Глава 14
– Къде ме водиш? Това не е пътя към стаите ми. – Цветовата гама и корнизите са сходни, но сме изкачили още един етаж от стълбището и не разпознавам нито един от бюстовете, които се намират на цоклите.
– Към новите ви стаи, Ваше Височество – идва дървения отговор. Охранителят бута една двойна врата. – Помещенията на кралицата.
Поглеждам към апартамента, в който влизам.
– Сериозно?
Той ми спестява само странно намръщване, преди да дръпне вратата зад мен.
Но… Кралицата е мъртва – мисля си, докато се разхождам из луксозната дневна, декорирана в богати нюанси на патладжан, злато и руж. Това е бална зала, лесно три пъти по-голяма от предишната ми килия, таваните ѝ се извисяват, а прозорците позволяват на дневната светлина да прониква вътре. В центъра виси великолепен свещник. Позлатени мебели, тапицирани с копринени и дамаскирани тъкани, оформят зона за забавления край голяма мраморна камина. Аранжировки от свежи цветя в цвят слонова кост и руж в урни украсяват цялото помещение.
Някъде в апартамента се затваря врата на шкаф. Проследявам шума до съседната стая – спалнята. Тя е не по-малко изискана, стените в цвят на богата слива са украсени с пищни корнизи. В единия край е разположено огромно легло, облечено в слонова кост и злато, а величествената му табла, покрита с кадифе, достига до средата на тавана. Друга камина и по-малък кът за сядане заемат другия край.
Коррин се суети наоколо в обичайния си забързан вид. Когато ме забелязва да стоя на прага, тя се опитва да удари изключително силно по възглавниците, като пухти.
– Определено сте били заети тази сутрин, Ваше Височество. – Прекъснатият ѝ тон подсказва, че това трябва да е обида.
– Да, раздавах монети на бедните. Как се осмелявам?
Устните ѝ увисват, сякаш са изненадани, но тя бързо възвръща самообладанието си.
– Не мога да кажа, че някога съм виждала лисица, поканена да се върне в кокошарника след клането.
Тя не ми вярва. Дали защото е човек и не вярва на теорията на Венделин, или има някаква друга причина за презрението ѝ?
– Не съм искала това. Това иска краля, така че защо не го разпиташ за избора му? Сигурна съм, че той с удоволствие ще ти се обясни. – Колко много знае Коррин за интригите на Зандер? Очевидно достатъчно, за да знае, че в очите му сега съм не по-малко виновна, отколкото бях тази сутрин, иначе не би посмяла да ми оказва такова отношение.
Тя се озърта, но не казва нищо повече.
Звънът на метал в метал привлича вниманието ми към отворените врати. Излизам на дълбоко разположена тераса, украсена с избуял червен здравец и слънчеви папрати в саксии. Докато придвижването по коридорите вътре ме кара да се изгубя, отвън бързо успявам да се ориентирам отново. Огромните кралски земи все още се виждат, само че под друг ъгъл.
Намирам се в централната част на замъка. Оттук дълга, тясна пътека покрай външната стена се свързва с друга голяма тераса. Почти съм сигурна, че това е тази, на която е стоял Зандер онзи ден.
Стаите на краля.
Той ме е преместил до себе си.
Умно, като се има предвид, че трябва да запазим привидността на една връзка. Който и да е от кралското семейство да е помогнал на принцеса Ромерия, вероятно все още е в тези стени и наблюдава. Ако Зандер е решил, че съм невинна, не би имало смисъл да ме държи затворена в друго крило.
Странна концепция е краля и кралицата да имат собствени спални. Дали ще ги използват като такива, е друг въпрос, предполагам. Но предвид положението ни, това е идеално. Сигурна съм, че Зандер би предпочел да спи в яма с гадини. Не мога да кажа, че се чувствам много по-различно.
И все пак спомена за ръката му около кръста ми и бедрата му върху бедрата ми остава.
– Днес се биеш с гнева на Малахи, който те подхранва – казва един мъж през накъсано дишане. – Какво те притеснява?
Точно под мен е площада за спаринг. Веднага разпознавам къдриците на Елисаф. Той е свалил куртката на кралската си униформа и е облякъл кожена жилетка, която показва снажните ръце и кафявата кожа. Изправен е срещу мъж със златистокафява коса, от чиято всяка стъпка лъха грация и увереност.
– Отстъпваш ли? – Идва премерения отговор на Зандер, а острието на меча виси в ръцете му. Зеленото му яке лежи сгънато на близката трева, оставяйки го с черни панталони и свободна бяла туника. Сигурно се е насочил направо тук след разходката из града, в търсене на нещо, което да прободе.
Дори от тази гледна точка виждам потта, която блести по веждите им.
– Дали някога? – В тона на Елисаф се долавя онази подигравателна нотка. Тя е съчетана с надутост, която не съществува, когато те са крал и страж. Но на този площад те са приятели.
Елисаф се хвърля и двамата започват да танцуват добре подреден танц, въртят се и се отклоняват, движенията и контрадействията им са плавни и тренирани.
И преди съм ставала свидетел на схватки с ножове – несръчни удари и подмятане на крака, докато единия противник замахва с джобното си ножче към другия с надеждата да засегне плътта.
Но това? Това е изкуство, работата им с краката е безупречна, всеки ход е бърз, всеки удар е точен.
Но там, където дишането на Елисаф е станало учестено, Зандер изглежда така, сякаш може да се бие насън. Подхранван от гнева на Малахи, беше казал Елисаф. Чернорогият бог, който обича да пуска демони по земята.
Заплахата за трона на Зандер трябва да е значителна, за да се нагърби с тази схема с мен.
Зандер блокира един удар, след което със светкавичен рефлекс се завъртя и замахна. Острието му прорязва бицепса на Елисаф. Зяпам с ужас, когато нощния ми страж с трясък пуска меча си и се хваща за ръката, а гримасата му е изпъстрена с болка. Кръвта се излива на струйки между пръстите му и разпръсква пръстта долу.
– Съдба, искаш да ме изпратиш в За’Хала преди да се стъмни? – Казва между зъбите си Елисаф, а лицето му става пепеляво.
– Ако можеше. – Зандер изглежда невъзмутим, но се провиква към някой невидим. – Доведи Венделин! – На Елисаф той казва: – Тук. Затисни кръвта с това – издърпва ризата си над главата и я подхвърля на приятеля си.
Изтръпвам от зейналата рана, която се разкрива за част от секундата, необходима на Елисаф да вземе ризата и да я увие около ръката си.
– Извинявам се. Главата ми не е съсредоточена върху правилните неща – казва мрачно Зандер.
Нито пък моята. Докато все още се притеснявам за Елисаф, тихо се възхищавам на гладката маслинова кожа и изрязаните плоскости на гърба на Зандер. Той е строен, но не е мускулест, мускулите му са равномерно разпределени. Бях усетила силата на ръцете му, докато бях в скоба между тях по-рано днес, но сега виждам, че са перфектно усъвършенствани, а раменете му са изваяни със сила, вероятно от безбройните часове игра с мечове.
– Ваше височество! Шивачката е тук, за да ви вземе мерките! – Съобщава гръмко от прага Коррин, привличайки погледите на двамата мъже към мястото, където се спотайвам горе. Зандер без риза се обръща, за да ми открие гледка към торса, дебело подплатен с мускули.
Втурвам се вътре, бузите ми горят.
***
Там, където Коррин е подгизнала кърпа, хвърлена върху запаленото огнище, Дагни е гостенка на партито, която излъчва топлина още с влизането си в стаята.
– О, Ваше Височество! Този със сигурност е бил създаден с мисъл за вас! – Ниската, едра шивачка поднася към бузата ми синкаво-сивкав плат. – Търговецът каза, че е с цвета на гълъб във вечерната светлина, и ще се окаже прав! – Изпратена е тук, за да ми вземе мерки, за да ми изработи нова рокля, и не спира да бърбори, откакто ме е зърнала. Няма и намек за враждебност нито в пламенната ѝ личност, нито в дебелия ѝ, лигав акцент. Ако трябва да я причисля към някакъв лагер, той ще е в категорията „скъпата, мила принцеса Ромерия никога не би могла да извърши такива ужасни неща!“ Това е приятна промяна в сравнение с намръщеността на Коррин.
– Погледни този цвят на фона на кожата си. Какъв прекрасен оттенък. – Дагни смръщва вежди, докато накланя глава и изучава материала под този ъгъл. На ухото си носи познатата златна лента, а гравировката – символ, който не мога да разчета – съвпада с тази на Коррин. Предполагам, че това е знак за слугуването им на Зандер и кралското семейство. Косата ѝ е груба и оперена от сиво, а кичурите се разпиляват във всички посоки от кока ѝ като разхлабени жици. В сравнение с всички останали, които съм виждала в замъка досега, тя е неглижирана аномалия. Това е освежаващо.
– Не си ли съгласна, Коррин? Не е ли това идеалния цвят?
– Мисля, че всеки цвят, когато искаш да спреш да се ласкаеш и да вземеш мерки, за да не се налага Нейно височество да посещава събранията в нощница, ще бъде идеален – казва Коррин рязко.
Изправям придружителката си с плосък поглед.
– Нямаш ли къде другаде да бъдеш? – Някой друг да си развали настроението? Жената никога не се задържа в стаите ми. Това е нещо ново. И пак, всичко днес е ново и се променя бързо.
Коррин сгъва ръце върху малките си гърди.
– Аз съм точно там, където трябва да бъда. – На Дагни тя казва, като тона ѝ е малко по-примирителен: – Нейно височество има много неща в графика си. Моля, побързай.
Сега имам график? Поглеждам към Коррин, но тя не уточнява, докато ми помага да се съблека.
Дагни изтръпва при вида на рамото ми, което се вижда в премяната.
– Господи, Ваше Височество!
– Да, да. Те са ужасни – отхвърля Коррин. – Кралят би искал да ги покрие.
Думите ѝ са остър удар по егото ми.
– Тогава историите верни ли са? За даакнарите? – Прошепва Дагни, сякаш се страхува да изрече думите на глас.
– Разбира се, че не! – Избухва Коррин, като поглежда шивачката, сякаш е идиотка, че изобщо го е предложила. – Ако даакнар беше направил това на Нейно височество, тя щеше да е мъртва.
– Така разбрах, но историите… – Дагни се измъква, а бузите ѝ почервеняват.
Чувствам се зле заради нея. Доброто ѝ сърце не може да се мери с грубия характер на Коррин.
– Нейно височество е била нападната от един от своите, когато се е опитала да спре бунтовниците. Те използваха како нокти върху нея. – Коррин хвърля остър поглед към мен, сякаш ме предупреждава да не се противопоставям на лъжата ѝ.
– О, тези зли хора. – Дагни яростно поклаща глава. – Такива зли хора, какво са направили със собствената си принцеса. О, да, имам предвид точно този проект за вас, Ваше Височество.
– Значи ще ми направиш рокля?
Тя се ухили, сякаш думите ми са забавни.
– Е, да, аз съм шивачката на Нейно височество. Аз ще ушия всичките ви рокли. Нови и подходящи, които ще скрият това, което трябва да бъде скрито. – Тя започва да измерва тялото ми, сякаш изведнъж се е втурнала да работи.
– Бихте ли имали нещо против да не е толкова… Пухкава?
Веждите на Дагни се свиват.
– Пухкава, Ваше Височество?
– Пухкава. – Жестикулирам с бедрата си, като разтварям широко ръце, и посочвам роклята, която носех днес. – Бих искала нещо по-прилепнало и не толкова тежко. – Спомням си за онази, която носех в нощта, когато срещнах София. Досега не съм видяла нищо, което да е поне малко подобно по стил.
– Но това е стила за жените от двора! – Изригва Коррин, сякаш молбата ми я е обидила лично, и добавя рязко: – Ваше Височество.
Може би е време за нов стил, искам да кажа аз, но се предполага, че трябва да се сливам с околните, а не да осветявам факта, че съм пришълец. Поне мога да съм благодарна, че тези тоалети не са с обръчи и задни части.
– Кралят се дразнеше от нея, докато яздехме из града. – И не дай си Боже да го раздразним.
Каквото и опровержение да беше подготвила Коррин, то умира на стиснатите ѝ устни.
– Прилягаща на тялото. – Дагни се почесва по брадичката. – Предполагам, че не знам какво имаш предвид под това?
– Мога ли? – Протягам ръка към елементарния молив в ръцете ѝ.
Тя се мръщи любопитно.
Спирам за миг, за да се полюбувам на дизайна на молива – графита е увит в твърда връв, за да не позволява на пръстите да се цапат – преди бързо да скицирам силует върху листа на масичката за кафе, като дългите движения на ръката ми са успокояваща рутина от стария ми живот. Само ако имах хартия и молив, които да заемат времето ми.
– Нещо такова?
Дагни поклаща глава, докато го изучава.
– Никога преди не съм виждала нещо подобно. Имат ли такива рокли в Ибарис?
Нямам представа и във всеки случай принцеса Ромерия не би си спомнила, но е ясно, че Дагни не е в кръга на доверените лица.
– Просто ми хрумна една идея – казвам вместо това. Една рокля, която „падна от камиона“ с помощта на хората на Корсаков. Обожавах я, но я подминах от страх, че е твърде пищна и крещяща, за да я нося на място, където трябва да остана незабелязана. Но тя щеше да пасне добре на стиловете рокли, които видях досега тук, а този марлен материал, който Дагни донесе, щеше да е идеален за дизайна ѝ.
– Мога ли да взема това с мен? – Дагни държи скицата така, сякаш е ценно притежание.
– Да, разбира се.
– Ще видя какво мога да направя. И обещавам, че краля няма да види тези ужасяващи следи.
Не ме интересува какво иска да види или да не види краля, но си прехапвам езика и гледам с очарование как Дагни мери и запълва страницата с надраскани цифри, като през цялото време бърбори за съпруга си Албе и сина си Дагнар – предполагам, че е кръстен на нея. Когато приключва, тя прави четири реверанса, събира плата си и се втурва навън, като си напява нещо.
След като тя си тръгва, в стаята е неприятно тихо.
– Какво са како нокти? – Питам.
Коррин прибира роклята, която носех днес, като изглажда полата със силна ръка.
– Оръжие, което използват в Сикадор, направено така, че да прилича на ноктите на звяр.
Колко подходящо.
– Кралят ли каза, че не иска да вижда белезите ми? – Не може да съм единствената в Кирилея, която ги има. Абаран носеше своите с гордост. Предполагам, че ги е спечелила в битка. В известен смисъл и аз.
Очите ѝ проблясват към мен.
– Не става дума за суета, ако питаш за това. И Венделин, и краля смятат, че колкото по-малко хора знаят, че си оцеляла след атака на даакнар, толкова по-добре. Информацията е стока и всеки, който разполага с твърде много, може да се превърне в опасност. Освен това ще събереш повече симпатии, нарисувана като жертва на собствената си майка, отколкото като безсмъртна, която два пъти е предизвикала сигурна смърт.
Коррин знае много повече, отколкото е допускала досега. Кой е този човек за Зандер, че да ѝ се доверява толкова? Явно е някой, който познава вътрешните работи на двора и знае как да оцелее.
Докато продължава да говори, тя влиза в една малка стая встрани от спалнята ми.
– Дагни е рядък талант като шивачка, но е и ненаситна клюкарка. Тя работи в наша полза в този ден. Тя ще разпространи тази версия на историята из замъка по-бързо, отколкото семейство плъхове, намерили път към бъчва със зърно. Разбира се, никой с половин мозък в главата си няма да повярва, че тези белези са причинени от нокти на како, дори и такива, изковани от мерт. Но ние ще ги прикрием по най-добрия начин, за да скрием факта, че си била ранена от нещо далеч по-лошо. Скоро клюките ще се съсредоточат върху по-важни неща. Като например сватбата ви.
Тя се появява с черна рокля.
– Наредих да прехвърлят тук целия ти гардероб. По-голямата част от него не е достатъчна, но Дагни ще направи няколко пелерини за теб. Това би трябвало да свърши работа за днес.
– Чакай – той всъщност не очаква да се омъжа за него, нали? – Предполага се, че това е акт, с който да примамя съучастниците си.
– Защо не го разпиташ? Кралят с удоволствие би ти се обяснил. – Коррин папагалства почти дума по дума предишната ми закана, като я завършва с триумфална усмивка. – Хайде. Ще ти приготвя баня и тогава ще започнеш да се учиш как да се държиш по-малко като селянка и повече като бъдеща кралица.
***
На вратата на всекидневната се чува силно почукване, миг след като камбаната звъни пет пъти.
Мръщя се от мястото си на дивана. Единствените ми посетители, откакто съм в затвора, са били Коррин, Венделин и Аника, и те никога не са чукали, преди да влязат.
– Влезте! – Извиквам.
Вратата се отваря със скърцане и през нея минава Зандер.
– Маниерите ти са безупречни – казва той сухо.
При вида му в стомаха ми се раздвижва нервна треска. Изправям се и си поемам дълбоко дъх, като си напомням, че сега сме умерени съюзници.
Той изглежда свеж и чист в бродирано черно на черно сако. Колко ли такива има той? Сигурна съм, че поне толкова, колкото са роклите в моята гардеробна. Принцеса Ромерия пътуваше тук с вагон, пълен с луксозни тоалети за ролята ѝ на кралица.
Подметките на ботушите му щракат по мрамора, докато се приближава, а вниманието му е насочено към оправянето на маншетите на сакото, а не към мен.
– Къде е Коррин?
– Каза, че трябва да свърши нещо в кухнята. – Добавям под носа си: – Слава Богу. – Тя ме накара да застана пред огледалото в спалнята ми и да тренирам реверанса си в продължение на половин час, като ме наричаше с различни думи – от лутане до езичник, докато не се увери, че може да мине за царствен.
– Не се ли оценява нейната помощ?
– Предполагам, но и личния живот също. – На практика трябваше да я изгоня от моята стая за къпане – мраморна стая без прозорци с елегантна вана в центъра. Изваяна е специално за кралицата, не пропусна да ме информира Коррин, разкош за кралското домакинство, както и промивните тоалетни. – По едно време си помислих, че ще се качи във ваната с мен.
– Персоналът на принцеса Ромерия прави всичко за нея.
– Е, аз не съм тя. Казвала съм ти го. – И в това има много повече истина, отколкото той някога ще осъзнае.
– И аз ти казах, че ще трябва да се научиш как да бъдеш нея. – Накрая той вдига поглед, за да срещне моя, преди да се премести към роклята ми. Коррин беше права, че дизайна ѝ прикрива белезите ми по подходящ начин – златната бродерия се пристяга около врата ми в прилепнала декоративна яка, а ръкавите с дължина три четвърти са непрозрачни. Но дълбокото деколте с ключалка, съчетано с прилепнал корсаж, който избутва всичко нагоре, не скрива почти нищо друго.
Каквато и да е била принцеса Ромерия, тя не е била скромна. И макар да съм носила своя дял от рисковани тоалети, вниманието на Зандер към мен сега кара сърцето ми да се разтупти. В главата ми се въртят същите въпроси, както винаги. Колко лични спомени за това тяло, което обитавам, има той? Колко лични моменти с неговото тяло съм преживяла аз, за които не знам?
Започвам да си мисля, че пълното невежество ще бъде моята спасителна благодат във всичко това.
– Как е Елисаф?
Лешниковите му очи се обръщат към моите, изражението му е неразбираемо.
– Венделин се грижи за него. Беше повърхностна рана.
– Шегуваш се с мен, нали? Видях костта му.
Той въздъхва, сякаш търси търпение към раздразнително дете.
– Исках да кажа, че е направена с основно стоманено острие. Не такова като това. – Той изважда скъпоценния си кинжал от ножницата на бедрото си. – Помниш ли този?
– Как бих могла да забравя. – Свивам ръката си там, където е останала слаба линия.
– Нямах избор. Трябваше да се уверя, че няма да използваш реката, за да ни нападнеш.
– И осакатяването ми щеше да спре това?
– Да, болката би го направила. Не можеш да насочиш афинитета си чрез нея. – Той се приближава, държейки кинжала, за да го разгледам отблизо. Среброто блести като нищо, което съм виждал досега. – Острието е изковано с мерт, което означава, че на раните ти им трябва много повече време, за да заздравеят, а белезите са неизбежни. Макар че очевидно са незначителни за теб. – Ъгълчето на устата му се свива. – А ако беше успяла да ме разсееш и беше вдигнала това оръжие от ножницата, както възнамеряваше да направиш, и след това ме беше пробола с него, раната щеше да е много по-трудна за лечение. В зависимост от мястото, където ме удариш, можеше да бъде и фатална.
Значи Зандер е бил наясно, че съм се опитала да го открадна.
– Не се ли страхуваш, че ще опитам отново?
– Мисля, че си достатъчно умна, за да не го направиш.
Вярно. Сега, след като видях от първа ръка колко талантлив е той с оръжието, мога да оценя колко глупав беше опита ми. Нима всички елфи са толкова опитни като него?
Той плъзга кинжала си обратно на мястото му на бедрото.
– Раните ти още ли те болят?
– Не много. Повече от всичко друго е стягане.
– Може би Венделин трябва да погледне още веднъж.
– Мислех, че талантите ѝ ще бъдат използвани по-добре другаде.
– Възнамеряваш ли да изхвърлиш всяка дума, която някога е излизала от устата ми?
– Не знам. Предполагам, че ще видим какво ще си спомня.
– Което е доста, по ирония на съдбата. – Той се усмихва. – Чудиш ли се защо те преместих тук?
– Не. Разбирам.
– Радвам се, че не си изгубила уменията си да мамиш. – Интересът му се насочва към камината, цветята, мебелите. Всичко, освен мен.
– И какъв е плана?
– Както и очаквах, слуховете в двора се носят с пълна сила. Скоро ще се срещнеш с мен в тронната зала, за да получиш официално опрощение за всички престъпления. Утре Венделин ще започне да ти помага да запълваш дупките в паметта си, за да можеш да изглеждаш, че поне имаш някакви познания за това коя си. Ще се усмихваш, ще слушаш и няма да говориш.
– Изобщо? – Принцеса, която се подчинява на годеника си по всички въпроси на двора.
– Колкото е възможно по-малко – поправя се той. – Ако някой се опита да се свърже с теб, ще ми кажеш.
– Разбира се. – Нямам причина да не го направя.
Той се разхожда, а пръстите му разсеяно опипват едно цвете в урна. – Слухът, че си жива, ще стигне бързо до майка ти, а ние искаме точно това. Тя няма да се опита да прекоси разлома с армия, ако си мисли, че все още ме манипулираш. Тя би предпочела да си присвои този трон чрез двулични схеми, отколкото чрез кръвопролитие. Вероятно ще се опита да се свърже с теб чрез мрежата си от шпиони.
– Тя има шпиони тук, в Кирилея?
– Със сигурност, както ние имаме уши в Ибарис. Те не са от най-надеждните и свързаните, но са по-добри от нищо.
Намръщих се.
– Откъде имате контакти там?
– Това не е твоя грижа.
Въздъхвам. Още една тайна, която да добавя към списъка.
– Няма да ти бъде позволено да се движиш свободно. Елисаф ще бъде твой придружител всеки път, когато напускаш този апартамент.
Очаквах точно това. Аз също не бих си позволила да се движа свободно, а Зандер е стратег, а не глупак. Нямам нищо против да имам Елисаф за постоянен придружител.
– Звучи достатъчно просто. – Не е нужно да се вдига огърлица или пръстен.
– Да заблудиш някои от островните лордове и дами ще е всичко друго, но не и просто. Макар че ти вече го направи веднъж. – Челюстта му се свива. Мисли ли си това, което си мисля и аз? Че принцеса Ромерия е заблудила и него? – Докато сме на публично място, ще изглеждаме така, сякаш всичко ни е простено и все още сме много влюбени един в друг. Предполагам, че това няма да е проблем за теб. Ако кулата е някаква индикация, ти си повече от способна да се преструваш, дори и без запазена памет.
Той няма да остави това скоро.
– А какво точно включва влюбването?
– Да ме хванеш за ръка, когато се разхождаме, да ме държиш за ръка от време на време. Да се преструваш, че се наслаждаваме на компанията си. Вечер прекарвахме времето си в разходки из парка. Предполагам, че трябва да започнем да го правим отново. За доброто и на двама ни обаче можем да се погрижим този път представянето ти да е много по-прилично.
Бузите ми се нагорещяват, като се има предвид в какво подозирам, че тези кедрови живи плетове и листни кътчета са посветени, щом слънцето се скрие зад хоризонта.
Не съм единствената, с облекчение забелязвам, че бузата на Зандер е леко зачервена.
– Държим се за ръце. Разбирам. – И нищо повече. – Коррин спомена за сватба. Това са само приказки, нали?
– От краля се очаква да има кралица до себе си, за да управлява, а ние трябва да дадем на хората нещо, което да очакват с нетърпение. Но ще я отложим за Худем, под претекст за подходящ траур за покойните крал и кралица. Това ще ни даде време да издирим всеки в замъка, който е работил с теб, и да спечелим време за майка ти.
Това е нощта на следващата кървава луна.
– А какво ще стане, ако този предател не се появи дотогава?
– Ще го направят. Трябва да го направят.
– Но ако не го направят…? – Натискам.
Погледът му отново се плъзга по роклята ми.
– Тогава предполагам, че острова ще има своята ибарисанска кралица. Поне на външен вид.
Усещам как очите ми се разширяват от шок. Той казва, че ще трябва да се омъжа за него?
– Освен ако не предпочиташ да се върнеш в затвора си…
– Не. Всичко е наред.
Веждите му са плътно смръщени.
– Да се надяваме, че няма да се стигне дотам. – Той не изглежда по-развълнуван от идеята за брак от мен.
Но опортюнистичния ми ум работи бързо.
– Ще влезем ли и в нимфеума?
Веждите му изскачат от изненада.
– Венделин спомена за това – добавям аз.
– Тогава тя щеше да спомене и че има само една причина да отидем там.
Две причини, за едната от които ти не знаеш нищо.
– Знам.
Зъбите му скърцат.
– Никога не бих ти го наложил, ако питаш за това. Аз не съм чудовище, въпреки че си мислиш така.
Няма ли нещо, което Венделин да не е повторила?
Да се омъжа за него е достатъчно лошо, но да убедя по някакъв начин Зандер, че искам той да ме заведе там, може да е най-добрия ми шанс да грабна този камък. Малахи би могъл да ме отнесе с божествените си сили, преди да се наложи да консумирам каквото и да било, и аз мога да оставя всичко това – включително брака си с краля – зад гърба си.
Но аз съм змия за него. Той все още не ми се доверява, дори и да вярва на версията на Венделин, че старата Ромерия е изчезнала. Никога не би се поддал на това за втори път.
И все пак, ако има някакъв начин новата Ромерия да го спечели… Това може би е единствената ми възможност.
Устните му са плътно стиснати, докато ме гледа за момент.
– Ако няма нищо друго, ще се видим в тронната зала. Опитай се да се държиш като бъдещата кралица, а не като някой хаплив работник, който пие в таверната. – Той се запътва твърдо към вратата ми, спира, когато стига до нея, с гръб към мен. – Коррин беше прислужница и довереница на кралицата – рядко срещана позиция за смъртен. Чувства се отговорна за това, което им се случи, защото не го е видяла, докато не е станало твърде късно. Майка ми ѝ се довери безрезервно, затова и аз ѝ се доверявам. Фактът, че въпреки мъката си е била готова да поеме грижите за теб, е доказателство за любовта ѝ към семейството ми и към Ислор. Може би можеш да имаш това предвид, когато проявяваш такова небрежно отношение към услугите ѝ.
Той си тръгва, без да погледне, и тихо затваря вратата след себе си.