятие.
Но какво ще се случи, когато Зандер получи отговорите, които иска? Какво ще реши той?
Легионерът от подземието на замъка се приближава към нас, а на края на кинжала му се подава парче печено месо. Облечен е в кожи и окичен с оръжия, косата му е прибрана назад с три пресни плитки, които Зоря е сплела с бързи ръце по-рано. От моя ъгъл, сгушена на земята, мускулестия воин може да е и великан.
Той спира на метър от нас и протяга месото на Елисаф, който го взема с благодарствено мърморене.
Устата ми се свива, докато гледам как Елисаф впива зъби, а сока се стича по брадичката му. Какво бих направила, за да вкуся от това точно сега.
– Никога не съм разбирал ибарисанците, които живеят от клонки и плодове. Това само те отслабва – казва воина, а гласа му е дълбок, грапав и изпълнен с насмешка.
Напомняйки ми, че що се отнася до всички тук, аз все още съм принцеса Ромерия, ибарисанка, която не консумира „животинска плът“, както се изрази Коррин.
Принуждавам се да отместя глава назад, за да срещна очи с цвят на сажди. Той е привлекателен, челюстта му е квадратна и изпъкнала, устните му са пълни, въпреки киселата им пукнатина. Но отдавна съм се научила да не позволявам на добрия външен вид да ме разсейва. Раздразнението ми – или може би глада ми – пламва.
– Никога не съм разбирала островитяните, които живеят от невинни хора. От друга страна, това е, защото жаждата ти те прави слаб.
Погледът му се стеснява, в него има предизвикателство. Съмнявам се, че повечето хора са достатъчно глупави, за да му се подиграват.
Елисаф прочиства гърлото си.
– Роми, това е Ярек.
Правя връзката.
– Новият заместник на Абаран.
– Така ми казаха. – Устните на воина се изкривяват, сякаш вкусва нещо неприятно.
– Не си доволен от повишението? – Интересно.
– Бих бил много по-щастлив от простата задача да убивам ибарисани. – Вниманието му обхожда шията ми и не мога да бъда сигурна дали отбелязва раната, която Абаран ми подари, или си представя как кътниците му потъват в яремната ми кост.
– Сигурна съм, че в крайна сметка ще получиш своя шанс.
– Планирам да го направя.
Опитвам се да не се свивам от стоманения му поглед, докато той сякаш ме разчленява под него.
– Ако искаш още от този глиган, ела и си го вземи сам. – Той се обръща и се отдалечава, стъпките му са бавни и лежерни, от тях капе увереност на човек, който познава уменията си и не се страхува от нито един противник.
Тревогата ми се раздвижва.
– Обикновено заместник-командирите ли доставят храна? – Може би в Легиона нещата стоят по различен начин.
Елисаф наблюдава гърба на Ярек.
– Правят го, когато идват, за да вземат мярка на някого.
Този някой очевидно съм аз.
– Какво знаеш за него? – Не съм видяла и една драскотина по него – а видях по-голямата част от него по-рано, което означава, че нито една от кръвта, която е измил от изваяното тяло, не е негова.
– Той е свиреп воин, също толкова жесток с острието си, колкото и Абаран. Родът му идва от Скатрана. Предци, които се оказали по тези земи, когато кървавото проклятие побесняло и Великия разлом разкъсал Ибарис на две. Той произхожда от Линдел, роден в семейството на офицер от армията.
– Сродството му?
– Чувал съм, че е към Вин’нила.
– Богинята на въздуха. – Представям си каменната статуя в светилището, извитата жена с крила на пеперуда. – Колко е силно?
– Предполагам, че е толкова неефективно, колкото повечето афинитети, давани при кървава луна.
Салонен трик, както Аника веднъж нарече афинитетите на островитяните. С изключение на Зандер, изглежда. Той би могъл да погълне половината лагер в пламъци само с една искра от този огън.
– Независимо от това, той никога няма да го използва. Нито един от тези воини не използва афинитетите си. Те смятат, че да разчитат на съдбата е слабост в битката.
Друг воин, който ме наблюдава, казва нещо на Ярек. Вторият командир навежда глава назад и се смее. Това е шумен и същевременно злобен звук, който кара бузите ми да пламнат, знаейки, че съм в центъра на шегата им.
– Мисля, че спокойно може да се каже, че не ме харесва.
– Бащата на Ярек е загинал в Долината на костите, сражавайки се с Ибарис и Мордаин в последната голяма война, когато Ярек е бил само момче. Той изпитва страстна омраза и към двете. Внимавай с него.
– Мислиш ли, че той ще тръгне срещу заповедта на Абаран? – Ако приемем, че Абаран им е казала, че съм забранена, и ако тя самата се въздържи да ме убие.
– Не. – Главата на Елисаф е твърдо поклатена. – Той ще изпълнява заповедите ѝ до смъртта си, дори преди краля, както и всички легионери. Но сега той е втория по ред командир, което означава, че ще замести Абаран, ако тя падне, и се опасявам, че лоялността му към Зандер не е толкова непогрешима. Елисаф откъсва със зъби още една ивица месо.
– Знае ли това Зандер?
– Има много малко неща, които Зандер не знае. Макар че напоследък това сякаш се променя. – Когато Елисаф забелязва, че го наблюдавам, дъвченето му се забавя и осъзнава. Той преглъща. – Не предполагам, че Ромерия Уотс от Ню Йорк е живяла с клонки и плодове.
– Не, тя е живяла с огризки и месо от улицата и сега би убила за една хапка от това.
– Няма да се преструвам, че разбирам това, което току-що каза, но това, че поглъщаш диво прасе, със сигурност ще предизвика нежелани въпроси.
– Но аз съм толкова гладна. – Навеждам се и вдишвам.
Той се ухилва и поклаща глава.
– Ако наистина искаш, ще ти донеса едно парче, щом се уединим в палатката – обещава той и добавя: – Макар че се съмнявам, че тялото на принцеса Ромерия ще го оцени по-късно.
– Да, ама по-добре да се научи да се приспособява, защото ми омръзна да живея нейния живот.
– И все пак Зандер е прав. Тя е най-доброто прикритие за теб в момента, като се имат предвид последните разкрития. Освен ако не искаш Абаран отново да изпробва кинжала си върху кожата ти.
Фокусът ми се насочва към мястото, където командира стои на брега на реката, с гръб към нея, а главата ѝ се върти между лагера и палатката. Часовой на стража, готов да скочи всеки момент, въпреки все още бушуващата рана. Има още един човек в този лагер, на когото тя може да се довери по-малко от мен, и това е елементарния заклинател на кралица Нилина.
Сякаш усетила вниманието ми, острите ѝ очи се стрелкат към мен и се стесняват, преценявайки.
Каквото и признание да съм спечелила с нея в онзи ден на кралския лов, е загубено, оставяйки ни отново в противоречие. Съмнявам се, че тя ще пожелае да ме обучи да се бия – нещо, което отчаяно се нуждая да науча, ако искам да оцелея в този свят.
Трябва да ѝ напомня за онзи ден, в който се борихме заедно срещу нетература. Тя трябва да си спомни, че аз не съм враг, че мога да бъда мощен съюзник. Колко силен, тя няма представа, но и аз нямам. Трябва да…
Приливът на адреналин залива тялото ми секунда преди вълната да се надигне от повърхността на реката и да залее Абаран, заливайки я от главата до петите.
– По дяволите. – Златният ми пръстен е топъл върху кожата ми, а стомаха ми се свива на възли.
Воините крещят и вадят оръжията си, заемайки отбранителна позиция, претърсвайки дърветата за невидимия враг.
– Не си го направила – провиква се Елисаф.
– Не исках да го направя! – Защо току-що го направих? Това няма да помогне на каузата ми.
Погледът на студения шок спира Абаран за една… Две… Три секунди, преди изпълнения ѝ с омраза поглед да се насочи към мен. Тя тръгва към нас с кинжала в ръка. Дори и с тежката си куцота, тя е заплашителна.
Елисаф проклина, изкатерва се на крака и вади меча си.
– Не исках да го правя! – Повтарям се, макар да се съмнявам, че тя ме чува. Съмнявам се, че ѝ пука. Но ако нарани дори една-единствена кожна клетка на Елисаф…
– Абаран! – Дълбокият глас на Зандер се врязва в паниката ми, като насочва вниманието на лагера от предстоящото клане към палатката. Той запълва вратата, а ръката му открехва капака. – Ела. Сега.
Почти чувам как зъбите ѝ скърцат, докато тя неохотно се обръща към палатката, а от дрехите и косите ѝ капе вода.
Провиснах до ствола на дървото.
Зандер претърсва лагера и бързо ме намира. Гръдният му кош се повдига с дълбоко вдишване, а сериозността на изражението му само предизвиква още по-голяма тревога. Какво му е казала Гезин?
Дръпва глава, подканвайки ни да дойдем, преди да изчезне вътре.
Изправям се на крака, копнеейки за гореща вана, чисти дрехи и малко от мазилото на Венделин за натъртените ми бедра. Всичко това, което подозирам, че надали някога ще видя отново.
– Макар да съм сигурен, че един ден ще се смеем на това, може би можеш да се въздържиш да го направиш отново. – В тона на Елисаф се долавя нотка на раздразнение, а меча му все още е в ръка, докато се отправяме към палатката.
Нервите ми се късат. Много враждебни очи са вперени в мен, но тези, които усещам най-силно, са с цвят на сажди и са съчетани с усмивка. Това, което забавлява Ярек, не мога да отгатна – дали е обливането на Абаран, или това, че съм успяла да я накарам да ме намрази още повече?
Правя всичко възможно да не обръщам внимание на воина, докато се промъквам в палатката.
Вътре отсъства лукс. Няма дивани, на които да се излежаваш, нито килими, по които да стъпваш, като тези от шатрите по време на кралския лов. Няма нищо друго освен една кожа встрани. Но предполагам, че това трябва да се очаква. Това е палатката на военачалник, който е избягал от битката само с оръжията по тялото си. Не изглежда да е от хората, които изискват удобства.
Но колкото и да е пуста, по начина, по който Зандер обикаля пространството, сключил ръце на гърба си, с каменно лице, тя изобщо не се усеща оскъдна или празна. В момента, в който очите му докоснат моите и виждам безразличието, което крие човека, когото съм опознал зад щита на краля, става ясно, че нещо монументално се е променило.
Близо до него се извисява Гезин, по всичко личи, че е невредима.
Зандер прави жест към пъна на дървото, съсредоточен в палатката, гласа му е спокоен.
– Абаран, седни. Ще обсъдим плановете, докато Гезин лекува крака ти…
– Ще се излекувам сама – изплюва се тя.
– Едва можеш да стоиш. И това не беше предложение. – Той не повишава глас. Не му се налага да го прави. Ледената команда е достатъчна.
И е прав. Упоритият воин се поклаща леко, лицето ѝ е болнаво.
Абаран се отпуска върху пъна, като хвърля предупредителен поглед към Гезин, докато заклинателката коленичи пред нея.
Но вниманието на Гезин е насочено към Зандер, който чака.
Той кимва веднъж и тя полага ръце върху раненото бедро на Абаран, а очите ѝ се затварят.
Гърдите на Абаран се надигат от въздишка, сякаш дори секундата на нежеланата магия вече осигурява така необходимото облекчение от тихата ѝ агония.
– Ще отидем при Венхорн – обявява Зандер. – Всички ние.
Всички ние, което означава, че Зандер спазва обещанието си да ни заведе там. Въпреки всичко, сърцето ми прескача един удар. Той не ме изоставя… Все още.
Устата на Абаран се отваря, но тя се задъхва от думите си. Явно не е очаквала тези планове и по начина, по който лицето ѝ се присвива, не е впечатлена от тях.
– Искаш да избягаш и да се скриеш от брат си?
Един мускул в челюстта на Зандер потрепва.
– Откога вярваш, че се опитвам да се скрия?
Технически току-що го направихме, но аз прехапвам езика си. Сега не е момента да правя дупки в твърденията му.
Абаран изглажда изражението си. Когато заговаря отново, тя е по-примирителна.
– Защо Венхорн?
Зандер отново се разхожда.
– Защото познаваме добре терена, а пещерите могат да ни осигурят подходяща защита от всякаква ловна армия. А според принц Тайри някъде в тези планини са се скрили ибарисански войници с флаконите си с отрова, които ще разпространяват из целия остров. Трябва да ги намерим.
Смехът ѝ е безрадостен.
– Прекарах часове, за да го запозная с острието си, и не получих нищо друго освен откровени лъжи. Вярваш ли, че този леш ще ти каже истината?
– Той не ми каза нищо. Каза го на Ромерия в деня, в който тя отиде при него в тъмницата.
– Когато разби лицето ѝ в решетката? – Студените ѝ очи проблясват към мен и съм сигурна, че тя си представя как прави същото. И се наслаждава на това.
– Казахте ми, че посещението е било безрезултатно.
– Лъгах – казва той без колебание. – Не знаех на кого да поверя информацията, затова не се доверих на никого. Но тези лъжи свършват сега. Ти си мой верен съветник и ако трябва да ме следваш по този път, заслужаваш да знаеш за каква кауза се бориш. Заслужаваш да знаеш какво наистина представлява Ромерия.
Стомахът ми се свива от студеното осъзнаване. Той каза да запазим тази тайна за себе си, че да кажем на Абаран би било твърде рисковано. Въз основа на това, че тя ме е приела досега, твърдя, че е бил прав.
Но нещо се е променило.
Зандер се обръща с лице към мен, с твърда решителност в челюстта.
– Жената, която стои пред теб, не е от Ислор, Ибарис или което и да е друго царство, за което някога сме чували, и е изпратена тук, за да сее хаос в нашия свят.