Глава 10
Събуждам се от звъна на църковните камбани и от спомена за смрадлива плът, който остава в ноздрите ми.
Иска ми се да се убедя, че всичко е било ужасен кошмар, че съм се върнала в студиото си в Челси и трябва да се притеснявам само от гнева на Корсаков, но лежа в легло, което не е моето, и тялото ме боли както никога досега.
Спомням си…
Аника, която ме водеше по тайни коридори и стръмни стълби към светилището.
Грозните останки от осакатеното тяло на върховната жрица зад олтара.
Онова чудовище с червените очи и овъглената плът, което впиваше нокти и зъби в безпомощното ми тяло.
И все пак съм тук, загледана в успокояващия балдахин от коприна в сиво и синьо като кокоше яйце.
– Как така не съм мъртва? – Изкрещявам, без да питам никого конкретно.
– Изпратете съобщение, че се е събудила – прошепва непознат глас.
Опитвам се да преместя главата си към говорещия. Остра болка пронизва шията ми и изтръгва съскане от устните ми.
– Бъди внимателна. Все още се лекуваш. – Жена в бяла роба, обточена със злато, се появява до леглото ми, загрижеността е изписана на челото ѝ. Облеклото ѝ ми напомня на монашески халат, макар че златния воал е полупрозрачен и ефирен, а под него се вижда косата ѝ от царевична коприна.
– Колко време мина? – Гласът ми е дрезгав.
– Три дни. – Тя се усмихва уморено – първата истинска усмивка, която виждам от цяла вечност. – Сигурно си жадна. Позволи ми. – Настанява се на ръба на леглото ми, плъзва нежна ръка по тила ми и повдига главата ми. – Пий, но бавно.
Отпивам няколко глътки вода от сребърната чаша, която тя държи до устните ми, а погледа ми изследва чертите ѝ. Сивота докосва слепоочията и се преплита в косата ѝ, в ъглите на очите ѝ се появяват бръчки, а устата ѝ е обрамчена от бръчки от смях. Ако трябва да гадая, тя е на около петдесет години.
Преглъщането е болезнено.
– Благодаря – казвам, когато тя освобождава ръката си. Нямам сили да се надигна. – Какво стана?
– Не помниш ли? – Кръгли, стоманено-сини очи изследват лицето ми.
– Това зависи. Дали големия, страшен демон с гигантски рога беше истински?
– Даакнарът. Да, със сигурност беше истински.
Въздъхвам. Благодаря на Бога. Мислех, че съм си загубила ума. Макар че не съм сигурна дали не бих предпочела това пред другата реалност – че баща ми през цялото време е бил прав и демоните съществуват.
– То уби онази жена.
Дълбока скръб се врязва в изражението ѝ.
– Да, върховната жрица Маргрете издъхна от раните си.
Тя я познаваше. Подозирам, че добре. Като се имат предвид одеждите ѝ, предполагам, че е свързана по някакъв начин с църквата. Църква, която боготвори богове с рога, стърчащи от главите им. В какъв пресен ад ме е захвърлила София?
– Съжалявам за загубата ви.
Жената навежда глава в знак на признателност.
Сънят дърпа слабото ми тяло, но имам твърде много въпроси.
– Какво се случи, след като онова нещо ме нападна? – Как не ме сполетя същата съдба като върховната жрица?
– То умря. Ти го уби.
– Какво? Не… Това е невъзможно. – Претърсвам замъглената си памет. То ме беше хванало в челюстите си. Бях беззащитна срещу него. – Ухапа ме.
– Да, ние също не успяхме да го обясним. Доколкото ми е известно, никой досега не е оцелявал след подобно нападение. – Гласът ѝ е съмнителен, сякаш все още се бори с тази истина. – Смятаме, че даакнара се е опитал да се нахрани от теб, но кръвта ти му е навредила.
– Той се е хранил с мен? – Лицето ми се изкривява от ужас.
– Не за дълго. Отхвърли те настрани и нададе онзи ужасяващ пронизителен писък, който можеше да се чуе в цяла Кирилея – тя се преви, сякаш си спомня звука – и после избухна в пламъци. Предполагаме, че се е върнал в Азо’дем.
Азо’дем. Зандер каза това име, когато ме осъждаше на смърт. Като се има предвид, че той ме смята за убиец, това трябва да е тяхната версия на ада.
– Само елементарен заклинател е успявал да прогони даакнар. – Тя ме изучава внимателно.
Пак е това, да говориш за заклинатели. Зандер го спомена в кулата, а после Аника го направи в светилището.
Аника.
– Тя избяга ли? Сестрата на краля беше там онази нощ…
– Сестра ми е добре – прекъсна ме един дълбок глас.
Жената, която ме обгрижва, се отскубва от леглото и се навежда в дълбок реверанс.
– Ваше височество. Не ви очаквах толкова скоро.
Преглъщам срещу пламъка на нервността и страха и се вслушвам в равномерното приближаване на стъпките, страхувайки се, че съм оцеляла след осакатяването от демон само за да се озова отново на огнището. Това не би имало смисъл – да лекува нараняванията ми само за да може да ме гледа как умирам. Но хората понякога избират ирационални пътища в търсене на облекчение от сърдечната болка. Майка ми ме научи на това.
Зандер се появява до леглото ми. Отново е облечен изцяло в черно, макар че якето, което носеше в килията на кулата, е заменено с по-царско, изработено от кадифена материя. Бродерията по реверите ми напомня за вълни, които се разбиват в скалите, а охрените нишки подчертават дълбоките златни отблясъци в косата му. Мечът и кинжала му остават на страната му.
А каменната, нечетлива маска си е твърдо на мястото.
Оказвам се неспособна да откъсна поглед от този мъж – този крал, за когото трябваше да се омъжа, а който сега желае смъртта ми. Дневната светлина ми предлага поглед към лицето му, какъвто лунната не ми даваше, който разкрива перфектния баланс между твърдите ръбове и симетричните, по-меки черти – квадратна челюст, която обгражда пълните устни, остри скули, които обрамчват големите, дълбоко поставени очи, дълъг, тънък нос, който се среща с оформено чело.
Макар да знам, че вероятно не е разумно, че може да бъде възприето като предизвикателство, задържам стабилния му, дисектиращ поглед. Очите му са светло лешникови. Биха били красиви, ако не бяха изпълнени с толкова много омраза.
– Как са раните ѝ? – Пита той след миг.
– Лекуват се добре, Ваше Височество.
– Покажи ми.
Думите му са ехо от тези, които изрече в кулата, когато поиска да види раната на гърдите ми. Споменът за нежното му докосване до посинената ми кожа предизвиква неочаквана тръпка по тялото ми.
Връхчетата на пръстите на жената са хладни, докато тя отлепва превръзките, разкривайки врата ми.
Изражението на Зандер не разкрива нищо.
– Колко е зле? – Липсва ли ми част от тялото, както на Маргрете? Ще мога ли да използвам дясната си ръка, след като онова нещо разкъса рамото ми?
– Не е толкова лошо, колкото може да се очаква. – Накрая тя добавя едно по-тихо – Ваше Височество – и аз разбирам, че говори на мен.
Не съм ничие височество, искам да кажа. Аз съм просто Ромерия, или накратко Роми. Но си спомням коя трябва да бъда, за която всички ме смятат.
– Защо не и покажеш, Венделин – предлага Зандер.
Жената – Венделин – кимва и се втурва някъде наблизо, като се връща след миг.
През цялото време непоколебимите очи на Зандер остават втренчени в моите. Сякаш чака трепване или подсказка, неизказан отговор на мислите си. Това ме изнервя и не мога да не отклоня погледа си.
Тя вдига пред мен ръчно огледало, оградено със сложни позлатени извивки.
Лицето ми се отразява в рамката.
Лицето ми. Това, което познавам през целия си живот, още когато живота ми беше обикновен в Ийст Ориндж, Джърси, а после, когато живота ми стана всичко друго, но не и обикновен. Същите сини очи от Адриатическо море в Алтън, същата коса, черна като беззвездна нощ. Същите лунички по носа ми, почти прекалено леки, за да ги забележа.
Как мога да бъда Ромерия, която съм познавала през целия си живот, и тази друга Ромерия, тази принцеса на кралство на странно място?
Тази, която пътува до чужда земя.
София каза толкова малко през краткото ни време заедно, думите ѝ бяха неясни и случайни по онова време, и все пак връзките продължават да си идват на мястото.
– Ще ми отнеме време да ги поправя, но нямам опит с лекуването на наранявания от даакнар. Опасявам се, че ще останат белези – предлага Венделин, напомняйки ми, че имам публика, която ме наблюдава внимателно.
Откъсвам вниманието си от това лице, което е мое, но и чуждо, и оглеждам двете прободни рани над югуларната ми кост. Те не са повече от малки точици, толкова противоречащи на смъртоносните кътници, които се впиха в мен. Какво е имала предвид Венделин, когато е казала, че ги е излекувала? Дори докато си задавам този въпрос, отговора е там, спотайва се в кътчетата на съзнанието ми. Дали тя говори за… Магия?
– Ами ръката ѝ? – Пита Зандер.
Венделин кимва и премества вниманието си върху рамото ми, като отмята настрани свободния памучен материал. Тогава осъзнавам, че някой ме е преоблякъл от омачканата ми и скъсана сватбена рокля. Неприятно усещане е да знам, че са ме събличали, докато съм била в безсъзнание, но го изтласквам от мислите си, защото е в миналото, а нещо друго ме тревожи повече.
Пръстенът на София.
Облекчението ме залива, когато усещам лентата върху меката възглавничка на палеца си. Не са го махнали. Възможно ли е пръстена да ме е защитил по някакъв начин от звяра? Това ли е имала предвид София под защита? Дали е знаела, че ще бъда нападната?
Зандер наблюдава как пръстите ми се движат, без да пропуска нищо. Веждите му се смъкваха от объркване, преди отново да се изгладят. Това е мимолетно объркване и ми напомня, че той се опита да ми отнеме този пръстен.
Венделин отлепва марлените превръзки от рамото ми и вдига огледалото.
– В началото беше много по-зле.
Четири ужасяващи ивици – всяка дълга поне шест инча и широка един инч – се появяват по кожата ми, където ноктите на звяра са се впили в тялото ми. Странно, но няма шевове. Бих очаквала десетки, но въпреки това плътта ми изглежда е сплетена без помощта на игла и конец. Белезите ще са ужасяващи, но можеше да е много по-зле. Все още имам очите си.
– Оставете ни – заповядва тихо Зандер. Напомня ми как гласа на Корсаков ставаше тих, когато изпращаше хората. Означаваше, че смята да си отмъсти и не иска свидетели.
– Ваше височество. – Венделин направи реверанс и се стрелна навън, а наметалото ѝ се развяваше с бързите ѝ стъпки. Дали това е знак на уважение – нима от хората се очаква да скачат и да бягат при всяка негова дума – или е знак, че се страхува от него?
Той е крал, но какъв човек е той? Цялата тази власт, хората, които се кланят и бързат, за да изпълнят заповедта му. Дори и да беше толкова страшен, колкото Корсаков, никога нямаше да хванеш Тони или някое от другите момчета да го нарекат с нещо, което да е поне малко близко до Височество.
Зандер се премества по-близо, за да се извиси над слабото ми тяло.
– Не се притеснявай да изказваш мнението си.
И какво да кажа? Този човек ме осъди на смърт. След като ме целуна.
Срещам изпитателния му поглед.
– Добре съм.
Ъгълчето на устата му потрепва, докато ме гледа с любопитство.
– Аника каза, че си била различна от преди. Не мога да кажа, че не съм го забелязал. Накарах жрицата да потърси следи от каквато и да е елементарна магия, преминаваща през крайниците ти. Няма друго обяснение за това, че си оцеляла след това, което би трябвало да те убие вече два пъти.
– Мислиш, че използвам елементарна магия?
– Не знам, но ще изтръгна истината от теб. – Хладните му пръсти се плъзгат около предмишницата ми, повдигайки я във въздуха. – В случай че ти хрумне нещо, тези ще те държат под контрол.
Намръщвам се на маншета около китката си. Той е обикновен, черен и прилепнал, сякаш е излят специално за мен. Напомня ми смътно за черния обсидианов рог, с който София ме прободе. Не мога да открия закопчалка или дори шев. Същият украсява и другата ми китка.
– Как?
Усмивката му не стига до очите.
– Ислор все още има няколко собствени тайни. – Той отпуска хватката си върху предмишницата ми и се отдалечава от леглото ми.
Ръката ми. Онази, която е разрязал с кинжала си.
Изучавам дланта си. Там, където е била голямата рана, има само най-слаба линия. Отварям и затварям юмрука си няколко пъти, за да го изпитам. Сякаш изобщо не се е случило.
– Ти ме поряза – чувам се да казвам. Направи го, нали?
– Направи ми много по-лошо. – Той въздъхва. – Какво да правя с теб, Ромерия?
Сега, когато знам, че половината ми врат не липсва, пресичам убождането и обръщам глава, за да го последвам. Спалнята, в която ме настаниха, е значително по-добра от килията в кулата. Тук шарената хартия и рисуваните портрети украсяват стените, а мебелите запълват ъглите. Таваните се извисяват на двайсет метра над главата ми, а дневната светлина нахлува през три големи прозореца. Една стъклена врата е отворена.
Зандер спира пред тях.
– Аника ми каза, че даакнара е имал намерение да я убие, докато не си привлякла вниманието му към себе си. Защо си го направила?
– Защото щеше да я убие. – Нямам друго обяснение освен това. Не съм мислила, а съм действала.
– И знаеше, че ще умреш, ако те нападне?
– Дори не знаех, че това нещо съществува преди онази нощ. Така че, не. Предполагам, късно разбрах, че времето ми е изтекло.
Той поглежда през рамо, за да ме стрелне с плосък поглед.
– Очакваш да ти повярвам, че не си знаела, че даакнарите съществуват?
– Няма значение в какво вярваш, защото ти няма да се довериш на нищо, което казвам.
Устните му се изкривяват.
– Най-накрая нещо от устата ти, за което знам, че е истинско.
В момента бих могла да изрека всякакви истини – че демоните са халюцинации на лудия ми баща, че магията съществува само в света на сектата на майка ми – само че вече не съм сигурна, че ще са истини. Всичко, което си мислех, че знам, беше преобърнато с главата надолу от една червенокоса жена с пламъци, танцуващи по върховете на пръстите ѝ, и отчаяна нужда да възкреси мъртвия си съпруг.
Баща ми вярва в демони. Той се е опълчвал срещу онези, които са му казвали, че те не съществуват, и вижте докъде го е довело това? Отхвърлен е настрана, нещастен човек, оставен в канавката на обществото. А сега съм тук, на място, където изглежда всички вярват, че демоните и магиите съществуват. Нося белези, за да докажа първото. Трябва ли да се придържам към отричането си и да се превърна в обратно отражение на баща си?
Единствената сигурност, която виждам пред себе си, е, че има твърде много неща, които не мога да обясня с това, което си мислех, че знам. Но София ме предупреди и за това.
„Правилата на света, с които си свикнала, са на път да се променят.“
А в света, в който съм попаднала в момента, има кралства, за които трябва да се убива, зверове, които се хранят с хора, и магии, които съм сигурна, че не мога да проумея.
Само Бог знае какво още има.
Вниманието на Зандер се връща към гледката навън.
– Как го унищожи?
Честно казано, не знам. Не разбирам какво се случва с мен. София беше категорична, че тези хора няма да открият истинската ми самоличност, но какво означава това? Че не съм принцеса Ромерия от Ибарис, а двойник, когото тя някак си е подхвърлила в най-неподходящия момент? Че не съм нито от Ислор, нито от Ибарис и допреди няколко дни не бях чувала за нито едно от двете места? Къде изобщо е истинската принцеса? Какво е направила София с тялото ѝ?
Това по някакъв начин нейното тяло ли е?
През крайниците ми преминава тръпка на паника.
Независимо от това не мога да си представя как знанието за това коя съм в действителност би могло да бъде по-опасно за мен, но трябва да вярвам, че София е говорила истината. Тя смята, че успеха ми ще върне Илайджа при нея, а тя не би рискувала това.
И все пак как ще оцелея на това място като жена, убила крал и кралица?
С версия на моята реалност, предполагам.
Поемам дълбоко дъх, не съм сигурна как ще бъде прието това, освен – вероятно – не добре.
– Не си спомням нищо преди да се събудя в градината, в нощта, когато извадих Аника от реката.
Смехът на Зандер се разнася из стаята ми.
– Невинност чрез забрава. Колко удобно. Някой използвал ли е тази защита, за да обясни убийство в моя съд? – Той прави пауза с драматичен ефект. – Не, не вярвам да е така. Ти си първата. Поздравления. – Тонът му е изпълнен със сарказъм.
Извръщам очи в гърба му.
– Това е истината, независимо дали вярваш в нея, или не. Не си спомням живота си в Ибарис. Не си спомням да съм идвала тук. Не си спомням да съм те срещала, нито нищо, което може да се е случило между нас. – Бузите ми се нагорещиха от намека.
Мълчанието се проточва и аз задържам дъха си, изучавайки формата му, докато чакам отговора му. Широките рамене преминават в заострена талия. Под покривалото на сакото си спомням мощните бедра, притиснати към бедрата ми, и твърдите извивки, които се опират в пръстите ми. При други – съвсем различни – обстоятелства щях да търся начини да привлека вниманието му. Сега ми се иска да мога да изчезна завинаги от горчивите му мисли.
Най-накрая той се обръща и се обляга на рамката, за да се изправи срещу мен, като сгъва ръце на гърдите си. Това е непринудена стойка, но нищо в суровото му изражение не се чете като непринудено.
– Губиш талантите си. Вече те хванах в лъжата ти.
– Какво имаш предвид…
– София. Името на съучастника ти?
По дяволите. Той е прав. Как бих могла да си я спомням, ако не си спомням нищо преди онази нощ?
– Това беше лъжа – избързвам, преди тревогата ми да издаде твърде много.
Веждите му се извиват, но той не казва нищо. Чака да уточня.
Не смея да погледна встрани от страх да не изглеждам виновна.
– Бях ужасена, а ти искаше име, така че си го измислих.
– Искаш да ми кажеш, че такъв заклинател не съществува.
– Да, точно това казвам – лъжа, като същевременно убеждавам себе си, че това може да е истина. София ли е истинското ѝ име? Знам ли със сигурност, че тя е един от тези заклинатели?
Той сякаш обмисля това.
– Но ти си имала помощ от някой в Ислор. Или някой от двора, или от домакинството.
– Ако е така, не си спомням. Не си спомням коя съм. – Във всеки случай не тази версия на Ромерия.
– И все пак си спомняш името си. – Той се обръща назад, за да погледне през прозореца.
Умствената енергия, която ми е необходима, за да водя разговор със Зандер и да избягвам капани, се отразява на умореното ми тяло. Докато мълчанието се проточва, си позволявам да затворя очи. Остава ми малко да се унеса, когато гласа му ме връща обратно.
– Аника твърди, че си била толкова изненадана от присъствието на даакнара, колкото и тя.
– Както казах… – Досега те са съществували само в напуканото съзнание на баща ми.
– Да, ама ти доказа, че не можем да приемаме нищо, което казваш или правиш, за чиста монета.
Точно така. Разбира се.
Той въздъхва неохотно.
– Но каквито и да са били намеренията ти, ти спаси сестра ми от мрачна смърт. За това съм ти благодарен.
Възпроизвеждам думите му, неуверена, че съм ги чула правилно. Това ли беше благодарност от краля? Колко е благодарен той? Достатъчно, за да отмени смъртната ми присъда? Почти ме е страх да попитам.
– И така, какво се случва сега?
Вниманието му е приковано към нещо далеч в далечината.
– Стражите и слугите, които те придружаваха от Ибарис, вече са наказани за измяната си. Не си пропуснала много. Беше бързо и, смея да кажа, милостиво.
Зандер е извършил екзекуцията? Той ли я нареди? Гледал ли е?
Стряскам се от ужасяващия образ, който ми се натрапва, дървата, събрани на купчини в очакване на запалка, кремък или каквото там използват. Миризмата на горяща плът във въздуха.
– Изглеждаш разстроена заради хора, които не помниш.
Поглеждам нагоре, за да го открия да ме гледа. Ужасът ми сигурно се е разлял по лицето ми.
– Как да бъдеш изгорен жив е милостиво? – Писъците продължават много по-дълго, отколкото може да се смята за хуманно.
– До този момент те едва бяха живи. – Челюстта му се свива. – И е много по-милостиво, отколкото да бъдеш отровен.
Аз не съм отровила родителите ти! Искам да изкрещя, но няма смисъл. Как го е направила принцеса Ромерия? Какво е използвала? Рицин? Цианид? Антракс? Съществуват ли изобщо такива тук? Дали го е подхвърлила в напитките им? В храната им? Дали са се задушили в чиниите си? Зандер беше ли там, когато това се случи? Голяма част от това, което ми каза в килията на кулата за предполагаемото ми двуличие, остава неясно. Частите, които си спомням, не предлагат никакви последователни улики. Но сега не смея да попитам за подробности. Да го накарам да преживее подробностите може само да повиши гнева му към мен, ако това е възможно. А и това няма значение. Единственото, което има значение, е, че той вярва, че съм ги убила.
– Утре краля и кралицата ще бъдат погребани, както подобава на техния статут – той преглъща, единствения знак, че говоренето за смъртта на родителите му е трудно – и тогава Ислор ще продължи напред, а ние никога повече няма да сключим съюз с такива като вас.
Моят вид. Той има предвид тези ибарисани.
Мислите ми се насочват към една синеока жена със завидно руси къдрици.
– Ами Аника?
– Продължаващата ти загриженост за сестра ми ме озадачава. – Той поклаща глава. – Тя ме предаде, но ако не беше го направила, в града ми щеше да се разхожда даакнар. Вредата щеше да е катастрофална. Не съм решил как да я накажа.
Принуждавам се да попитам:
– А какво става с мен?
– Ами ти… – Той протяга ръка, за да изглади пискюлите на завесата на прозореца. – Някак си успя да разкъсаш и да спасиш Кирилея за една нощ и твърдиш, че не знаеш как си направила всичко това. – Той въздъхва тежко. – Хората вярват, че си мъртва. Все още не чувствам нужда да ги поправям. А да държа бъдещата кралица на Ибарис в плен може да се окаже много по-полезно за мен, отколкото да я екзекутирам.
И така, ще бъда затворник. Не е това, което Аника предпочиташе за ескорт и освобождаване, но е много по-добре от алтернативата.
Позволявам си да въздъхна с облекчение.
Ъгълчето на устата му се свива, сякаш го е доловил.
– След днешния ден не ми се иска да те поглеждам повече, нито да се замислям за теб.
Подобно на това.
– Ще останеш в тези стаи сама, след като всичките ти слуги си отидоха. Ще ти направя една добрина, като позволя на жрицата да се погрижи за раните ти, за да не загнояват, макар че таланта ѝ би бил далеч по-добре използван другаде. Не очаквай повече от мен. Ще прекараш дните си тук без приятели, без съюзници, без никого, на когото да разчиташ.
Сама и без никого, на когото да разчитам, мога да се справя. Правя го от години.
– За колко време?
– Толкова дълго, колкото преценя, че трябва. Разбира се, докато не се откажеш да играеш жертва на тази удобна мъгла, в която твърдиш, че си затънала, без да знаеш коя си и какво си направила. – Той се отдръпва от вратата, за да се изправи пред мен, като тази твърда маска е твърдо на мястото си. – Или докато не направиш нещо глупаво и аз не реша, че вече не си струва усилията да те задържам. Площадът на кулата няма да отиде никъде.
Заплахата увисва във въздуха. Пирът ще бъде там, ще ме чака, и той ще го натрапва като възможност.
Той продължава с онзи студен, суров тон.
– Няма да причиняваш никакви неприятности. Няма да заговорничиш срещу Ислор. И ако някога накърниш и косъм от главата на някой островитянин, сам ще те убия. И ти обещавам, че ще се погрижа никога да не се върнеш. – Очите му се плъзнаха по шията и рамото ми, преди да се разходят из спалнята. – Надявам се, че се наслаждаваш на покоите си. Ще прекарваш много време в тях.
Гледам гърба му, докато той излиза, и дишам продължително, за да успокоя бушуващото си сърце.
Безсрочна присъда в затвора. Дали това означава седмици? Месеци? Нещо, което София каза, се задейства в съзнанието ми и усещам как тежестта на думите ѝ ме успокоява. Той може да ме държи тук с години като свой пленник. Все пак поне не звучи така, сякаш ще ме изпрати обратно в онази ужасна стая в кулата.
Колкото и несигурно да е положението ми, то е далеч по-добро от това, в което се озовах преди три нощи. Кралят може и да ме презира, може и все още да желае смъртта ми, но звучи така, сякаш няма да ме екзекутира, освен ако не му дам причина.
Това е напредък.