Глава 21
– Трябва ли да продължаваш да ме гледаш така? – Казва рязко Аника. Тя завърта наситено розовата фиба между пръстите си, преди да я прибере в къдриците си и да се присъедини към останалите. Днес тя изглежда особено сияйна, облечена в копринена рокля от наситена фуксия, която точно съответства на нюанса на венчелистчетата, а косата ѝ се спуска свободно по гърба.
– Като какво? – Преструвам се на невинна, но си спечелвам плосък поглед.
Като че ли пие човешка кръв.
Осъзнаването на този факт идва на вълнички – гласче, което се обажда от време на време, странно безпокойство по гръбнака ми, което се разгаря от време на време. Но после си спомням, че съм в безопасност от тези скрити кътници, а освен това тези островитяни не са нищо подобно на паразитните същества от художествената литература.
По време на днешната ни разходка се насочихме към друга част от кралските земи, там, където пътеките се провират през безкрайни лехи с режещи цветя. Работници отрязват изсъхналите цветове и изтръгват бодлите, които са си проправили път между гъстата зеленина, докато слуги пълнят кошници с прясно отрязани рози, далии и дузина цветя, които не познавам. Някои от тях несъмнено ще се озоват в стаята ми до довечера.
След дълго и неудобно мълчание Аника казва:
– Наистина се наслаждавах на изражението на страдание върху лицето на Саорсе.
– Ти също не я харесваш?
– Не я харесвам повече, отколкото теб, ако това говори нещо. – Вниманието ѝ се насочва към кремавата рокля, която Коррин извади от гардероба ми и съчета с пелерината, която Дагни донесе вчера. Започвам да разбирам, че настояването на прислужницата да ме облича е въпрос на гордост, а не на задължение.
– Уау. – Направих гримаса. – Толкова лошо, а?
Неочаквано дълбокия, дрезгав смях на Аника се носи по каменната пътека и мога да се закълна, че близките цветя се завъртат към нея. – Постъпката ти с лорд Адли остави брат ми по-конфликтен, отколкото някога съм го виждала. – Сините ѝ очи блестят от удоволствие. – Той не знаеше дали да се смее, или да крещи. Чаках да се изпари дим от ушите му. Вярно ли е, Елисаф?
– Вената на челото му пулсираше, Ваше височество.
Тя отново се изкикоти.
Това, че намират забавление за сметка на Зандер, е странно успокояващо.
– Мислех, че го е скрил добре. – Докато не бяхме насаме.
– Зандер не е свикнал хората да пренебрегват исканията му. Все пак той е роден за крал. – Тя поклаща глава. – Не знам дали усилията му си струват. Макар че, ако този предател сред нас е бил достатъчно смел, за да ни предаде веднъж, нищо не го спира да ни предаде втори път.
– Точно това му казах.
– Поне никой друг като че ли не забеляза раздразнението на брат ми. Всички бяха твърде очаровани от тази нова, напориста принцеса Ромерия от Ибарис. Това е всичко, за което чух чрез двора. Е, това и злополучното заминаване на лорд Куил. – Ако е притеснена от убийството, тя не го показва. Аника може да предизвика София в отдела „невъзможно за разчитане“.
– Кой според тях го е направил?
– Съдът? Все още никой не е обвинил никого външно, но има много шушукания. – Тя хвърля многозначителен поглед към мен и аз знам, че поне част от шушуканията са насочени към мен. Предполагам, че това може да се очаква.
– Какво още чу?
– Предимно клюки за вас двамата. Че не сте толкова приятелски настроени един към друг, както някога.
– Прекарахме цялото време привързани. – Шепнехме си за интриги на благородници и подпалване на вещи, но те нямаше да знаят това.
– Да, но те са свикнали да виждат как се придържаш към него като към втора кожа.
Странно трепване се раздвижва в гърдите ми при мисълта да се сближа със Зандер още повече, отколкото вече съм.
– Значи те не вярват на декларацията му, че съм невинна?
Тя свива рамене.
– Някои казват, че си виновна за всяко предполагаемо престъпление срещу теб, но че по някакъв начин си измамила Зандер. Други смятат, че той те е принудил да се омъжиш за него като наказание. Най-разпространения слух обаче е, че той е бил омагьосан от заклинателите, за да се влюби в теб.
Челюстта ми пада.
– Искаш да кажеш, че е някакво любовно заклинание?
– Погълнат от красотата ти и сляп за предателството ти.
– Могат ли да направят това с магията на заклинателите?
– Не и със заклинателна магия. Подобно нещо би изисквало призоваване, а Нилина обвързва заклинателите си, за да не се случи това.
– Освен ако не е махнала една от яките им и не е поискала те да призоват съдбите от нейно име. – Както някога направиха Исла и Айлил. – Би ли направила това?
– Това би било в разрез с всичко, зад което ибарисанците стоят вече две хиляди години, и най-вече с нея. Но ние не познаваме Нилина. Не като теб. Или си познавала. Така че, кой знае? Независимо от това, нито един от тези сценарии не се отразява добре на Зандер като владетел, вземащ разумни решения за народа си. И съм сигурна, че Саорсе стои зад този, който го отбелязва като подвластен на ибариското заклинание. Не знам какво предимство се стреми да постигне, като подклажда този слух, освен с надеждата той да влезе в главата на Зандер. Тя непрекъснато крои интриги, за да може костеливия ѝ задник да седне на трона, а вретеновидните ѝ крака да се увият около брат ми. Това никога няма да се случи. Зандер никога няма да се ожени за нея.
Не и въз основа на това, което Зандер ми е разказал за Кетлинг. Но ако баща ѝ стои зад смъртта на Куил, тогава мога да предположа, че има влиятелни съюзници в ъгъла си, които работят това да се случи.
– Какъв е нейния афинитет?
– Към Аоифе, като теб, макар че далеч не е толкова могъща. Сигурна съм, че това е още един пламък на ревност.
И все пак, с тези белезници на китките ми и пълното ми незнание какво може това тяло, бих казала, че Саорсе има предимство.
Днес покровителите мелят кралските земи, сякаш убийството никога не се е случвало. Ако не друго, те изглеждат заредени с енергия, било то от предполагаемата заплаха, било то от вихъра на клюките. Няколко души се покланят пред нас и аз забелязвам как почитта им вече не е насочена към Аника. Поздравите им са насочени към мен. Искам да им кажа да спрат.
По-нататък по пътеката един блясък привлича погледа ми и насочва вниманието ми наляво, където градините се разделят и слънцето блести от малко езеро. Семейство лебеди се носят по повърхността на водата.
– Ваше височество? – Подканя ме Елисаф. – Има ли нещо нередно?
Осъзнавам, че съм спряла на място.
– Венделин каза, че нимфеума е до езерото. – Оглеждам се наоколо. – Това ли е? – Не виждам нищо друго освен дървета, режещи градини и жив плет. Няма статуи или камъни. Нищо, което да изглежда свещено. Не знам как изглеждат нимфите, но не виждам нищо, което би могло да загатне за тях.
– Тук? – Смее се Аника. – Не. Това е по-напред. Ела. Ще ти покажа. – Тя подканя с кимване. – Натам.
Продължаваме по калдъръмената пътека, а аз се мъча да сдържа вълнението си. То идва с щипка притеснение.
– Можеш ли да ме четеш, както Зандер? Имам предвид пулса ми. Може ли Елисаф?
– Той най-накрая ти е казал за това. – Тя завърта между върховете на пръстите си една дебела коркова извивка. – Интерпретирането на пулса на ибарския безсмъртен е особено трудно за нашия вид, далеч не е толкова лесно, колкото разчитането на човешкия. Не мога да те прочета. Но това, че брат ми може… Е нещо особено. – Тя се усмихва тайно, сякаш има мисли по този въпрос, но или не иска да ги сподели, или не ѝ е позволено. – Знаеш ли, че майка ми уреди брак и за мен?
Думите ѝ временно ме отвличат от темата за четенето на пулса.
– Не знаех.
– Да. Много пъти съм се карала с нея за това. При последния разговор, който проведох с нея, се скарахме. – Веждите на Аника се събират, единствения знак, че е притеснена.
– За кого трябва да се омъжиш?
– За един човешки принц от Скатрана.
– И това е лошо?
Тя се подсмихва.
– Техните земи не са нищо друго освен бездна от дървета и планини и студени температури. Столицата им, Шадоухелм, е построена в пещери. Пещери! Аз, с моя афинитет към това – тя хвърля ръце към живия плет и цветята – да живея в пещера с тези примитивни монголоиди.
– Срещала ли си някой от тези скатрани? – Не мислех, че има много пътувания между страните.
– Е, не, но съм чувала за тях. Срещал ли си някога някого от Скатрана в плаванията си като сеакадорианец, Елисаф? – Тя не поглежда назад. Предполага, че той я слуша.
– Веднъж плавах натам, да. Акостирахме в Уестпорт, Ваше Височество.
– И как бихте ги описали?
Поглеждам през рамо, за да открия устата му, изкривена в замислена гримаса.
– Свирепи воини. Адаптирани към скромния начин на живот.
Тя изсумтява, сякаш отговора му е доказателство за твърденията ѝ.
– Съмнявам се, че някога са виждали дори розов храст. Вероятно биха го изяли, ако го видят. Майка ми от години кореспондираше с краля чрез писма, изпращани по куриер от сикадорските кораби. Годеника ми трябва да навърши пълнолетие догодина и с твоя съюз със Зандер тя се надяваше да ми осигури безопасно преминаване през Ибарис. Тогава ще е нужно само Атикус да проблясне с тръпчинките си пред някоя принцеса от Киер и нашето семейство ще има пръсти, докосващи четири трона.
– Ще те накара ли Зандер да спазиш уговорката?
– Дори и да иска, те няма да искат да имат нищо общо с мен предвид случилото се в Кирилея. Ислор е твърде непостоянен. Освен това не мога да отплавам за Скатрана. Сирените не позволяват на безсмъртните да преминават във водите, а аз предпочитам да не прекарам остатъка от вечността на дъното на морето.
Поставям тези морски сирени в графата „още чудовища, за които да науча“.
– Предполагам, че всички сме избегнали бракове, уредени от родителите ни.
Тя свива устни.
– Брат ми изобщо ли не ти харесва? – В тона ѝ се долавя истински интерес.
Той ме привлича все повече с всяка среща с него, но не смятам да призная това на сестра му.
– Като забравим за секунда пълната омраза на Зандер към мен, откакто се събудих в живия плет онази нощ, той ми разряза ръката, заключи ме в една кула и ме осъди на смърт, а след това ме вкара в затвора за неопределено време. – Използвам пръстите си, за да отбележа многото начини, по които Зандер е превърнал живота ми в ад досега. – А, и сега съм принудена да играя бъдещата му кралица.
Тя се усмихва.
– Това ли е всичко?
– Всъщност не. Има го и проблема с „воденето на жени в спалнята му, за да се храни с тях“. Бих казала, че имаме твърде много пречки за преодоляване.
– Той не се наслаждава на това, ако това има някакво значение за теб.
– Със сигурност изглеждаше така – промълвявам, преди да успея да се спра. Но съм видяла и чула достатъчно, за да подозирам, че това, което казва, е вярно. – Защо изобщо питаш?
Тя свива рамене.
– Повечето биха замисляли планове, убивали и се препъвали, за да бъдат в твоето положение, дори и това да не е нищо повече от фарс.
– Аз не съм като повечето тук. Нямам никакъв интерес да бъда кралица. И освен това Зандер харесва послушни жени, помниш ли? Аз дори не мога да се преструвам, че съм такава.
– Това не е жената за Зандер. – Тя свива рамене. – В интерес на истината не мисля, че брат ми вече те мрази. Или поне е започнал да отделя това въплъщение от предишната версия. – Тя прави жест напред към нас. – Ето го. Нимфеумът.
Изучавам каменния павилион и неукрасената му околност – участък от старателно поддържана морава, обграден от три страни с висок кедров жив плет, но иначе няма храсти или цветни лехи. Самата открита структура ми напомня на нещо, което би могло да се намира в гробище – четирите ъгъла са съставени от колони с издълбани съдби. В центъра има обикновен правоъгълен каменен блок, дълъг може би седем фута, широк два фута и висок един фут. Задната част е затворена със стена, украсена със сложен вихрен дизайн.
– Това е то?
– Звучиш недоумяващо.
– Просто очаквах нещо… Различно. – Стъпвам върху основата. Това не е свещена градина. Прилича на отворена гробница. И е малка. Съмнявам се, че може да побере петима души. И къде са тези нимфи, за които се предполага, че са прогонени тук?
Музикалният ѝ смях се носи.
– Повечето го правят. Над блока – може би олтара? – Има кръгъл отвор в покрива.
– За да може светлината на кървавата луна да прониква вътре – обяснява Аника, следвайки погледа ми.
За да блести върху камъка.
Притискам ръката си към хладната му, гладка повърхност. Това ли е камъка, за който говори Малахи? Няма как да го „извлечем“. Той трябва да тежи няколко тона.
– Няма да повярваш колко много потомство е било създадено на това място.
Отлепям ръката си, с което си спечелвам нейния тихичък смях. Озъртам се.
– Когато Венделин каза, че хората идват в нимфеума, за да бъдат благословени, тя имаше предвид…
– Те трябва да вземат камъка и да преминат през акта на зачеването, да. Така се създават деца. Искаш ли уроци по това? Сигурна съм, че брат ми с готовност ще ти обясни всичко – закани се тя.
– О, сигурна съм. – Аз се подигравам. – Но точно тук. На открито. Да се редуваме. – Венделин каза, че стотици безсмъртни молят да използват нимфеума всеки Худем. Изучавам дългата пътека, която води дотук. Тук ли се подреждат всички?
– Желанието им за размножаване надделява над нуждата им от уединение. И освен това, какво значение има това? Предполагаме, че нимфите по някакъв начин наблюдават всичко това. Известно е, че те са дяволски създания.
– Островитяните са странни – промърморвам аз, обикаляйки около олтара за секс. Но думите на Аника се стичат по гръбнака ми като ледена вода.
Тя каза, че трябва да вземат камъка.
Аз трябва да взема камък в нимфеума.
Това ли е имала предвид София? Дали ме е подвела в избора си на думи? Дали извличането на този камък за Малахи означава да легна по гръб пред един от тези островитяни в някакъв странен ритуал? Такъв, от който ще се роди дете?
Нищо чудно, че не ми каза. Изблик на гняв, когато осъзнавам, че вероятно съм била измамена. И ако е излъгала за това, за какво друго е излъгала?
– Нещо те притеснява? – Пита ме Аника.
Аз се намръщвам. Изглаждам изражението си, като отново се съсредоточавам върху каменния олтар и върху малкото, което знам за този нимфеум. Във въздуха витае страховитост – от много години и безброй неразказани истории.
– Венделин каза, че Фарен е дошла тук, за да отвори вратата за Малахи.
– Ти си толкова проницателен ученик – подиграва се тя, но после посочва зад мен. – Това е вратата.
Изучавам каменната стена и странната азбука, издълбана в нея във вихрен модел. За нещо толкова старо тя е запазена, сякаш е издълбана вчера.
– Какъв език е това?
– Езикът на нимфите. Не можем да го прочетем. Никой не може, дори кастерите. Повярвайте ми, опитвали са се.
Буквите са странни, не приличат на нищо, което съм виждала досега, смесица от извивки, вихри и кръгове, някои от тях сближени, други раздалечени. Нито една не върви линейно. Импулсивно прокарвам върха на пръста си по гравюрата.
Слаб женски смях се навира в ухото ми, сякаш носен от вятъра.
Намръщвам се любопитно и проследявам надписа. Прозвучава още слаб смях, висок, игрив кикот, подобен на този, който се чува при гъделичкане. Към него се присъединяват и други.
– Чуваш ли го?
– Какво да чувам? – Пита Аника.
– Ваше височество – прекъсва ни Елисаф с мърморене. – Приближаване.
Аника и аз се обръщаме в един момент, за да видим как Саорсе се плъзга по пътеката към нас с целеустременост, а около нея я обгражда ято от четири женски.
Разочарованието ми се раздува. Това не беше нещо неземно, което бях чула. Беше една от тях.
– Точно от това имаме нужда – промърморва Аника, излизайки от нимфеума. Следвам я, а пулса ми се учестява. Зандер ми каза да стоя настрана от тази.
– О, виж. Току-що говорихме за теб. – Усмивката на Аника за Саорсе е тънка, докато останалите правят реверанси. Предполагам, че всички те са безсмъртни. Нямат ушни мидички, които да ги обозначават като роби.
– Би трябвало да мисля, че ще сте по-съсредоточени върху това ужасно убийство под вашия покрив. – Гласът на Саорсе е на А – висок и лаконичен, със същата претенциозна припряност, която използва баща ѝ. – Като си помисля, че друг приток е бил…
– Какво искаш? – Прекъсва я рязко Аника. – Съсипваш с бърборенето си иначе прекрасната разходка из земите.
Едва потискам смеха си. Аника не е нищо друго, ако не е пряма.
Усмивката на Саорсе в отговор е самодоволна.
– Давах на останалите урок по история.
– Все още не е вълнуващо.
– Имаме изключителна библиотека в Кетлинг. Дори по-добра от тази в Кирилея.
– Благодарим ти, че ни информираш. Непременно ще кажа на Зандер, за да може да си присвои най-доброто от вашата колекция.
Устните на Саорсе се стягат от досада, било заради постоянните прекъсвания на Аника, било заради влиянието, което тя небрежно подхвърля.
– Така или иначе, има цял раздел, посветен на крал Айлил и кралица Исла, някои от текстовете са написани от собствените ми предци. Неотдавна разглеждах най-стария от тях…
Аника извърта очи.
– …и там се споменаваше за подарък, даден на крал Айлил от самия Малахи. Комплект белезници, изработени от жетон, за да уловят заклинателката на ключове Фарен и да потиснат силата ѝ. Предполага се, че са били унищожени, когато тя е умряла. – Очите на Саорсе се стрелнаха към мен, после към китките ми.
– Това са белезниците на Айлил, които носиш, нали? – Пита тя с присмехулна невинност.
– Ще се обръщаш към Нейно височество по подходящ начин – казва Елисаф, сърдечен, но с рядко срещана острота в тона си.
Тя прави официален реверанс, но устните ѝ се свиват с пренебрежение.
Колебая се, борейки се с желанието да проверя лицето на Аника за правилния отговор. Венделин каза, че повечето хора нямат представа какво представляват тези маншети, но не е изненадващо, че за тях се пишат книги или че някой с амбиции за трона би се образовал.
– Те са – казвам аз равномерно. Да лъжеш е безсмислено, когато те хванат.
Тя прави така, че да хвърли шокиран поглед към приятелите си.
– Странно е, че краля изпитва нужда да възпира годеницата си, ако тя е невинна за държавна измяна, в която някога е била обвинена.
Умно. Тя посява семената на съмнението. Кокошките ѝ ще се разбягат и ще разпръснат този шепот във всички посоки.
Очите на Аника се стесняват.
– Как смееш да…
– Зандер не е изисквал да ги нося. Аз го предложих – прекъсвам увещанието на Аника. Макар че може да се чувствам добре да ругая Саорсе, това само ще даде по-бързи крака на всички слухове, които тя култивира.
Веждите на Саорсе се извиват от изненада.
– Избрала си да се отслабиш по такъв начин?
– Да. – Умът ми работи бързо над историята ми. Трябваше вече да имаме такава. От друга страна, не трябваше да се занимавам с тази змия. Странно, но сърдечния ми ритъм не се повишава от паника, както обикновено. Вместо това усещам как през мен преминава вълна от смелост, подобно на това, което чувствам всеки път, когато посягам към огърлица. – Като доказателство за моята лоялност.
Тя притиска длан към гърдите си.
– Значи признаваш, че краля се съмнява в твоята лоялност?
Тя заслужава награда за проявата си и за това, че слага думи в устата ми.
– Зандер не се съмнява в мен нито за миг. Но съм сигурна, че в двора има хора, които са готови да повярват на всякакви нелицеприятни лъжи за мен, особено онези, които отчаяно се опитват да ми отнемат трона до неговия.
В очите ѝ пламва гняв, както и очаквах да стане с тези думи. Аз съм аутсайдер, ибарисанска, която заема властовото място на островитянин. Потискам желанието си да се усмихна.
Жените, заобикалящи Саорсе, си разменят нервни погледи. Не може да е изненада за тях или за когото и да било в този двор какво преследват лорд Адли или дъщеря му.
Саорсе повдига брадичката си.
– Не съм чувала някой да е предлагал подобно нещо.
До мен Аника се ухилва.
– Предполагам, че източниците ти не са надеждни.
– Смея да кажа, че мисля, че са доста надеждни. – Погледът ѝ се стрелна към рамото ми.
Знае ли тя истината за нападението на даакнар? Или се опитва да ме измами?
В предишния си живот бях опитна в маменето на хора. Това вървеше ръка за ръка с кражбата – приемах фалшиви самоличности, печелех доверието на хората. Винаги имаше крайна игра със знаци на долара. Тук става въпрос за получаване на информация, за това да видиш картите на човека, без той да разбере. Независимо от това, най-бързия начин да накараш някого да покаже своите карти е да блъфираш. Може би тя прави точно това.
За нейно нещастие, аз също имам известна практика в това отношение.
– Тогава предполагам, че ще потвърдят и това, че уважаван член на двора е бил видян с ибарисанец, а като се има предвид, че единствения източник на деликатесен мерт ще е от ибарисанците, логично е да заподозрем този член на двора, че има пръст в отравянето на лорд Куил. Не е ли така, Аника?
Очите на Аника се разширяват, но русата ѝ глава се поклаща.
– Моят брат краля беше подобаващо ужасен, когато чу кой заговорничи срещу него.
– Кой е той? – Прошепва ивичестата брюнетка, а после стиска устни, сякаш се е забравила.
– О, не бихме могли да споделим имена. Все още не. – Мръщенето на Аника е майсторско. – Можем ли, Ромерия?
Имитирам изражението ѝ.
– Не, със сигурност не, докато краля не реши как иска да постъпи. А ние не бихме искали да му отнемаме това удоволствие.
– За разлика от ибарисанците, островитяните не управляват въз основа на слухове. – Саорсе държи брадичката си особено високо, но в черните ѝ като въглен очи долавям най-слабото, най-бързото трептене на нещо.
– Не бих го нарекла слух, при положение че идва точно от източника.
Очите ѝ изпъкват от шок, преди да изглади изражението си.
– Затворниците са нарушили мълчанието си?
Колебая се, чудейки се колко далеч трябва да стигна в този блъф.
– Вярвам, че краля е поискал присъствието ви в този час. – Гласът на Елисаф прорязва напрежението така сигурно, сякаш е замахнал с острието си във въздуха. В далечината се чува камбанен звън.
– Винаги е удоволствие, Саорсе. – Аника тръгва, а аз бързо я следвам, без да смея да хвърля поглед през рамо.
– Наистина ли Зандер ме искаше за нещо? – Прошепвам.
– Той не те е повикал. – Устните на Елисаф се изкривяват. – Но предполагам, че ще иска да научи за неприятностите, които сте сътворили със сестра му.
Възпроизвеждам разговора в съзнанието си, опитвайки се да открия дупките, в които може да съм навлязла неволно.
– Просто исках да разбера какво знае тя. И да ѝ затворя устата.
Аника се разкрещя.
– Мисля, че тази версия на Ромерия ми харесва повече, колкото другата.
– Благодаря? – В мислите ми нахлува притеснение. – Дали тази вена на челото на Зандер отново ще пулсира?
Усмивката на Елисаф се разширява.
– Предполагам, че да, Ваше Височество.
***
Остриетата звънят и виковете се издигат, докато скицирам лявото око на Корсаков – малко по-високо от дясното, външния клепач увиснал благодарение на четирисантиметров белег в ъгъла. Винаги съм искала да попитам къде е спечелил този белег, но никога не съм имала смелостта. Корсаков не обичаше да го разпитват.
Ухото ми долавя приближаващи стъпки откъм терасата на Зандер. Обикновено Зандер се движи като призрак, никога не издава звук. Но аз знам, без да поглеждам, че това е той. Чакам го, откакто Елисаф ме настани в стаята ми преди час, а тревогата ми расте с всяка изминала минута, докато обмислям колко ли може да ми е ядосан за това, че съм провокирала Саорсе. Това, че сега чувам бавните му, отмерени стъпки, трябва да е умишлено от негова страна и означава едно от двете неща – не иска да ме плаши.
Или иска.
– Как мина разходката ти из околностите днес? – Гласът му е рязък и изпълнен с раздразнение, но въпреки това кара сърцето ми да прескача от нерви, които се опасявам, че нямат нищо общо с моето безпокойство.
– Прекрасно, благодаря за въпроса. – Ако ми е ядосан, отговора ми само ще го разгневи, но все пак не мога да се сдържа.
Той спира до парапета и поглежда надолу към игрището за спаринг.
– Имаше ли нещо интересно?
Освен че открих, че Малахи очаква да ти се предложа на твоя сексуален камък под кървавата луна, за да ме гледат всички? Боря се с визуализацията, която заплашва да погълне мислите ми.
– Лебедите.
– Лебедите – повтаря той.
– Да. Знаеш, грациозните бели птици с дълги шии, които плуват. – Усещам непоколебимия поглед на Зандер, докато очертавам гърбицата на кривия нос на Корсаков. Откакто си тръгнах, почти не съм се сещала за този човек, и все пак, когато седнах с молив и хартия, изпитах непреодолима нужда да нарисувам лицето му. Връзка с миналия ми живот, може би за да ми напомни за това, което някога е било. Не мога да реша дали тази ситуация, в която се намирам, е по-добра или по-лоша.
– Това е странно. Толкова бях сигурен, че ще кажеш, че най-много ти е харесала частта, в която си изфабрикувала история, обвиняваща член на двора в заговор с ибарисанците за убийството на лорд Куил.
Поне не се налагаше да танцуваме около нея твърде дълго.
– Това е истината, нали?
– Това е островния съд. Ние не се занимаваме с истини, освен ако не ни послужат за добро. – Тонът му е страшно спокоен. Мисля, че бих предпочела, ако ми се скара. – Не разполагаме с доказателства за заговор с ибарисанците. Особено не и от затворниците, които не са казали нито дума. – Той сгъва ръце на гърдите си, докато се извисява над мен. – Но сега няколко членове на двора настояват да ги изправим пред публичен процес, за да могат да посочат името на обвиняемия и този член на двора да има честна възможност да се защити срещу такова отвратително обвинение.
– Предполагам, че Адли е начело на това?
– Това би било сигурно предположение.
Поставих графита си на масата.
– Добре. Докато сме на ход, можем да повдигнем въпроса за това, което той прави с човешките деца в Кетлинг. – Поглеждам Зандер с познавателен – и язвителен – поглед.
Той въздъхва тежко.
– Не виждаш ли проблема в тази ситуация?
– Освен факта, че затворниците не говорят?
– Да, освен този един доста съществен проблем – казва той сухо. – След няколко дни лично внимание от страна на темперамента и острието на Абаран, ако решат да говорят, какво мислиш, че ще кажат? Кого, според теб, биха могли да обвинят в убийствата на крал Кайтан и кралица Есма? – Той ме поглежда остро.
– Мен? Но аз съм Ибарисанка, както и те.
– И вероятно предател в техните очи, особено след онази убедителна реч, която произнесе в тронната зала пред тях. Не можем да рискуваме това. Така че, не, не искаме те да говорят. Никога. Поне не публично и със сигурност не на съдебен форум.
Проклинам под носа си. Може би измамните ми умения не са толкова полезни, колкото се убеждавах, че ще бъдат.
– За човек, който има солидно разбиране за самосъхранение, изглежда, че имаш намерение да не оцелееш.
– Но ти си краля. Ти решаваш какво да се случи с мен.
– Ще загубя вярата на мнозина, включително на лорд Телор, ако стане ясно, че съзнателно поставям убиеца на родителите си на трона на кралицата. Те няма да се интересуват от моите причини.
– Неприятно ми е да го кажа, но и аз започвам да се съмнявам в твоите причини.
– Това е така, защото не ги разбираш, а аз нямам намерение да ти се обяснявам. – Челюстта му се напряга. – Нападението ти над Кирилея доказа на враговете ми, че кралското семейство може да бъде победено дори без силата на армията. Това им даде кураж. Какво ще стане, ако нещо се случи с моето място на трона? Какво ще се случи с теб? Адли не изпитва никаква любов към Ибарис. Той няма да те освободи. Ще се изправиш пред съдбата, която толкова отчаяно се опитваш да избегнеш.
Потръпвам при мисълта за тези клади.
– Мислиш ли, че Тайри би направил това? Да ме назове?
– Не вярвам двамата да сте особено близки, но това може да е още една от предишните ти измами. Не бих му пренебрегнал нищо, особено ако си мисли, че си се обърнала срещу кралството си.
– Тогава това е още една причина да ми позволиш да говоря с него. Ето за какво съм тук, Зандер. Използвай ме. В противен случай тази шарада е безсмислена.
– Съгласен съм, затова и отиваме да го видим.
Забавям се, без да очаквам този отговор.
– Кога?
Вниманието му се насочва към скицата ми. Любопитна гримаса пробягва по лицето му, но той не казва нищо. Събира пелерината, която хвърлих през облегалката на крилатия стол.
– Сега.
Нервите ми се разклащат, докато се изправям. Посягам към полупрозрачната материя в ръцете му, но той сам премята дрехата през раменете ми.
– Благодаря ти. – Поглеждам към лицето му и откривам, че погледа му е непоклатим и нечетлив, докато закопчава златната панделка. Погледът му е застрашителен и това ме принуждава да говоря.
– Чух, че имате библиотека тук.
– Имаме. – Той се колебае. – Има ли нещо, за което би искала да прочетеш?
За всичко. За Съдбите, за Големия разлом, за тези митични нимфи и тяхната магия.
– Повече за историята на острова.
– Предполагам, че Елисаф може да те заведе там. – Връхчетата на пръстите му докосват ключицата ми и простото, мимолетно докосване предизвиква тръпка по крайниците ми.
Ъглите на устата му потрепват.
– Престани.
– Какво да престана? – Пита той с присмехулна невинност.
Бузите ми почервеняват.
– Да подхранваш мъжкото си его. Това не ми харесва.
– Тогава ти предлагам да се научиш как да обуздаваш тези реакции. – Той предлага ръката си. – Да отидем ли в тъмницата?
След миг колебание свивам пръсти около бицепса му.