Глава 16
– Има ли още нещо тази вечер? – Пита Коррин от прага на терасата ми, а обичайната хапливост в тона ѝ отсъстваше.
Прекъсвам нощния си ритуал по шпиониране на куртизанките, за да я погледна. Очите ѝ са с тъмните кръгове на жена, която цял ден е била на крак, подготвяйки настаняването ми, грижейки се да имам всичко, от което бих могла да се нуждая, в допълнение към всички други задължения, които има в замъка. Аз, жената, която е причинила смъртта на любимата и кралица.
Веднъж се пошегувах с Венделин, че един ден Коррин ще отрови храната ми. Сега, когато знам повече за прислужницата, не мога да повярвам, че не го е направила.
– Не, добре съм. – Колебая се. – Благодаря ти. За всичко, което си направила за мен досега.
Устата ѝ се отваря за миг, сякаш е изненадана.
– Правя само това, което се изисква от мен.
Силно се съмнявам, че Зандер е изисквал от нея да слезе до пристанището и да донесе онова ценно грозде, а дори и да го е направил, то няма да е било за неговия пленник. Но също така подозирам, че Коррин никога няма да признае за тази ненужна добронамереност. Вероятно смята за предателство към паметта на майката на Зандер да ми покаже някаква доброта. Знам, че на нейно място щях да се боря с това чувство за вина.
– Независимо от това, благодаря ти. Знам, че това не е лесно за теб.
– Да, ама… – Тя стиска устни. – Предполагам, че и за теб не е без усилие да не си спомняш коя си.
– И все пак колкото повече научавам за тази личност, толкова повече я презирам.
Коррин изсумтява.
– Нейно височество каза, че езика ти е раздвоен като змия и посребрен като песен на сирена. Тя се опасяваше, че сина ѝ не може да мисли както трябва да мисли един крал, когато ти си наблизо. Бил твърде зает да преследва полите ти. – Очите ѝ пробягват по розовия комплект от халат и нощница, който намерих в гардероба си. Подгъвът на халата се спуска до пода, а дантеленият кант по краищата е деликатен акцент, който балансира прозрачните ръкави от тюл и огромните връзки в центъра. Копринената нощница отдолу е нежна, но провокативна – по-скоро в съответствие с това, което бих избрала за себе си, ако пазарувах у дома в Ню Йорк.
Подготвям се за подигравателната ѝ забележка – нещо за това, че се разхождам по бельо, без съмнение, но тя казва само:
– Не прекарвай цялата нощ тук. Рано трябва да се срещнеш със жрицата в светилището.
Въздъхвам.
– Важно е да разбереш начините им, ако искаш да оцелееш сред тези… – Устните ѝ се свиват в тънка линия. – С двора.
Усещам нотка на враждебност, но това е Коррин. Неприязън е в основата на повечето ѝ думи.
– Знам. Просто нямам приятни спомени от това място.
Лицето ѝ се смекчава с едно докосване, а погледа ѝ се насочва към рамото ми.
– Ще те събудя на сутринта, ако още не си станала. Ваше Височество. – Тя прави реверанс и се обръща, за да си тръгне.
– Не мисля, че днес изглеждах като селянка в тронната зала.
– Чух, че представянето ти е било образцово и достатъчно адекватно на задачата. Няма за какво – обажда се тя през рамо, докато си тръгва.
Усмихвам се, докато се обръщам назад, за да се насладя на гледката си. Същата и все пак от различен ъгъл от тази, с която се събудих тази сутрин. Технически все още съм затворник, не мога да идвам и да си тръгвам, както си поискам, но това е много по-удобна маскировка. Погледът ми се плъзга към затъмненото крило, където остават стените на затвора ми. Какво ще правят с тези стаи, след като съм ги освободила? Дали ще настаняват гостите там със същата готовност, както затворниците?
Трептене на светлина насочва вниманието ми към терасата на Зандер. Някой е запалил свещ в стаите му. Той в апартамента си ли е за през нощта, или някой слуга го подготвя за него? Върнах се тук след онзи публичен спектакъл в тронната зала и вечерях на спокойствие, докато двора се събираше и веселеше някъде долу. Бях щастлива от уединението след толкова дълъг ден. Трябва ми време, за да науча всичко, което мога, преди да се заема с ролята на принцеса Ромерия.
Но открих, че поглеждам към вратата си, ослушвам се за стъпки, за силно почукване, за това, че Зандер отново ще се разходи в гостната ми. Нямам търпение да чуя какво мисли за днешната си декларация.
Но ако трябва да бъда честна, също така ми е интересно да уловя още една от онези усмивки, които той произведе като част от тази хитрост.
Без да се замислям много, поемам по тясната пътека между терасите ни, босите ми крака безшумно потропват по хладния, песъчлив каменен под. Спирам, а сърцето ми се разтуптява. Това може да се окаже глупаво решение. Макар че, ако се притесняваше, че ще се опитам да го убия, нямаше да ме премести там, където го направи. И все пак се промъквам към стаята му, сякаш ще бъда желан посетител – в халата си, не по-малко.
Поемам дълбоко, успокояващо дъх и след това подавам глава зад ъгъла.
На ръба на леглото седи жена с дълга руса коса с цвят на царевична коприна и толкова бледа кожа, че мога да се усъмня, че някога е била докосвана от слънцето. Облечена е в бургундско наметало върху бяла рокля. Свещникът на нощното шкафче хвърля здравословно сияние върху високите ѝ скули и гладката ѝ, младежка кожа. Ръцете ѝ са сгънати в скута ѝ, а пръстите ѝ си играят един с друг.
– Сигурно се шегуваш с мен – промълвявам аз, а студеното осъзнаване потапя стомаха ми. Не е изненада, че е привлякла вниманието му. Тя е зашеметяваща, по един невинен, здравословен начин. Но в същия ден, в който Зандер обявява пред двора, че отново сме заедно, и ме премества в апартамента до себе си, той вкарва друга жена в леглото си? Глупак ли е той, или гадняр? Или това просто е начина на един крал?
Независимо от това, как тази ситуация да не работи срещу нас?
Зандер се появява в полезрението от друга стая и през устните ми преминава рязко поемане на дъх. Той е свалил сакото си и е разхлабил туниката си, лекия, бял лен е разкопчан в горната част, за да загатне за подплатените с мускули гърди. Върви с непринуден размах, какъвто не съм виждала у него досега, а усмивката, която предлага на жената, е искрена и мека.
Тя вдига поглед мимолетно, достатъчно дълго, за да се усмихне сдържано, след което вниманието ѝ отново пада в скута ѝ, сякаш се страхува да срещне очите му.
Коя е тя? Поредната куртизанка, която се разхожда по терена през деня? В нея обаче има нещо различно. Тя е далеч по-малко уравновесена от онези, които съм виждал. Дали е изпил няколко чаши вино и е решил да изкара разочарованието си тук, а не в спаринг-кортовете? Пие ли изобщо? Не знам нищо за Зандер.
Но мразя това тясно чувство в гърдите си, докато гледам тази размяна. Не мога да определя какво го предизвиква. Не може да съм наранена, защото всичко това е една шарада. Не може да е ревност, защото освен онзи опустошителен поглед, който ми хвърли този следобед, и няколкото отчаяни мига в кулата през първата нощ, докато заплашваше живота ми, той никога не е бил нищо друго освен краля, който ме държи в плен.
Той прави пауза в размисъл, а по лицето му прескача странен поглед. Готова съм да отскоча назад в момента, в който той се обърне към терасата, дори и да няма начин да ме открие в сенките.
Той ѝ казва нещо. Тя кимва и протяга ръка, за да разкопчае закопчалката на наметалото си. Материята се плъзга, за да се разпилее по чисто бялото легло, разкривайки проста рокля, много подобна на нощницата, която носех, само че тази е с дълбоко деколте и широка яка, а ленената материя се спуска от раменете ѝ. Дизайнът ѝ е съблазнителен, разкрива много кожа и набъбването на пълните гърди на жената. Тя може и да се прави на скромна, но не е примитивна.
Как той харесва жените си, според това, което съм чувала.
И сега, когато косата ѝ е паднала назад, виждам дебелата златна лента на ухото ѝ. Тя е кралска служителка. Човек.
Кралят си ляга с робиня?
Той казва още нещо и тя отново кимва, а гърлото ѝ се превива от трудно преглъщане. Тя е слугиня, която се притеснява да легне с краля. Не я виня. Зандер е плашещ в обикновен разговор. Да седиш на леглото му, а той да е надвиснал над теб по този начин?
Дали принцеса Ромерия някога е седяла така на леглото му, чакайки го? Странно чувство се раздвижва дълбоко в мен при тази мисъл. Коррин каза, че е бил зает да гони полите ѝ. Тя пуснала ли го е под тях? Или е играла играта си като професионалист, давайки само толкова, че той да иска още, докато го е уловила в мрежата си?
Зандер протегна ръка и плъзна пръст по бузата на слугинята, като отмества непокорния кичур коса от лицето ѝ. Това е нежен жест, който е на път да доведе до нещо повече, когато той коленичи на леглото до нея и хваща брадичката ѝ, като отмята главата ѝ назад, за да разкрие дългата ѝ, тънка шия.
Трябва да се обърна и да се върна в стаята си.
Той разтваря устни и с леко помръдване от горната му челюст се спускат два бели, тънки като игли кътника.
Примигвам няколко пъти.
Това не може да е правилно. Сигурно имам халюцинации.
Ръцете ми заглушават писъка, който заплашва да се изтръгне от устата ми, докато гледам как Зандер се навежда напред и впива зъбите си в яремната кост на жената, докато я отпуска назад на леглото. Тя не се съпротивлява, не трепва и не се отдръпва.
Той се храни от нея.
Точно както даакнара се опитваше да се храни от мен.
Главата ми се върти, докато се мъча да възприема видяното, а ума ми не е в състояние да формира последователна мисъл. Гърдите на жената се повдигат от дълбоки вдишвания; бедрата ѝ се извиват към тялото на Зандер. Тя протяга ръка към рамото му, за да я прокара по гърба му, като нежното ѝ погалване е израз на обич. Въпреки че не чувам нищо през затворените врати, мога да си представя, че всички звуци, които тя издава, са от удоволствие.
Тя се наслаждава на това, което Зандер прави с нея. Как ѝ харесва това? Дори и сега в съзнанието ми все още е прясно мъчителното парене от зъбите на даакнара, където се впиваше в плътта ми.
Зандер внезапно се отдръпва от шията на жената и главата му се отмята към терасата. Очите му с тежки клепачи срещат моите така сигурно, сякаш ме вижда в тъмнината.
Сякаш е знаел, че през цялото време съм била там и съм наблюдавала този ужас.
Изскачам от погледа и се втурвам обратно към стаята си, краката ми удрят по камъка, а сърцето ми блъска в гърдите. Препускам през спалнята си и продължавам да тичам през празния хол, черен като катран, с изключение на светлината на един самотен фенер, чак до вратата, а робата ми се вее около мен. Изпробвам дръжката с трескаво поклащане. Както обикновено, тя е заключена отвън.
– Елисаф? – Гласът ми е дрезгав и изпълнен с паника. – Елисаф!
Отговорът е тишина.
Обръщам чело към дървото с меко тупване. Прекарах пет седмици в затвора и въпреки това не съм се чувствала толкова в капан от нощта на кулата.
– Моля те, знам, че си там. – Не го чувам, а вратата е в една равнина с пода и не ми предлага поглед към никого отвъд, но той винаги е там. Задържам дъха си и се вслушвам. Една обувка се затъркаля по мрамора. – Не разбирам какво се случва.
Но си мисля, че разбирам. Ето за какво говореше Венделин, когато каза, че се страхува да дойде на Острова. Страхувала се е, защото островитяните са… Какви са?
Вампири?
Версия на елфите, които пият кръв?
Замислих се. Това е разликата между двама души, които някога са имали един и същ произход. В някакъв момент островитяните са започнали да се хранят с хора като кръвопийци вампири.
И крал Барис запратил собствената си дъщеря да се омъжи за един от тях. Принцеса Ромерия не искаше да се омъжи за Зандер заради това. Всичко започва да придобива смисъл, най-накрая.
Венделин, Елисаф, Коррин… Всички те знаят.
Това е изискване. Ето какво каза Елисаф за човешките роби, как почти всички домакинства имат такива. Той каза толкова много неща, които сега виждам през съвсем друга призма.
– Елисаф? – Все още няма отговор. Наистина ли го няма, или ме игнорира? Колебая се. – Ти един от тях ли си? – Той каза, че е от Сикадор, което означава, че не е изцяло островитянин. Така че може би той…
– Той се храни със смъртна кръв, ако питаш за това. Всички ние го правим – чу се хладния глас на Зандер зад мен.
Изпускам вик, като се завъртам и притискам гърба си към вратата.
Зандер се приближава от огромния мрак като привидение в нощта, а стъпките му не издават никакъв звук. Спира на сантиметри от мен.
– Мога да предположа, че не си лъгала за загубата на паметта си.
Тялото ми е сковано от ужас.
– Какъв си ти?
Устните му се изкривяват в озъбена усмивка, която не достига до очите му, не се вижда и намек за кътници.
– Аз съм като теб.
– Не. – Поклащам глава. – Аз не правя това. – Дали го правя? Езикът ми се плъзга по резците ми, търсейки доказателства, които да говорят за обратното.
Погледът му проследява движението, сякаш знае за какво проверявам.
– Бях шокиран, когато разбрах, че не си спомняш за дълбоката разлика между твоя и моя народ. Това, че Малахи ще те лиши от това знание, беше… Интересно. Не мога да разбера защо го е направил.
Защото щях да се ужася?
Очите му падат върху разтворената ми роба.
– Онази нощ в кулата бях толкова близо до… – Върховете на пръстите му разтварят яката, за да разкрият мястото, където дакнара е оставил следа. – Какво щеше да се случи с мен?
Настръхвам при усещането, че показалеца му проследява белега, който е най-близо до ключицата ми. Какво щеше да стане, ако ме беше ухапал – има предвид той. Спомням си момента – той разкъса шева на роклята ми и се задържа върху кожата ми. Той не решаваше дали да чука жената, която е разбила сърцето му и е предала кралството му; решаваше дали да впие зъбите си в нея.
И ако го беше направил, можеше да умре като даакнара.
– Не можеш да се храниш от мен – казвам на глас, докато обработвам това.
– Със сигурност не бих се опитал. – Той събира брадичката ми. Очите му вече не са сънливи. Те са пълни с топлина, гняв и нещо съвсем друго. – Сега знаеш защо твоя вид намира нашия за толкова отблъскващ. Може би ще си спомниш за това следващия път, когато ме погледнеш по начина, по който го направи в тронната зала.
Опитвам се да изтласкам парализиращия страх, обземащ тялото ми. Това ли е целта на тази демонстрация?
– И какъв беше този начин?
Очите му претърсват лицето ми, сякаш в чертите му може да се крие някаква истина.
– Сякаш между нас някога би могло да има нещо истинско. Не може да има. – Той отпуска хватката си върху мен и се отдалечава, изчезвайки в сенките, обратно по пътя, по който е дошъл, към стаята си и доброволната си жертва.
И аз оставам притисната до вратата много дълги мигове след като той си тръгва, крайниците ми треперят, мислите ми са разпръснати.
Елисаф, Аника, войниците, благородниците…
Всички тези островни безсмъртни се хранят с хора. И ибарисци, очевидно, макар че те не могат да се хранят от мен.
А аз се съгласих да играя влюбена бъдеща кралица на техния кръвопиещ крал. Притискам ръце към гърдите си, усещайки ударите на сърцето си. Трябва да намеря нимфеума и да се измъкна от това адско място възможно най-бързо.
***
Стискам каменната чаша в дланите си, наслаждавайки се на нотките на портокал и женско биле в билковия чай, който ми донесе Коррин. Под мен самотния фехтовач се върти из празното игрище за спаринги под докосването на светлината на зората. Той размахва острието си с плавни, тренирани удари, сякаш по памет, като хореографски танц, който е изпълнявал хиляди пъти.
Отначало не разбрах, че това е Боаз, а когато го направих, не можах да повярвам. Грубият, зле възпитан мъж се движи като въоръжена балерина. Невъзможно е да не се възхищавам на таланта му, дори и да не ме е грижа за него.
Дори и ако вече знам какво представлява той.
Поне на теория.
Миналата нощ, под светлината на фенера, претърсих стаята си за таен проход, за бягство. Но отчаяното ми търсене се провали, което не ми остави друг избор, освен да се свия в моето величествено легло и да се замисля върху стотици нови въпроси и страхове за този свят, в който се оказах в капан. Часовете избледняха и макар да не мога да кажа в колко часа се унесох от умора, не можеше да мине много време, преди Коррин да влезе в стаята ми с поднос със закуска. Тя погледна лицето ми, кимна тържествено и излезе. Знае, че най-сетне съм посветена в истинската същност на безсмъртните на остров Ислор.
Какво ли трябва да е да си на нейно място, да обслужваш хора, които могат да ти поръчат вена толкова лесно, колкото и кана чай? Дали безсмъртните островитяни пият или се хранят като нас? Колко често впиват зъбите си в шията? Досега бях толкова изолирана, че нямах възможност да забележа нещо странно в тях. Сигурно това е била целта на Зандер през цялото време.
Съществуват ли тези същества в моя свят? Трябва да съществуват. Как иначе биха съществували приказки за вампири? Само че те не са като кошмарните приказки от моя свят. Те не се крият в сянката на нощта, не спят в ковчези и не нападат нищо неподозиращи хора, крадейки смъртността им. Те се разхождат по слънчеви пътеки, спят в легла и хвърлят златни монети на бедните.
Леко поскърцване на камък е единственото предупреждение, че вече не съм сама на терасата си. Нова вълна от напрежение се плъзва по гръбнака ми, когато Зандер се обляга на парапета до мен, с небрежно сгънати ръце.
Придърпвам халата си по-плътно около гърдите си. Ако Коррин се върне, докато той е тук, ще ми се скара, че съм се държала неприлично. Не виждам защо приличието има значение. Заобиколена съм от хора, които пият кръв.
– Той е нещо, което трябва да се види, нали? – Казва тихо Зандер, сякаш се страхува, че гласа му ще се разнесе и ще разтревожи капитана. – Той тренира така всяка сутрин. Винаги го е правил, откакто се помня.
Не мога да не се вгледам. Сякаш ужаса от снощи никога не се е случил. Красивото лице на Зандер е спокойно, раменете му са отпуснати. Дали странно лекото му и весело настроение се дължи на това, че се чувства наситен от кръвта на онази жена? Или е заради онова, което направиха, след като той ме остави сама в стаята ми, ужасена? Бих била идиотка, ако повярвам, че той не е получил удоволствието си от нея. Зандер може и да е крал, но е мъж, който доведе доброволна жена в леглото си, и видях как тя му отвърна.
Но да ме остави да разбера тази чудовищна тайна по начина, по който го направи, и след това да се разхожда тук тази сутрин, сякаш всичко на света е наред… Гневът ми пламна от бездушието му и това ми помогна да заглуша страха си от него.
– Не е нужно да пазиш езика си, Ромерия. Както вече ти казах, предпочитам откровеността ти, отколкото фалшивата ти вярност. – В тона му се долавя забавление. – Говори свободно. Тук сме само ние.
– Ама дали е така? – Поставям си за цел да преместя погледа си към терасата му.
– Предполагам, че имаш предвид гостенка ми от снощи? Онзи, която видя, докато се спотайваше пред спалнята ми?
– Не съм се спотайвала. – Бузите ми почервеняват. – И да доведеш жена в леглото си в нощта, в която обяви, че сме заедно, не беше мъдър ход. – Независимо от зловещите му причини. – Мислех, че си по-умен от това.
Веждите на Зандер се извиват.
Може би трябва да пазя езика си малко, но сега, когато той се е ангажирал с тази схема, чувствам по-малък риск от наказание с изказване на мнението си. Ако искаше да ме убие, можеше да ме убие хиляди пъти.
– Надявам се, че поне си бил дискретен по отношение на нуждите си.
– Винаги съм дискретен – отвръща той гладко.
– Нормално ли е краля открито да се чука с други жени, когато бъдещата му кралица е в стаята до него, или това е само наша уговорка? – Колко често той ще води жени в стаята си?
– Да се чука?
– В леглото. Прегръдка. Чукане.
Очите му блестят. Той разбира това.
– Не толкова нормално, колкото би било кралицата да се присъедини към него.
Устата ми зяпва.
– Трябва ли да очаквам това лошо настроение сутрин занапред?
– Не знам. Имаш ли още някакви изненади, с които да промениш живота ми, за да ги споделиш с мен?
Той се намръщва подигравателно.
– Не мога да предвидя.
Поклащам глава. Той е прекалено голословен, особено за човек, който снощи използва тревожната си природа като предупреждение да не развивам чувства към него. Сякаш някога ще го направя.
Той въздъхва тежко и когато отново заговаря, в гласа му се долавя нотка на повече мрачност.
– Честно казано, не знам какво би било нормално, като се има предвид, че ибарисец и островитянка не са се женили от две хиляди години, а твоите нужди не са същите като моите. Имам предвид нуждата от смъртната кръв. – Той изследва мястото, където ръката ми стиска предната част на робата ми. – Другото е съвсем универсално.
Затягам ръката си, преглъщайки срещу нежеланата физическа реакция, която предизвика вниманието ми.
Нещо проблясва в очите му.
– Притокът тръгна веднага след това, така че тези нужди не бяха задоволени, в случай че се чудиш.
– Не се – отсичам аз.
Ъглите на устата му потрепват.
– Поне днес не се страхуваш толкова от мен.
Вдигам брадичката си.
– Беше… Шокиращо, това е всичко. – Но съм се научила да загърбвам страха си, за да оцелея. – Притокът? Какво е това?
– Човешки слуга, който ни се предоставя специално за хранене.
И очевидно за чукане, ако е в настроение. Как се изплъзват тези смъртоносно изглеждащи резци? Никога не усетих дори и намек за тях, когато се целувахме онази нощ.
– Не можеш да ги видиш, освен ако не направя нещо, за да ти ги покажа.
Осъзнавам, че се взирам в устата на Зандер, търсейки доказателства. Пренасочвам вниманието си към чашата си с чай. Но думите му не се губят в съзнанието ми – той умишлено ги разкри снощи. Искал е да знам истината за него.
Колебая се.
– Ти даакнар ли си?
– Те са отблъскващи зверове с разлагаща се плът и изпокъсани крила. Това ли си мислиш за мен сега? – Казва той, а в тона му се долавя остър ръб.
Поклащам глава. Напротив, въпреки кътниците, които не бяха толкова дълги и ужасни като тези на демона. Очевидно е, че съм засегнала нерв.
– Има една доста крещяща прилика.
– За даакнарите се казва, че идват от Азо’дем, където живее злото. Предполага се, че някога те са се разхождали из царството на живите, но след смъртта си са били преобразени от греха и жестокостта и са се превърнали в същества като това, което си видяла.
Азо’дем е тяхната версия на ада, вече съм сигурна, така че даакнарите са демони. Спомням си начина, по който се задържаше над мен, галейки кичурите коса. В този момент ми се стори странно човешко или елфическо.
– Как започна? – Какво ги накара да пият човешка кръв? Венделин се изрази така, сякаш островните безсмъртни не винаги са били такива.
– Жрицата ще ти обясни всичко това. Аз нямам нито време, нито желание за този урок по история. – Зандер наблюдава как Боаз прибира меча и сакото си и тихо напуска двора. Никой не е навън, с изключение на няколко стражи. – Чувствам се странно облекчен, че вече знаеш за нашата същност. Макар че не мога да си обясня защо ми пука за това – промълви той по-скоро за себе си. – Но дали ще успееш да забравиш това разкритие и да изиграеш ролята си, когато му дойде времето?
– Имам ли друг избор? – Трябва, ако искам да си купя достатъчно свобода, за да намеря нимфеума и да се измъкна от това място. – Да, но можеш ли поне да ме предупредиш следващия път, за да не се натъквам отново на това?
Той навежда глава в знак на съгласие.
– Известно време няма да ми се наложи отново.
– Можеш ли да живееш без него? – Дали това, на което станах свидетел, случващо се в стаята на Зандер, е свързано повече с удоволствие или с нужда?
Зандер остава мълчалив за дълъг момент. Имам толкова много въпроси, но той не желае да запълни празните места.
– Не за неопределено време – признава накрая той. – Колкото по-дълго оставаме без смъртна кръв, толкова по-слаби ставаме. – Той прави пауза. – Какво изобщо правеше на терасата ми посред нощ? В нощницата си, не по-малко. Имаше ли нужда да ти помогна?
Лицето ми се нагрява.
– Не! – Отсичам. Арогантен козел.
Той се усмихва.
– Тогава може би идваше да опиташ отново да вземеш кинжала ми?
– Дойдох да видя как вървят нещата в двора ти, след като си тръгнах.
– Минаха точно така, както очаквах – казва той пренебрежително и изучава хълмовете в далечината. – Много въпроси за това къде си била и защо съм те крил през цялото това време, защо не си се присъединила към мен снощи. Други танцуваха около недоволството си от нашия съюз, като същевременно се опитваха да не ме обидят от страх да не си спечелят гнева ми.
– Ваше височество – обажда се Коррин от вратата и прави дълбок реверанс на Зандер. Проницателните ѝ очи се обръщат към мен и няма как да пропусна упрека в тях още преди да заговори. – Роклята ви е приготвена за вас, Ваше Височество. – Тя поглежда остро към робата ми.
– Благодаря, Коррин. Ще дойда след секунда.
Отваря уста, но бърз поглед към Зандер я кара да се върне обратно вътре.
– Коррин не е от тези притоци, нали?
– Била е за кратко, когато е била млада, както всички хора на определена възраст. Беше нещастна в тази роля, а и не беше особено добра в нея. Но майка ми видя в нея интелигентност и лоялност, затова поръча услугите ѝ на прислужница, освобождавайки я от друга робия. Той се усмихва, искрена усмивка, която кара очите му да помръкнат. – Тя каза, че Коррин е твърде кисела, за да бъде приток. Кръвта ѝ щяла да отрови хората толкова сигурно, колкото и отрова.
Удивително. Лош вампирски хумор. Прехапвам езика си срещу желанието да кажа същото.
По лицето му преминава сериозно изражение и усещам, че настроението му се помрачава.
– Така умряха баща ми и майка ми. Научила си за притоците им и си накарала прислужницата си да омърси напитките им с деликатесен мерт. Нямахме представа, че изобщо е възможно да се създаде подобна отрова. Родителите ми винаги приемаха храната си през нощта, но в този ден решиха да повикат притоците си преди сватбената ни церемония. – Челюстта му се напряга. – Отровата ги разкъса отвътре. Това отне около петнадесет минути. Аз успях да видя края.
Значи така го е направила принцеса Ромерия – като се е насочила към хората, които са доставяли кръвта.
Макар да се боря с това какво чувствам към тези островитяни, хранещи се с хора, не се наслаждавам на историите за техните страдания. Аника описва докосването до мерт като хиляда бръснарски ножчета, които режат кожата ти. Какво ли би било усещането отвътре? Изтръпвам от ужасната мисъл.
– Какво е направил мерта на хората? На притоците?
– Нищо. Той е без вкус и без мирис. Те искрено не са имали представа какво се е случило, когато са се предложили. Бяха опустошени.
Опустошени от смъртта на краля и кралицата, които са се хранили от тях?
– Никога няма да разбереш връзката, която безсмъртните могат да създадат с притоците си – казва той, сякаш чете мислите ми.
Защото това тяло, което обитавам, е безсмъртно, а островитяните се хранят с човешка кръв. Нещо ми се струва странно.
– Тогава какво искаше да направиш с мен в кулата онази нощ? Аз не съм смъртна. – Поне това тяло не е. Каква нужда би имал той да ме ухапе?
Очите му проследяват шията ми.
– Ние все още можем да се храним с елфи, макар че не получаваме никаква храна от тях. Има и други, по-опияняващи причини да го правим. Но аз планирах да ти помогна да се превърнеш в онова, което най-много презираш. Една от нас. Да те оставя да живееш в нашата кожа за няколко часа, докато не срещнеш края си на площада. – Погледът му се отправя към изгряващото слънце, а лицето му е мрачно. – Да разбереш какво е да си на милостта на тази жажда.
Усещам как веждите ми се извиват.
– Щеше да ме обърнеш? – Боже мой, те са като вампири.
– Сега със сигурност си в безопасност от това. – С усмивка Зандер се придвижва към терасата си, викайки през рамо: – Наслаждавай се на урока си с Венделин.
Гледам го как изчезва, а в мен се върти странна смесица от страх и любопитство.