Глава 15
Елисаф стои до герба, облечен в официалната си униформа, и стиска дръжката на меча си с ръката, която Зандер едва не отряза по-рано.
Не мога да се сдържа да не въздъхна, докато се приближаваме към него, а облекчението ми временно надделява над нервите, които се блъскат в стомаха ми.
Той се покланя и обявява:
– Ще придружа Нейно височество оттук по заповед на краля.
Стражът – все още не съм научила името му – няма нужда да му се казва два пъти. Той прави кратко „Ваше височество“ и се отдалечава.
– Не мисля, че му харесва сегашното назначение – прошепвам подигравателно.
– Мисля, че може би си права. – Елисаф застава в крачка до мен. – Но Нейно височество изглежда възхитена.
– Радвам се да видя, че не си мъртъв. Притеснявах се за теб.
Той предлага срамежлива усмивка.
– Няма нужда да се тревожиш. Жрицата е повече от способна да се справи с една лека рана. – Той вдига ръката си, сякаш я изпитва, и изтръпва.
– Точно така. Лека. А дали Венделин щеше да успее да ти върне ръката?
– Вярвам, че това щеше да е по-проблематично.
Поклащам глава на глупостта му.
– И ни най-малко не се сърдиш на приятеля си, че те е осакатил?
– В момента мислите на моя приятел са обременени от много предизвикателства, едно от които аз водя в тронната му зала. Не му завиждам за погрешната му преценка. Освен това знаех, че главата му не е чиста. Трябваше да го спра.
Завиваме по величествена зала, празна с изключение на кралските стражи, които обграждат страните на всяка трета златна колона, застанала на стража. В края ѝ има висока двойна врата, която предполагам, че е моята цел. Нервите, които ме съпътстват, откакто напуснах апартамента си, се завръщат с отмъщение.
– Какво точно означава „да получа официално опрощение за всички престъпления“?
– Негово височество не ти ли обясни?
– Мисля, че беше по-загрижен да се махне от мен възможно най-бързо.
Елисаф промърморва под носа си.
– Позволявате ли ми да говоря свободно, Ваше Височество?
Въздъхвам.
– Не е нужно да ме питаш това. – На път съм да изкрещя с всички тези формалности.
С леко потапяне на главата той понижава гласа си.
– По-голямата част от безсмъртното население на Острова презира Ибарис. Някои от по-могъщите лордове и дами открито оспорваха този съюз още в самото начало.
– Те не искат ли мир между двете държави?
– Мирът не се осигурява толкова просто чрез един брак. Нашата история е изпълнена с омраза, която е дълбоко вкоренена. На крал Кайтан му бяха нужни големи усилия, за да убеди двора, че това споразумение ще бъде от полза за Ислор, но след случилото се тук и това, което Нилина направи със собствения си съпруг, тези лордове и дами няма да се поколебаят отново. Други искат да повярват, но са предпазливи. А сега няма никаква полза, освен ако ти и Зандер не успеете да преговаряте с Нилина. – Той се колебае. – Островитяните са свикнали да живеят по определен начин и се страхуват от промяната. Искат властта на кастерите да се върне на Острова, но смятат, че съюза между вас двамата е трик за Нилина да завладее земята ни, а последното нападение само потвърждава това.
– Но той е краля. Има ли значение какво искат или казват те?
– Той е краля – повтаря Елисаф. – Не, не се нуждае от тяхното разрешение, но също така не може да управлява сам едно толкова обширно царство като Ислор. Лордовете и дамите са настойници на тази земя и на нейния народ. Те се грижат за засяването и прибирането на реколтата, за събирането на данъците и за спазването на кралските закони. Техните войници може и да са обвързани с краля, но преди всичко те са верни на тези, които познават. Ако благородниците не уважават монархията, управлението на Острова става по-трудно за Зандер. Неговите закони не се спазват без предизвикателства, вдигат се въстания и бунтове, надделява верността с враговете.
– Като с лорд Муирн.
– И с всеки друг, който смята, че може да управлява по-добре вместо него.
– Има ли други?
– Винаги.
– И биха ли могли? Да управляват по-добре, имам предвид. – Това е провокативен въпрос.
Твърдото „не“ на Елисаф, последвано от решително поклащане на глава и строго изражение, ми казва, че той вярва в него с цялото си сърце. Това или пък не би искал да бъде хванат да казва обратното.
– Зандер трябва да направи официална декларация пред всички тях, в качеството си на крал, че си невинна и че ще бъдеш кралица на Ислор.
– И тогава те ще го приемат?
– Не. Но това е първата стъпка и той смята, че трябва да я направи, за да тръгне по този път, по който вижда, че върви. – В кафявите очи на Елисаф проблясва тревога.
Наближаваме вратите, а аз се чувствам зле подготвена. Елисаф забавя ход и се покланя към мен, за да се увери, че само аз мога да чуя какво има да каже по-нататък.
– Влез там с високо вдигната глава, както би направила твоята зла Ромерия. Не говори повече от необходимото и не забравяй правилните поздрави. Последното нещо, от което краля се нуждае, е Боаз да изгуби самообладание и да те лае като някое диво куче пред двора.
– Мисля, че този човек би ме убил пред двора, ако му разрешат. – Отново.
– Вероятно. Макар че той не е толкова лош.
Не мога да удържа тихото подсмърчане да не ми се изплъзне.
Устните на Елисаф се свиват.
– Под носа му се разплита заговор, който убива краля и кралицата, които той е натоварен да защитава, и опустошава града, който хората му са обучени да пазят. Бремето, което носи, е тежко.
Бях прекалено заета да презирам Боаз за жестокото му отношение към мен, никога не се замислих за това.
– Той се чувства отговорен. – Както Коррин се чувства отговорна, бидейки част от персонала на кралицата, чието задължение беше да се грижи за нея.
– Е, ако това е някаква утеха, той все пак ме уби с онази стрела. – Просто не останах мъртва.
Елисаф ме поглежда.
– Той молеше Зандер да отнеме живота му като наказание за провала му.
– Това е сбъркано. – Но предполагам, че това говори за честта и чувството за дълг на Боаз. Толкова съм се съсредоточила върху моето положение и как да се освободя от него, че не съм помислила за другите в тези стени, които са в собствените си ужасни ситуации и все още оплакват загубите. Макар че аз може и да не съм виновна, принцеса Ромерия е и това е единствения човек, когото те виждат, когато ме погледнат. Аз съм коварната убийца сред тях, която сега са принудени да пазят, хранят и обслужват в името на Ислор. Дали някакво призвание е изтрило паметта ми, или не, не означава нищо за тях. Как бих реагирала на тяхно място, освен с гняв и омраза?
Преглъщам срещу тази отрезвяваща мисъл.
– Какво направи Зандер? Имам предвид, освен че не го е убил, след като Боаз все още е наоколо.
– Зандер има малко хора, на които се доверява. Боаз е един от тях. Той е служил на крал Кайтан през цялото му управление, както и на предшественика му, никога не е взел жена, никога не е създал дете. Това е лоялност към короната, която не можеш да купиш и за цялото злато в кралството.
– Колко години?
Елисаф се усмихва.
– Мисля, че искаш да попиташ за колко века?
Тогава вратата се разтваря и ме разсейва, за да не обърна внимание на шокиращите му думи. Облечените в пълни ливреи стражи отварят двете страни, а напрежението, което се вижда по лицата и ръцете им, подсказва, че това изисква сила. Отвъд тях голяма бална зала и тълпа от добре облечени хора застават между мен и Зандер, който седи в трона си на масата в далечния край, а изражението му е каменно. Той ми прави жест с леко махване на ръката си. Можеш да влезеш – казва той.
Мускулите в краката ми се стягат, желанието да избягам е непреодолимо.
– Ще бъда зад теб през цялото време – прошепва Елисаф. – Спри преди първото стъпало. Запомни какво ти казах.
– Че всички ме мразят – прошепвам в отговор. – Разбрах.
Едва прикритото му подсмърчане ми дава секунда отдих от напрежението, което преминава през крайниците ми. Поемам дълбоко дъх, накланям глава и започвам да вървя напред, като си напомням, че това не е по-различно от това да се вмъкна в бална зала на хотел, пълна с непознати, и да се преструвам на някой друг. С изключение на това, че съм в центъра на вниманието, разхождайки се по импровизирана пътека, заобиколена от стотина души, всички погледи са насочени към мен.
Ако това беше работа за Корсаков, щях тихо да проучвам ситуацията и да правя всичко възможно да се слея с обстановката, а не да изглеждам виновна. Правя това и сега, опитвайки се да игнорирам осъдителните погледи и шумоленето на тихия шепот, като премествам вниманието си върху заобикалящата ме среда, без да изглеждам очарована. Трудно е да не бъда. Самата зала е великолепна, висока няколко етажа и изградена от варовик и блестящ мрамор във всички нюанси от слонова кост до абанос, а пода е украсен с вихрова шарка. Бюстове на бивши крале и кралици върху пиедестали запълват пространството между златните колони.
В отсрещния край петнадесет стъпала водят до подиум и два трона, чиито форми са отлети в преплетени абаносови рога като тези на главата на Малахи. Отзад, от пода на масичката до сводестите тавани, се простира платно от декоративни прозорци, които позволяват на дневната светлина да нахлува вътре.
Вдясно от мен, на нивото на пода, има два величествени стола. Аника и Атикус ги заемат, а лицата им са сдържани и не разкриват нищо. Сега, когато седят един до друг, виждам колко си приличат на външен вид.
Отделям им още една секунда внимание, преди да преместя фокуса си там, където трябва – върху краля.
Изражението на Зандер е равномерно, докато ме наблюдава как се приближавам, позата му е странно непринудена, лакътя му е опрян на единия подлакътник, а брадичката му е подпряна на дланта му. Забелязвам, че не носи корона. Може би трона му е достатъчен.
Спирам в долната част на стълбите, както ме инструктира Елисаф, и правя реверанс, както ме научи Коррин, като държа гърба си твърд и потапям глава съвсем леко. Ти си бъдещата кралица, а не неговата девойка! Беше изръмжала тя. Хвърлям поглед наляво, където стои Боаз, сложил ръка върху дръжката на меча си, а лицето му е стоманено. Опитвам се да си представя нажежения капитан на колене, молещ да бъде екзекутиран, и не мога. Поне засега той изглежда доволен от усилията ми.
В стаята настъпва затишие, докато всички чакат краля да говори.
Зандер оставя тази смъртоносна тишина да се разтяга, докато всяко прочистване на гърлото не се разсече като свистене на моторен трион в тиха утрин, всеки шепот – като вой на вятър, преминаващ през напукан прозорец.
Преборих се с желанието си да се свия. Променил ли е мнението си за този план? Решил ли е, че не може да го осъществи? Може би вместо това аз трябва да бъда осъдена на смърт.
– В последно време из Ислор се носят много слухове, които бих искал да успокоя веднъж завинаги. – Гласът му е дълбок и властен, носещ се през кухините на тази огромна стая. Той не се колебае от нерви или от натежало сърце. – На този ден съм свикал всички вас тук, за да свидетелствате за истината. Принцеса Ромерия от Ибарис е също толкова жертва на двуличните интриги на кралица Нилина, колкото и аз. Тя пътуваше тук, за да изпълни споразумението, сключено между крал Барис и крал Кайтан за нашия съюз, и го направи с чест. В нито един момент не е заговорничила срещу Ислор.
Зандер прави пауза, едва прикривайки неприятния вкус на тези думи. Това трябва да свие вътрешностите му, за да го каже на глас.
– Макар че, задължението към Ибарис вече е отпаднало, Нейно височество желае да остане в Ислор, на моя страна, с надеждата, че съюза ни ще донесе бъдещ мир между нашите царства. Аз съм съгласен с това споразумение.
Зад гърба ми се разнася смесица от въздишки и тихо мърморене.
Зандер вдига ръка, за да прекъсне звука мигновено.
– Кралица Нилина е в основата на всяко зло. Чрез своите подлизурковци тя убеди върховната жрица Маргрете да призове Малахи с цел да отприщи хаос върху нас. Нилина уби собствения си съпруг и сега се опитва да събере армия, основана на мрежа от лъжи, включително такава, която твърди, че Ислор е убил наследника на трона им. – Той се усмихва, като прави жест към мен. – Както всички виждате, ние не сме направили такова нещо.
Поглеждам отново към Боаз.
Веждите му помръдват – единственият отговор на тази лъжа. Но това не е единствената лъжа, която Зандер току-що каза на двора си, не и ако това, което Аника каза за Маргрете, която призова Малахи да ме върне към живота, е вярно.
Предполагам обаче, че всичко това е една голяма, раздута лъжа.
– Нейно височество е жива и здрава, въпреки че е била нападната, докато се е опитвала да спре бунтовниците. Тя е избрала Ислор и ние ще се погрижим новината да достигне и до най-отдалечените кътчета на Ибарис. Тя ще направи убедителна декларация срещу предателството на майка си и ако отново се изправим пред враговете си в битка, ще се уверим, че те ще поставят под въпрос собствената си вярност. – Погледът му обхожда лицата в залата, сякаш се осмелява да предизвика някое от тях.
Никой не изрича и дума.
Дали някога ще се изкажат срещу краля? Как би реагирал Зандер? Ще се наруши ли грижливо поддържаното му спокойствие? Ще изреве ли недоволството си? И преди съм усещала тази ярост, насочена към мен. Но тя беше подхранвана от емоции, от душевна болка и агония.
Тук той води с властното си спокойствие. Не мога да реша кое е по-страшно.
Премествайки вниманието си обратно към мен, Зандер навежда глава веднъж, съвсем леко. То е последвано от едва доловимото прочистване на гърлото на Елисаф. Сигнал, че тази политическа проява за щастие вече е приключила.
Потискам желанието си да въздъхна с облекчение, като предлагам на Зандер още един умерен реверанс и промърморвам „Ваше височество“ без никаква хапливост в тона си, като броя до три в главата си, за да не изглежда, че се измъквам оттук.
Но тогава Зандер прави нещо, което ме хваща неподготвена. Той се усмихва. Усмивка с разтворени устни, бръчки в очите и трапчинка, която обещава пакости, превръщайки красивото му, макар и строго лице в момчешко очарование. Изглежда толкова искрена, че дори на мен ми е трудно да си припомня омразата, която се крие зад нея.
Имаме тайна, краля и аз – и още няколко доверени лица.
Чувствам как собственото ми лице се преобразява с усмивка, която поне веднъж не е принудителна, а облекчена и може би дори леко замаяна. За миг – за част от секундата – тронната зала, публиката, нашата мръсна история… Всичко това изчезва от съзнанието ми. Как принцеса Ромерия е срещала тази усмивка отново и отново, докато е замисляла убийството му, и не се е колебаела в плановете си?
В очите му проблясва изненада. Кълна се, понякога си мисля, че може да чете мислите ми. Но ако можеше, щеше да знае тайната ми.
– Ваше височество – прошепва зад гърба ми Елисаф и аз осъзнавам, че твърде дълго съм зяпала открито Зандер.
Играем роля – напомням си, а бузите ми горят. И по опияняващия шум от подмятания и шепот, който се разраства зад мен, разбирам, че го правим добре. Всички ме смятат за малоумна, така че предполагам, че това работи.
Държа главата си изправена, докато се обръщам и минавам покрай Елисаф, който чака да ме последва навън. Чувствам се странно по-лека, отколкото когато влязох, въпреки това зрелище. Или може би атмосферата в стаята е по-лека, а лицата, които ме гледат, отразяват повече любопитство, отколкото враждебност.
Не всички лица. Забелязвам жената от кралските земи, онази с черните като въглен очи и видимата омраза. Дори и сега челюстта ѝ е твърдо поставена, докато ме наблюдава как минавам, а вниманието ѝ се премества надолу към пръстена ми или към белезниците, не мога да бъда сигурна. Трябва да разбера коя е тя.
В момента, в който вратите се затварят зад мен, освобождавам тежката си въздишка.
– По дяволите, толкова се радвам, че това приключи.
Елисаф се намръщва странно към мен.
– Опасявам се, че то едва започва, Ваше Височество.