Глава 9
София се мъчеше да вдигне безжизненото си тяло от земята. Никога досега не бе използвала толкова много сила – съмняваше се, че някой друг е успявал – и тя я остави на границата на забравата. Но сега не беше момента да се предаде на слабостта.
Нещо се беше случило.
Тя използва всеки грам сила и каменния ковчег, за да се изправи до мястото, където лежаха двете тела.
Подаръкът на Малахи, вграден дълбоко в гърдите на Ромерия и светещ с лъчист пламък, бързо се изпаряваше. Както и проблясъка на светлината от златото в пръстена ѝ.
Вътрешностите на София се разтрепериха от нерви, докато гледаше как символите угасват. Задачата ѝ беше изпълнена. Сега не ѝ оставаше нищо друго, освен да чака.
Да чака – и да се моли момичето да не я подведе.
Тя извади годежния си пръстен. Заклинанията, които беше прикрепила към него, сега бяха свързани с новата форма на Ромерия. Нямаше нужда да украсява труп.
Стържещ звук привлече вниманието ѝ зад гърба ѝ. Преди да се обърне, тя разбра, че Малахи се е върнал, без да иска. Беше на ръба на колапса, но се поклони, както правеше всеки път, падна на колене и докосна с чело камъка.
– Стани.
Съдбата на огъня застана пред нея с напълно възстановения си рог. Беше ревал от мъка, когато го отряза, но беше обещал, че ще се върне.
– Той е завършен. Сега тя е обвързана с Ислор, докато е жива. Пронизващият му поглед обхождаше фигурата на София.
Тя знаеше за какво е дошъл този път. Дали това беше изискване към всички негови елементали, или тя беше специална по този начин?
Свалила дрехите си, тя се качи на олтара.