РОМЕРИЯ
Дълбоките сенки все още се задържат, докато коленича на ръба на реката и плискам хладка вода по лицето и врата си. Воините на легиона се движат бързо и целенасочено, разглобяват лагера, събирайки само това, което няма да ни тежи по време на пътуването. Най-тежко ранените от групата вече имат само окървавени кожи, които подсказват за битката, която са преживели. Не всички обаче – забелязвам аз, наблюдавайки как Зоря крачи покрай тях с черна кожена превръзка на окото. Но тя изглежда по-добре след помощта на Гезин, а белега, който се простира от веждата до бузата ѝ, не е нищо повече от чиста сребриста линия.
Чувствайки се малко по-свежа, се насочвам към конете и Елисаф.
Гезин седи на един дънер край тлеещия огън и изучава черно-синия гръден кош на воина, който се извисява над нея, а огромната му фигура е покрита с мускули.
Тя отделя секунда за мен и ми се усмихва за кратко, преди да се съсредоточи отново. Снощи заспах, преди тя да си легне в общата ни палатка, и когато се събудих, нея вече я нямаше, а единственото доказателство, че е била там, бяха изпомачканите кожи, където спеше. Как е възможно да продължава да се движи и сега, това ме учудва.
Елисаф нагласява ремъка на седлото си, когато стигам до него.
– Определено изглеждате по-добре, Ваше Височество. Как се чувствате?
– Като че ли трябваше да се придържам към онези глупави кисели плодове. – Както беше обещал, Елисаф ми донесе парче диво прасе. Тест, твърди той, като настоява да дъвча бавно.
Но вместо това напъхах цялото парче в устата си с надеждата, че то ще запълни празната яма вътре, а после поисках още.
Час по-късно усетих първите стомашни спазми, а половин час след това Елисаф ме намери свита в ембрионална поза, стенеща от агония. Той повика Гезин, за да успокои разбунтувалата се храносмилателна система. Не ѝ отне много време да го направи, но ме остави слаба. Хубавото беше, че се унесох в сън през нощта, в която иначе можех да се мятам и да се въртя до зори. Макар че подозирам, че и това може да е било дело на заклинателката.
– Предупредих те.
– Да, знам, но си мислех, че ще се справя. Едно момиче от класа ми по рисуване, Ребека, беше вегетарианка, която изведнъж започна да яде месо, и беше добре. Седях срещу нея, докато тя го поглъщаше неведнъж.
– Ребека беше елфка?
– Не. Искам да кажа, може би. – Похърквам. – По дяволите, ако знам. Мислех, че съм човек, нали?
Елисаф ни оглежда, проверявайки за уши. Няма такива, но въпреки това той снижава гласа си.
– Не забравяй, че нашите братовчеди от Ибарис имат ясно изразени различия, освен очевидните.
– Да, тази лекция ми беше изнесена снощи от Гезин.
– Легионе, приготви се да се изнесеш! – Извиква Ярек с дълбокия си, дрезгав глас, крачката му е елегантна, докато събира воините за конете им.
Зандер се разхожда из изоставения лагер, Абаран е до него, а ръката ѝ е опряна на помпела на меча. Изражението на краля е каменно, челюстта му е решителна, докато ѝ говори.
Само като го гледам, ме боде в гърдите. Сега какво? Ще трябва ли да прекарам следващите колкото и да е дни с ръце, увити около кръста му?
– Какви са шансовете да получа собствен кон?
– Като се има предвид, че няма достатъчно, а ти не си доказала, че умееш да управляваш такъв, бих казал, че са нищожни. – Елисаф се намръщи замислено. – Всъщност… определено никакъв.
Чудесно.
– Мога ли да пътувам с теб?
Той отваря уста, но се колебае.
– Моля. Не мога да отида с него. Аз просто… Не мога. – Гласът ми се пречупва. – В този момент предпочитам да пътувам с Джарек.
Очите му се стрелкат по посока на неговия крал, неговия приятел. С тежка въздишка той протяга ръка.
И спасително въже.
***
От балкона на замъка провинцията на Ислор не изглеждаше нищо повече от буйни зелени буци, които се спускаха към хоризонта, преплетени с посеви от дървета. Виждайки я от този ъгъл обаче, когато конете се носят към Белкрос, осъзнавам колко високо се намира Кирилея над земите си, колко скалист е този терен, колко обширни са горите.
Някак си в тази постоянна процесия от воини се чувствам сама.
Излязохме от Елдредската гора при мрачно небе и тънка мъгла и вече часове наред яздим с равномерно темпо по кралския път, който я ограничава, като веднъж прекъсваме при малък поток, за да напоим конете. Но оттогава облаците се разпръснаха, ние се отклонихме от главния път и въздуха става все по-дъждовен. Пека се в това вълнено наметало. Най-накрая ми писна, дръпнах закопчалката около яката си и пъхнах тежкия материал между нас, за да не го изгубя.
Елисаф проверява през рамо.
– Горещо ми е. – Разкопчавам туниката си, за да разширя яката ѝ около врата и раменете си.
– Това не е изненада. – Той се усмихва. – Но обикновено не си толкова тиха.
– Нямам какво да кажа, предполагам. – Очите ми се плъзгат напред към предната част на редицата, където Абаран и Зандер се возят един до друг. Той не каза нито дума, когато ме видя седнала зад Елисаф, лицето му беше непоклатимо, докато бързо се качваше на коня си. Не можех да разбера дали е притеснен, или облекчен.
Непосредствено зад тях е Гезин, наметалото ѝ е прибрано и здраво пристегнато въпреки горещината, вероятно за да скрие златната ѝ яка. Тя дели седлото с мъжа като планина, чиито ребра е сляла по-рано, воин на име Хорик, както научих. В сравнение с него нейната върбова фигура изглежда детска.
Отчаяно се нуждая да поговоря с нея, но изглежда Зандер прави всичко възможно да ни раздели. Не че бихме могли да проведем истински разговор за каквото и да било с всички тези уши наоколо.
– Колко време остава до следващата ни почивка? – Изглежда не мога да се ориентирам. Мислех, че Белкрос е на североизток, но бих заложила пари, че пътуваме на юг. От друга страна, в този свят понякога има две луни на небето – истина, която ме кара да се съмнявам във всичко, което знам.
– Има един град отвъд онзи хребет напред. Би трябвало да го достигнем преди разсъмване. Това е мястото, където ще спрем за провизии.
– Искаш да кажеш, за кръв.
Раменете му се повдигат с въздишка.
– За всичко необходимо.
А кръвта на смъртните е необходимост за всеки един от тези свирепи воини. Може и да изглеждат спокойни, но съм виждала ръцете им да посягат към помпелите на остриетата им твърде много пъти, за да се заблудя. Всички са настръхнали, сякаш очакват да изкачат някой хълм и да открият, че ги чака армия, въпреки разузнавачите, изпратени напред, за да бият тревога, ако се наложи.
Но как ще реагират жителите на тези градове, когато през тях преминава редица от воини, които искат да им бъдат отнети вените?
Дори и да се притеснявам, любопитството ми се разпалва. Освен в Елдредската гора, не съм виждала нищо отвъд Кирилея. Островитяните, с които съм се запознала досега, оставят много да се желае. Напомпани лордове и дами, които се стремят към властта, невежи благородници, които идват в замъка заради партитата и кралските земи, хора, поробени да работят на пазара за своите алчни и жестоки стопани.
Копитата се удрят в пътя зад нас, съобщавайки за бързо приближаващ се ездач.
Стомахът ми се свива, когато Ярек се приближава до нас на бял кон, изрисуван с вихри от засъхнала кръв, твърде специфична шарка, за да е случайна. Страхувам се да си помисля кой неволно е предоставил художествените материали.
Отстрани на прясно обръснатия му скалп се вижда сребрист белег, който минава хоризонтално по линията на косата му. Предполагам, че го е направило острие от Мерт. Трите дебели плитки, които събират косата на върха на главата му, той е пристегнал в конска опашка с кожени ленти.
– Кажи ми, какво ни очаква във Венхорн, освен саплини? – Вниманието му е насочено към Елисаф, като не ми спестява и един поглед. Нямам нищо против това.
Саплин. Така наричаха човека, който се опита да удави Аника в нощта, когато пристигнах.
– Може би един или двама демони? – Тонът на Елисаф е лекомислен. Той не изглежда притеснен от заплашителното присъствие на втория командир.
– Или може би повече от съзаклятниците на принцесата? – Очите му се преместват към мен, проследявайки шията ми.
Рамото ми, осъзнавам, когато те пламват от разпознаване. Виждат се ужасните следи от нокти, получени от даакнара. Боря се с желанието да оправя яката на ризата си. Вече няма смисъл да ги крия под пелерините на Дагни, не че имам такива.
– Защо не попиташ командира си? Тя е там горе. – Абаран сигурно му е казала, че войниците на Ибарис се крият в планините с флакони с токсичната ми кръв, така че какъв е смисъла от тези въпроси?
– Надявам се, че не очакваш да намериш някакви съюзници. Дори брат ти се е обърнал срещу теб. – Ярек изучава челюстта ми по оценяващ начин, ъгълчетата на устата му се свиват.
– Обзалагам се, че и двамата сте смятали, че разбиването на лицето ми в онези решетки е било смешно. – Ако това е така, те не са по-добри от такива като Тони.
– И двамата смятахме, че си заслужава.
Гневът ми е жилещ удар в гърлото.
– И двамата можете да се прецакате.
Забавлението пада от лицето му.
– Аша е мъртва заради вас. А ти си предател на всички. – Ярек побутва коня си и той ускорява към предната част на редицата.
– Това е един от начините да се отървем от него. – Елисаф проверява през рамо, големите му кафяви очи са оцветени със съчувствие. Или може би съжаление.
Отпускам треперещ дъх. Сигурна съм, че това няма да е последния път, в който Ярек се изправя срещу мен.
– Какво е саплин?
– Най-лошият от нашия вид.
Изчаквам няколко удара за повече информация.
– Искаш ли да уточниш?
– Не особено. – Той оглежда пространството около нас, но воините са ни отделили достатъчно място, дали по стечение на обстоятелствата, или нарочно. По-вероятно е последното. Те не искат да имат нищо общо с мен. – Те са островитянски безсмъртни, които се хранят със собствения си вид.
Очите ми се разширяват.
– Под собствен вид имаш предвид…
– Други островитянски безсмъртни.
– Не знаех, че можеш да правиш това.
– Не и без ужасни резултати. Те стават обитатели на мрака, а слънцето изгаря плътта им на дневна светлина.
Повече прилича на измислените вампири, за които съм чувала. Макар че може би в крайна сметка не са толкова измислени. Това, че тези същества можеха да се спотайват в моя свят…
– Живеят в планините?
– В пещери дълбоко в планинските вериги. Това е идеалното място за оцеляването им.
– Пещерите. Където отиваме?
– Планините са обширно място. Има достатъчно място за всички нас.
Това не ме кара да се чувствам по-добре.
– Ибарисанците също се крият някъде там. Дали саплините няма да се хранят с тях?
– Не знаем точно къде са ибарисанците. Има едно селище, наречено Уудсуич, където хората живеят без пазачи и избягват властта на краля на Ислор. Това е труден живот, като се имат предвид терена и климата, но те го правят, за да избягат от трибутарната система, оцелявайки сами. Безсмъртните не се заселват там от страх да не би саплините да ги изтръгнат от пернатите им легла, докато спят. Армиите ни не са се занимавали с тях през по-голямата част от века. Възможно е там да са се скрили ибарисанците. Но, не е вероятно саплините да се хранят с тях. Поне не за прехрана. Те губят вкуса си за всичко останало. Смъртната кръв вече не ги поддържа, а отровата им става безсилна. Те не могат да превърнат никого в средство за създаване на запас от кръв и затова трябва да ловуват други безсмъртни островитяни.
– Той щеше да се наслади на Аника по-късно. Това е имал предвид онзи на моста.
– Да, те отвличат островитяни и ги хвърлят в затвора. Оковават ги в окови, както съм чувал.
– Изглежда малко кармично, ако питаш мен. – Смъртните може и да не са оковани в клетка, но все пак носят белезниците на затвора.
– Може би, макар че малцината, които са избягали през годините, разказват истории, каквито не съм виждал да преживява нито един смъртен. – Веждите му се смръщват. – Колкото повече се хранят с нас, толкова повече сила придобиват, толкова по-слаби ставаме. Те изсмукват силата на безсмъртните си жертви, откъдето идва и името им.
– Могат ли да те убият?
– Ако вземат твърде много. Но техните хранилки така или иначе не могат да оцелеят дълго. Не и без смъртна кръв за себе си. Един пещерен изход от източната страна на Венхорн позволява на саплините достъп до Линдел. Градът прекарва нощите си в охрана на стените срещу всеки, който би могъл да се осмели да влезе. Те ги убиват при вида им.
– Как могат да разберат, че някой е саплин?
– Отблизо няма как да ги сбъркаш. За наше щастие, те са ограничени да пътуват под прикритието на тъмнината, което прави трудно достигането на големи разстояния.
– Този, който се опита да отвлече Аника, успя да стигне до Кирилея. – „Ти се провали, Ромерия.“ Мислеше, че ме познава. – Принцеса Ромерия е работила с него.
– Да, това е любопитен съюз, който не успяхме да разберем. Независимо от това, той щеше да разчита на пещери, мазета и покрити коли. Може би изобщо не е успял да се върне.
– И сега ние отиваме при тях. – Всички тези легионери изпълняват заповедта на Зандер да тръгнат към леговище на канибали.
– Както казах, пещерната система е обширна и в повечето случаи необитаема. В нея дори има стара мина. Тя е паднала под ударите на създанията на Нулирането, когато шева се е скъсал, и оттогава никой не се е осмелил да я отвоюва, като се има предвид близостта ѝ до разлома и каквото и да се крие все още там.
– Неща все още се крият? Какви неща?
– Нищо, което да не можем да убием.
Представям си нетература и потръпвам. Сега разбирам защо Елисаф не се вълнуваше от това.
През останалата част от пътуването мълчим.
Слънцето се спуска към хоризонта, когато компанията ни изкачва един хълм и се появяват първите покриви. Скоро се вижда и дървената външна стена на града. Четиримата стражи на отворената порта се сменят, докато ни наблюдават.
– Знаеш ли къде сме?
– Знам. Вярвам, че ще запомниш добре това име. – Елисаф насочва коня ни извън строя и го подканя напред с петите си. – Фрейвих.