РОМЕРИЯ
– Фрейвих? – Изсъсквам, докато галопираме напред. – Това не е ли по-близо до Кирилея?
– Да. Но ние се нуждаем от припаси и информация, а това е най-доброто място за придобиване и на двете. То е на известно разстояние от кралския път и не е видно, като се е борило през годините. Атикус няма да е изпратил пратеник тук. – Елисаф ни премества до Гезин и Хорик. Редицата воини се забавя, когато се приближаваме.
– Но лорд Дантрин беше в Кирилея. Той щеше да знае какво се е случило. Няма ли да се е върнал досега?
– Скоро ще видим.
Поклащам глава. Елисаф е прекалено спокоен.
Входната порта не е нищо повече от две половини на огромна дървена врата, съединени с железни ремъци и подпрени с вериги. Няколко мъже в доспехи я охраняват. На крепостните стени горе чакат още стражи, заковани със стрели. Те сякаш се увеличават с всяка минута.
– Ами ако не ни пуснат? – Прошепвам.
– Това би било глупаво – гладко отговаря Елисаф.
Оглеждайки втвърдените тела и лица, които пътуват с мен, трябва да се съглася. Всеки от тези воини на Легиона има поне по пет оръжия на показ – и много повече, скрити под кожите им.
– Ами ако стрелят със стрели по нас? – Поправям.
– Също глупаво, но ние сме защитени от нашия заклинател, за всеки случай. А ти трябва да се отпуснеш. Дори да са чули какво се е случило в Кирилея, не биха посмели да откажат на някой с кралска кръв.
Нашият заклинател. Каквото и да е било споделено между Зандер и Гезин в онази шатра, те изглежда са стигнали до разбирателство. Съюз.
– Но се съмнявам, че някой тук знае какво се е случило. Ще са необходими седмици, за да се разпространи информацията. Месеци. Има села в Ислор, които вярват, че бащата на Зандер е все още жив и е крал на Ислор. Разбира се, Фрейвих ще научи последните новини по-рано от повечето, като се има предвид близостта му до Кирилея.
– Ето, изяж това. – Гезин се протяга между нас и пъха в ръката ми някакъв предмет.
– Какво е това? – Освен нещо изсъхнало и кафяво.
– Специална гъба.
Поглеждам я с уклончив поглед.
– И преди съм вземала такива и не ме отпускаха. – Прекарах часове, криейки се зад дърветата в Сентръл парк, вярвайки, че мъж на мотор ме преследва.
– Това са смрадлики, които растат на островите край залива Ньос. Те могат да прикрият миризмата на кръвта на Ибарис.
– Портокаловите цветове. – Или по-скоро маслото от нероли от цветовете, беше казал Зандер. Привлекателен аромат за островитяните и неповторим. Ето защо не мога да се движа свободно сред тях, без да предизвикам внимание.
– Точно така. И докато не успеем да потвърдим какво знаят тези хора, не бива да дефилираш през портата като принцеса Ромерия. За всеки случай. С тези морени ще предположат, че си островитянка. – Тя изучава стражите пред себе си. В зелените ѝ очи има лек блясък, който намеква за канализацията ѝ, а през материала на роклята ѝ виждам очертанията на светещата емблема на лани. Тя използва въздуха, за да ни предпази. – Сдъвчете го добре, преди да го преглътнете, и ще подейства по-бързо.
Гъбата има вкус на дърво и слънчогледови черупки. Насилвам я в гърлото си точно когато стигаме до входа.
– Спрете и се идентифицирайте! – Изкрещява пазача отляво.
– Искате да кажете, че не разпознавате своя крал? – Гласът на Абаран е ясен и подигравателен.
Стражът се поколебава, погледа му се премества между партньора му на портата и после към Зандер, към мръсната му туника и бричове, които са далеч от царствените.
– Не знаехме, че краля ще посети Фрейвих. – Виждал ли е някога Зандер? Може би са чули новината и сега той предполага, че това е Атикус?
– Е, виждаш го е, така че трябва да помолиш за прошка подобаващо.
– Извинявам се, Ваше Височество. – Лицето му почервенява. – Свалете оръжията! – Той потапя глава към Абаран. – Милейди…
Абаран се измъкна от седлото и притисна кинжала към врата на стражата по-бързо, отколкото успях да мигна.
– Аз командвам Кралския легион и ще те разцепя на две, ако още веднъж ме наречеш така.
Зад гърба ми се разнасят тихи смехове, воините се забавляват.
– Да, мил… – Той изтръпва, когато върха на острието и се забива в кожата му. – Да, командире.
Долавям едва доловимото поклащане на главата на Зандер.
– Искаме имението на лорда за през нощта.
Стражът се покланя.
– Да, Ваше височество. Ще уведомим господарката на къщата, за да подготви подходящи помещения за вас. – Той щраква с пръсти на другия страж, който тръгва да бяга, а тежките му доспехи затрудняват крачката му.
Погледът на Зандер се плъзга по парапетите.
– Легионът се нуждае от притоци и припаси. Надявам се, че пазителите на Фрейвих ще бъдат щедри в това отношение.
Това печели втори поклон и трети.
– Да, Ваше Височество. Ще се погрижим за това.
Зандер подканя коня си да премине през портата, а ние тръгваме след него.
Фрейвих е малък, но оживен град, чиито сгради са разположени около площада. Повечето от тях са със сламени покриви и са с прост дизайн, а някои са занемарени. Тук-там има и по-сложни каменни къщи. Без съмнение това са домовете на пазачите.
– Казваш, че това място се бори? – По улиците тичат мършави деца, чиито лица са осеяни с мръсотия. Също толкова недохранени родители ги гонят в небрежни дрехи. Заобикаля ни кисела миризма на некъпани тела. Дори бездомните животни са измършавели.
– От години. – Елисаф се усмихва на едно малко момиченце. – Като се има предвид местоположението им далеч от кралския път, те не се възползват от монетите на пътешествениците, а близостта им до Елдредската гора ограничава ловните им полета. Лорд Дантрин неведнъж е молил крал Кайтан да им опрости част от налозите си. Ако си спомням правилно, последния проблем беше ужасяващата зараза върху реколтата им.
Жителите на града се спират по улиците и витрините на магазините, за да наблюдават как легионерите се откъсват с конете си в различни посоки. Да разузнават за врагове, а може би и за притоци. Чудя се дали тези хора някога преди са виждали някой от елитните воини на краля.
– Абаран, потърси припасите, от които се нуждаем. И кажи на Зоря да ни събере дрехи за смяна. – Погледът на Зандер се спира на босо момче, което се разхожда по улицата, а панталоните му са скъсани. – Платете на хората подобаващо за всичко, което набавим. И престанете да ги сплашвате.
– Ваше височество. – Тя вдига ръка във въздуха, с длан нагоре, и Елисаф подхвърля грамадна кесия с дребни пари, която изважда от джоба си. С кратък поклон тя потегля.
– Елисаф, вземи петима легионери и ескортирай Гезин и Ромерия до имението, преди да тръгнеш по задачата си. Аз ще те последвам скоро.
Но в стомаха ми се загнездва тревога.
– Зандер, това е мястото на лорд Дантрин. Помниш ли? Онзи задник от пазара? Онзи, който изгаряше деца за това, че са яли червиви ябълки?
Очите му се преместват към мен, забулени от всякакви емоции.
– Да, спомням си. Онзи, който искаше стражите ми да кастрират.
Хорик прочиства гърлото си.
– Той щеше да е на площада и познава лицето ми. Не можем да останем с него в къщата му. Той ще ми пререже гърлото, докато спя.
– Той не е тук и наистина ли мислиш, че ще го допусна в една стая с теб? – Казва Зандер с принудително търпение.
Преглъщам. Свикнала съм с отнесената версия на краля, но точно сега го мразя.
– Откъде знаеш, че той не е тук?
– Защото Дантрин не би напуснал града, когато има нов крал, който купува лоялност със земи и титли. Низши благородници като него ще си проправят път за аудиенция. Вероятно е в замъка, на колене, и се моли, докато си говорим.
В мен набъбва тревога.
– Грейсън и децата ѝ са в замъка. – Какво ще стане, ако ги спася само за да се озоват отново в ръцете на това чудовище…
– Атикус няма да му предаде това семейство – уверява ме той. – Не и ако знае истината, а аз ти обещавам, че Коррин ще му я съобщи.
– Не можеш да бъдеш сигурен в това. – Атикус ме мрази. Защо да не ги изпрати обратно като наказание?
– Мисля, че познавам брат си.
– Предвид настоящите обстоятелства, моля да не се съглася.
Устните на Зандер се изкривяват от неприязън.
– Права си. Може би не толкова добре, колкото си го опознала ти по време на всички онези нощни игри на шашки по време на пътуването ви на юг. – Той впрегна коня си в движение и тръгна по една странична улица.
Това не бях аз – искам да изкрещя.
Една мека ръка се настанява на рамото ми.
– Остави го. – Изражението на Гезин е изпълнено със съчувствие.
Стискам зъби, докато минаваме през града.
***
Там, където повечето домове във Фрейвих са построени с помощта на всичко – от клони до борови дъски и мазилка, имението на лорд Дантрин е от масивен камък, пет пъти по-голямо от всичко друго в селото и е обградено със собствена стена.
Ако той е нисш благородник в обеднял град, не бих искала да виждам как живеят по-заможните благородници.
Стражът, който се втурна напред, за да съобщи за краля, чака пред отворената порта с друг. Жена в развяваща се бяла рокля се приближава към нас по пътеката, която пресича розовата градина. Елфическа, със сигурност, по начина, по който се носи, подобно на онези, които прекарват дните си в клюки в кралските градини. Зад нея върви млада жена. Ако обикновената ѝ сива ленена рокля не я прави слугиня, то златния маншет на ухото го прави.
– Лейди Дантрин? – Пита я Елисаф.
– Точно така. – Русата ѝ коса е прибрана на тила в спретнат кок.
Това е съпругата на онази надута змия? И детето му, предполагам, като гледам как дланите ѝ се разполагат върху набъбналия ѝ корем. Което означава, че са поискали достъп до нимфеума на Худем и бащата на Зандер го е разрешил. Знае ли тя за ужасните неща, които съпруга ѝ върши със смъртните слуги в домакинството им?
Пронизващите ѝ сини очи се плъзгат по лицата ни, задържат се върху моето за миг, преди да ме отхвърлят. Предполага, че съм просто поредния островен елф. Изсъхналите гъби на Гезин сигурно действат, защото тя сякаш не подозира, че на прага ѝ е ибарисанската принцеса.
– Скоро ли ще пристигне краля? – Гласът ѝ е гладък, с нотка на снизходителност.
– Наистина ще дойде. Имал е дела, с които трябва да се заеме.
– Милейди. – Тя поглежда към Елисаф. – Ще се обръщаш към мен както подобава на положението ми, войниче.
Елисаф свежда глава в знак на благодарност.
– Да, разбира се, милейди.
Скърцам със зъби. Понякога ми се иска Елисаф да е способен да се държи като задник.
Тя оглежда Гезин.
– Ти си една от жриците на краля?
Гезин кимва.
– Искам да ви помоля да се заемете с мен по-късно. Бих искала да знам как се справя детето ми.
– За мен ще бъде удоволствие, милейди. – Усмивката на Гезин е топла и искрена, а на мен ми се иска и тя да е по-малко такава.
– В момента моите хора подготвят две стаи. Това е всичко, което мога да отделя. Конюшните са вляво. Войниците ви ще бъдат претъпкани, но очаквам там да намерят подходящ отдих за през нощта. – Неудовлетвореност помрачава чертите на лейди Дантрин, когато тя разглежда легионерите с нас.
Изведнъж съжалявам, че Зандер е изпратил Абаран по поръчение. Тя не би търпяла това.
Студеният поглед на лейди Дантрин се спира върху мен – върху вонящите ми, прашни дрехи и ботуши – и аз се напрягам в очакване на това, което може да излезе от тази кисела уста.
– Ще накарам слугите си да напълнят едно от конските корита, за да могат пътуващите с краля да се изкъпят.
Тези, които пътуват с краля. Тя не може да каже по-силно „обикновена курва“.
С всичко, което съм преживяла, и с всичко, което знам за подлия ѝ съпруг, гнева ми достига точката на кипене. Да, тя дяволски добре знае за какво чудовище се е омъжила.
– Ваше Височество – изсъсквам аз.
Объркване помрачава стегнатото ѝ лице.
– Ще се обръщате към мен с Ваше Височество, както е редно за човек с моето положение. И нямам търпение да кажа на краля какво според теб е подходящо за бъдещата му кралица. – Мога и да подхвърлям тази титла, докато все още мога.
Целият цвят се изчерпва от лицето ѝ, погледа ѝ прелита между лицата, сякаш търси истината в твърдението ми.
– Аз… Не разбрах…
– Ще се изкъпя в стаята, която сте приготвили за мен. – Гласът ми е студен и твърд. Побутвам Елисаф с ръка по гърба му.
– Милейди. – Той ни повежда по пътя. Едва когато сме на половината път към конюшнята, той прошепва: – Избирате странни моменти, за да се възползвате от тази титла, Ваше Височество.
***
Прозрачната завеса на прозореца осигурява достатъчно прикритие за наблюдение на воините, докато прокарвам гребен през прясно измитата си коса. Лейди Дантрин се превърна в примерна домакиня след унизителното си представяне. Докато слугата ни доведе тук – голяма спалня за гости с огромно легло с балдахин, покрито с кадифе – бяха разстлани топли кърпи и халати, а медната вана вече беше наполовина пълна, а по стълбите с кофи вода бързаше постоянна опашка от смъртни. Върнаха се два пъти, като донесоха чинии с храна и стомни с вино.
Повечето легионери са се върнали в конюшнята и или се почистват в коритото с вода, или се настаняват на бали сено, за да си починат, а смеха им се носи в иначе тихата вечер. Трима трибутари се сгушват в ъгъла зад един елфически мъж, а светлината на факлите проблясва от златните им ушанки. Предполагам, че островитянина е техния пазач, дрехите му са изработени от фин плат, който не загатва за бедността, която видях на влизане в града, косата му е прибрана на конска опашка, за да подчертае строгата шлифовка на скулите му. Намръщената му физиономия говори, че изпълнява искането на Зандер, но той не е доволен. Или може би е заради това, че го карат да чака, като се има предвид как продължава да потропва с крак и да се оглежда. Изглежда, че никой не бърза да се възползва от даренията му.
Какво обаче става с тези притоци? Какво мислят те за това, че са предадени на група свирепи воини?
– Смяташ ли, че някое от тези шишенца вече е стигнало дотук?
– Мисля, че не, но ще проверя притоците, преди да се нахранят, за да съм сигурен.
– Можеш ли да го направиш? – Не мога да не открадна поглед към жрицата, потопена в прясно приготвената си вана, която търка засъхнало петно мръсотия от лакътя си. До вратата виси обикновена бежова ленена рокля за нея, доставена от Зоря, заедно с панталони за езда и свежа туника за мен. Слугите на Дантрин са заети да почистват миризмата на канализация от другите ни дрехи. Страхувам се, че това е безполезно усилие.
– Мога, защото знам какво да търся. Ще отида в конюшнята веднага щом приключа тук. Все още има хора с не толкова критични наранявания, за които трябва да се погрижим.
– Ами аз?
– Имате ли наранявания, за които трябва да се погрижите, Ваше Височество?
– Не, добре съм. – Ръката ми изглажда убождането от ножа на Абаран. То ще изчезне до един ден. Драскотината на бузата ми вече е заздравяла. – Но имам милион въпроси. – А аз не съм имала възможност да задам нито един. – Какво казахте на Зандер вчера?
– Истината. – Водата се стича от ръката ѝ. – Че вие двамата заедно можете да сложите край на кръвното проклятие.
– Как?
– Това предстои да видим.
– Значи нямаш представа как.
– Пророчествата не идват с инструкции. Те не работят по този начин.
– Какво още му казахте?
Тя обмисля това за момент.
– Той попита за призива, който е отправила Ианка, дали е вярно, че принцеса Ромерия е могла да замъгли преценката му, както предполагат мнозина.
– И ти каза, че е така.
– Кралицата смяташе, че най-ефективното оръжие срещу островитяните ще бъде такова, което може да се доближи изключително много до него.
В леглото и в сърцето му.
– И сега Зандер не вярва, че всичко, което изпитва към мен, е истинско. Или че се чувства към мен. Че всичко това е фалшиво. – Гърдите ми изгарят. Това, което изпитвах към него, беше съвсем истинско. И все още е, колкото и да ми се иска да не е така. И тази болка, настанила се вътре, също е болезнено истинска.
– Той има резерви, да. – Тя избърсва кърпата по челото си. – Но сега, когато очите му са отворени, манипулациите на Аоифе имат далеч по-малка власт над него. Тя не може да го принуди да обича принцесата.
– Точно както Малахи не може да ме принуди да взема камъка. – Защото съдбата не може да създаде воля. Венделин каза това. И сега, когато знам плановете на Малахи, никога няма да го направя.
– Кралят ще вземе решенията си сам за себе си.
Поглеждам през прозореца, докато Гезин излиза от ваната и се увива с кърпа.
– Мисля, че вече го е направил.
– Не приемай, че Зандер не се грижи за теб. Но често е по-лесно да владееш гнева, отколкото да потънеш в скръб. Той е в трудно положение. От две хилядолетия се страхува от идеята за ключов заклинател, който да броди по тези земи. Този страх – и риска – няма да се разсее само заради добрите ти намерения. И всеки негов избор ще има последствия. Той не може да взема тези решения единствено въз основа на сърцето си. Това не е начина на добрия крал.
– Той е решен да си върне трона. – Дори и да призна, че не го иска. И сега аз съм инструмент за него, за да постигне това – реалност, която гложди повече от предишния му план да ме остави.
– Не можеш да намериш вина в него за това. Това е похвално. Те са негови хора и негова отговорност.
– Защо го защитаваш? Откакто се запознахме, той не е нищо друго освен задник, но ти продължаваш да го защитаваш всеки път. – Спомням си за страховития вятър, който тя отприщи, за да ни тласне през водата. Нещо ми подсказва, че Гезин би могла да удари всички ни в земята, ако искаше, но тя е твърде заета да се кланя.
– Ще дойде време да се изправим. Това не е момента.
Гледам от прозореца как друга група млади жени пристига с един пазач. Хорик се е приближил, навеждайки масивната си снага, за да погали ушите на едно конюшно куче, докато преценява възможностите си.
Всички те са еднакви, тези островни безсмъртни – високи и стройни, движенията им са грациозни. Добре облечени, фино полирани. И всички притоци изглеждат еднакви – широко скроени и свиващи се от легиона, страхуващи се от тях.
Може би с право. Спомням си как онези диви благородници нападнаха ибарисанците по време на кралската трапеза. Дали тези воини ще се отнесат по много по-различен начин към своите трибутари?
– Трябва да изляза, преди да са станали нетърпеливи и да са поели ненужни рискове. – Гезин наднича откъм мен, облечена, а дългата ѝ черна коса е все още мокра. Вързала е копринен шал на врата си, за да скрие златната яка. – Докато ме няма, се упражнявай да сваляш пръстена от пръста си и да дишаш през дискомфорта. Първо трябва да се научиш да разделяш заклинателните си афинитети, преди да можеш да ги владееш.
Въртя пръстена си.
– Колко време ще ми отнеме да се справя с всичко това?
– Това не мога да кажа. Някои се справят в рамките на дни, на други им трябват месеци. Години. Но трябва да се упражняваш. Колкото по-бързо го овладееш, толкова по-скоро ще мога да те науча как да насочваш огромните дарби, които са ти дадени. – Тя взема една ябълка, подхвърля я веднъж във въздуха, преди да я прибере в джоба си. Сигурно е от ценната овощна градина на Дантрин. Видях върховете на дърветата зад конюшнята, преди да се стъмни прекалено. Трябва да е някъде там.
– Ще се върна веднага щом успея. – С поклон и промърморено „Ваше височество“ – защото изглежда не може да се сдържи – тя се измъква.
Наблюдавам от скривалището си как Гезин излиза от къщата няколко минути по-късно и се разхожда през терена към притоците. Тя обръща главите на воините, които минават покрай нея. Те не изглеждат толкова открито враждебни към заклинателката, както вчера, а някои навеждат глави в знак на едва доловим поздрав, когато очите им се срещнат. Предполагам, че отнемането на мъчителната болка може да създаде отношения.
Ярек се е присъединил към Хорик край притоците. Съдейки по строгото му изражение, той казва нещо на новопристигналия пазител, което изглежда не се харесва на безсмъртния.
Отварям прозореца с лекота.
– … наричаш ни диваци? – Тонът на Ярек е непринуден, развеселен, но ръката му е опряна на дръжката на кинжала, сякаш подготвена всеки момент да го извади и забие в другия мъж.
Пазачът преглъща, но след това отдръпва раменете си назад.
– Изпълнихме молбата на краля да използваме нашите трибути като необходимост за войниците му, но няма да позволим собствеността ни да бъде осквернена от техните желания. – Носовият му глас се пресипва.
Той се съгласява да позволи на легиона да се храни, но поставя границата на чукането. Достатъчно справедливо. И добре за него, че се е застъпил за тях. Може би всички пазители не са мръсници като Дантрин.
Ярек прави крачка напред. Дори стойката му, краката му, изравнени с раменете, е заплашителна.
– Легионът е обвързан с чест и дълг към краля и не приема неща, които не са му предложени.
Ръцете на пазителя се вдигат в знак на капитулация, а на устните му се изтръгва стегната усмивка.
– Тогава няма да имаме проблеми, защото моите смъртни няма да предложат нищо извън жилата си. Между другото, къде е краля? – Той се оглежда наоколо, търсейки. – Много бих искал да се срещна с него.
– Той не се интересува от срещи с простолюдието. – Усмивката на Ярек е предизвикателна и мирише на високомерие. Опитва се да провокира битка.
Очите на пазителя пламват.
– Ако мога… – Гезин се промъква между двамата мъже, като принуждава и двамата да отстъпят назад. Това е отвличане на вниманието от нарастващото напрежение и, ако изобщо започвам да разбирам Гезин, нейния начин да овладее взривоопасната ситуация. Може би тя се е въоръжила с невидим щит.
А може би всеки от тях може да я убие в един момент.
Без никакво обяснение тя протяга ръка към най-близкия приток – блондинка, която не може да е много над осемнайсет.
Младата жена подава несигурно ръка и Гезин я поема, като за миг навежда глава.
– Тя е готова.
Ярек повдига брадичка към Хорик.
– Храни се сега. След това си на вахта. – С щракване на пръсти той подканя другите да се приближат.
Очите на жената се разширяват, докато вижда гиганта, и аз затаявам дъх, полуочаквайки огромния воин да я хване за рамото и да я повлече нанякъде.
Но Хорик само отстъпва крачка назад, за да ѝ даде пространство.
Гезин се премества към следващия приток, следвайки същия процес.
Пазачът се намръщва.
– Коя си ти и какво правиш?
Хрумва ми, че хората от Фрейуич може би не знаят за отровата, която си проправя път през Ислор.
Усмивката на Гезин е мека, докато води притока към друг чакащ воин.
– Аз съм заклинателката на краля и им давам благословията на съдбата, за да може тя да даде сили на воините.
По дяволите, тя лъже толкова гладко. Би било разумно да запомня това.
Пазачът измърморва, сякаш претегля този отговор, но се разсейва, докато Хорик и другия воин водят придворните в конюшнята.
– Къде отиват? Не съм давал разрешение да ги водят никъде. Не, те ще се хранят тук, където мога да ги виждам.
– Легионът ще се храни, където иска, когато иска – Ярек се приближава, а огромните му размери карат другия мъж да изглежда крехък и малък, макар че не е нито едно от двете – и както иска.
Минават три напрегнати секунди и след това пазача отстъпва няколко крачки назад, свивайки се от Ярек. Той забелязва, че последния му приток е в застой, и като изтръгва ръката ѝ, я тласка напред.
– Върви. – Той се прозява, когато тя тръгва със Зоря.
Той не е любезен пазач. Не му пука за тяхното благополучие, нито за воините, които стигат твърде далеч. Просто не обича да дели играчките си и вероятно по-късно ще отприщи раздразнението си върху тях.
Гневът ми пламва, нуждата да се разправям надделява над сетивата ми. Този козел има нужда от един добър шамар.
Не мога да се сдържа. Адреналинът залива вените ми, златото около пръста ми се нагрява. Съсредоточавам се върху коритото и със задоволство наблюдавам как водата оживява по моя воля, завихря се във въздуха, приема формата на женска ръка – нежни, дълги пръсти, за да удари пазача отзад.
Само че удара е по-силен, отколкото исках. Стомахът ми се свива, когато пазача прелита през пространството и се приземява в купчина пръст.
Времето е спряло, докато всички гледат, някои със зяпнали уста, други с усмивки.
Той се издърпва, изплювайки парчета сено, докато оглежда изцапаните си и мръсни дрехи.
Не е мръсотия, осъзнавам. Това е събраното през деня от конските обори.
Преди да успея да го спра, от устата ми се изтръгва мехурче смях, което привлича всички погледи към прозореца. Боря се с желанието да се скрия зад завесите, когато пазача ме открива там, а в изражението му се долавя смесица от шок и ярост.
Още задъхани безсмъртни вкарват притоците си през портата на конюшнята, някои им махат като на добитък.
– Това трябва да е ибарисанската принцеса, за която сме чували – прокарва през зъби покрития с конски лайна пазач. – На какво дължа това отношение? – Той не го озаглавява с никакво обръщение – дори за показ, както направи Дантрин – и аз веднага разбирам какво мисли за себе си и за мен.
Заблестявам срещу него, като насилвам тона си да бъде леден.
– Те са човешки същества, а не твоя собственост.
– Ако искаш да бъдеш кралица на Ислор, предлагам ти да се запознаеш с обичаите на Ислор. – Той се ухилва снизходително, като поглежда към останалите събрали се пазители.
– И ти предлагам да започнеш да се отнасяш по-добре с тези, които те поддържат жив, преди да са се надигнали срещу теб. – Нямаш никаква представа какво те очаква, арогантен шибаняк. Част от мен се надява някоя от тези млади жени да получи флакон и да реши, че ѝ е писнало.
Той поклаща глава.
– Това, което предлагаш, би било равносилно на предателство към короната.
– А какво се предлага? – Чува се дълбок глас.
Сърцето ми и без това се разтуптяваше, но сега пропуска цели удари, докато Зандер се разхожда покрай трибутите, които пускат с дълбоки реверанси, а пазителите им ги следват бързо. Гривата на златистокафявата му коса изглежда прясно измита. Заменил е парцаливото си облекло с прилепнали и фино изработени черни кожи, подобни на дрехите на легиона, с толкова оръжия, закачени на солидната му фигура. Изглежда също толкова смъртоносен.
Абаран е близо по петите му с още двама воини – единия е с размерите на Хорик, ръцете му са натоварени с дървено буре, а другия носи огромна метална чиния, подредена с печено месо.
– Какво става тук? – Фокусът на Зандер се премества от пазача към локвата с вода при ботушите му и буците конски изпражнения и слама, полепнали по фината му дреха, към коритото с вода и накрая към прозореца, където стоя аз.
Повдигам невинно рамене. Гезин каза да се упражнявам.
– Няма значение, мисля, че имам идея. – Той въздъхва тежко. – Оценявам щедростта ти. Легионът ще осигури безопасен ескорт за придворните ти обратно до дома ти, след като те предоставят услугите си. – Той повишава глас, за да се обърне към останалите пазители. – Всичките ви притоци.
Зъбите ми изскърцаха. Тяхната служба. Ще свикна ли някога с това?
Няколко пазители тръгват към портата, разбрали отпращането. Но онзи, който е на коня, не го е направил.
– Ваше височество, аз съм Амброуз Вилиър, скъп приятел на лорд Дантрин. Трябва да кажа, че съм изненадан да ви видя тук в последните дни на панаира в Кирилея…
– Никой не се интересува от това, което ви изненадва. – Стомана звъни в двора, когато Абаран вади меча си. От тази гледна точка тя изглежда с цяла глава по-ниска от Вилиър, но не помръдва, докато го поглежда. – Напусни сега, или ще се погрижа да си тръгнеш на части, като започна с хлъзгавия ти език, Амброуз Вилиър.
Пазачът се втурва.
Погледът ми се спира върху Зандер.
– Уменията ти за работа с хора се подобряват – дразни я той и изглажда ръка по тила си, което е знак за нарастващото напрежение.
Тя придвижва меча си обратно на мястото му.
– Не се преструвай, че ме държиш на своя страна заради тези умения.
– Не, не те държа. Но трябва да отидеш и да се нахраниш. Напоследък си в изключително лошо настроение. Повече от обикновено.
Тя тръгва към линията на притоците, които Гезин е разчистил, но спира рязко, а очите ѝ се плъзгат по прозореца ми.
– А какво ще кажете Ваше височество? Да ти доведа ли една или предпочиташ сам да избереш?
Но, разбира се, тази вечер Зандер ще си вземе вена. Минаха седмици, а той се нуждае от всички сили, които може да събере, сега повече от всякога.
Знам това и въпреки това въпроса се приземява като острие, пронизвайки гърдите ми.
Както съм сигурна, че Абаран е искала.
Зандер изучава групата, а аз затаявам дъх в очакване да ме погледне. Той знае, че го наблюдавам. Винаги го прави.
– Тази. – Челюстта му е напрегната. – Тази в края.
Преглъщам нарастващата буца, докато търся притока, който има предвид. Една брюнетка с розови бузи и пълни извивки пристъпва напред и прави дълбок реверанс. Когато се надига, тя се усмихва.
Може би няма нищо против да се хранят от нея, а може би това е краля, който няма нищо против.
Ответната му усмивка, макар и малка – нищо повече от леко потрепване в ъгълчетата на устата му – свива стомаха ми от страх.
Отдалечавам се от прозореца, преди някой да е видял страданието ми.