Глава 22
Пътуването до подземието на замъка е дълго и трудно, по дузина коридори и надолу по спирала от наклонени стълби, които не са нищо друго освен смъртоносни – едната страна е отворена към опасна пропаст и е осветена от спорадична светлина на факли. Сякаш самото достигане до подземието е предназначено да убива. Вкопчвам се в ръката на Зандер без срам, без да искам да разбера колко далеч надолу ще ме отведе това падане.
– Ваше височество. – Стражът се покланя дълбоко и след това с хъркане отваря тежката желязна врата.
Чувствата ми моментално са атакувани от миризма на мухъл, урина и ръждясал метал, придружена от смесица от ниски стонове.
Измъквайки се от хватката ми, ръката на Зандер се намества на гърба ми и ме подтиква да прекрача прага. Събирам ъгъла на пелерината си и го притискам към носа си, за да прикрия отблъскващата миризма, преди да се отдръпна, и се придвижвам напред по тъмния коридор. От двете му страни са разположени килии, които са затворени, с изключение на малките, заградени прозорци на вратите. Дрънчаща кашлица от дълбините на помещението кара зъбите ми да скърцат от съжаление.
Какво са направили, за да си заслужат пътя дотук? Заслужават ли го?
Стъпвам леко по пътеката, без да искам да привличам вниманието и да виждам окаяните им лица. Мишки се разхождат по пода, където се срещат със стените, като се стрелкат навътре и навън от дупките в камъка.
По средата на пътя се разминаваме с двама мъже стражи, облечени в кожени дрехи, подобни на тези на Абаран. Единият има три руси плитки като нейните; целият скалп на другия е видял острието на нож. Без съмнение те са нейни елитни воини от Легиона. Навеждат глави и се изместват настрани, но мълчат, докато минаваме, а израженията им не издават нищо.
Зандер стиска ръката си върху китката ми, като ме забавя. Той се навежда, за да прошепне близо до ухото ми:
– Единственото ни предимство пред него е, че не знае къде стоиш.
Предимство, което можем да изгубим в един миг. Адреналинът се вдига в мен и аз търся куража си. В това бях добра – да измъквам информация от хора, които не очакват мотивите ми. Но аз бях в стихията си в собствения си град, на един свят разстояние – буквално. Бях непозната в рояк от милиони, невинна никой с колекция от имена, които можех да подхвърля, за да предизвикам или познанство, или страх. Бях излязла от играта си от момента, в който София се появи до мен в онзи бар, а сега се преструвах на сестрата на този човек. Не знам коя е била принцеса Ромерия, каква е била в действителност. Всичко, което знаем за нея, е било фасада.
– Той трябва да си мисли, че ти сама си намерила пътя дотук.
Кимвам, без да се доверявам на гласа си.
– Последната килия вдясно.
Оставям Зандер там, като задържам дъха си, докато се движа напред. Колкото по-дълбоко навлизам, толкова по-тихо става. Преброявам още девет килии, преди да стигна до последната в задънена улица. Вглеждам се в тъмнината отвъд решетъчния прозорец, търсейки обитателя му, но вътре е тъмно въпреки светлината на фенерчето до вратата.
– Тайри? – Извиквам шепнешком. Нищо. – Тайри… – Задъхвам се, когато внезапно се появява окървавено мъжко лице, познатите сини очи се взират в мен.
– Мислех, че никога няма да дойдеш. – Мръсните му пръсти се свиват около решетките, ноктите са изгризани докрай. Той поглежда зад мен. Търси пазачи или спътници. – Как попадна тук?
Сърцето ми тупти в гърдите.
– Все още имам един или двама приятели. – Лъжа, която той не може да докаже по друг начин. Изглежда сравнително добре. Неизмъчван. – Нараниха ли те?
– Нараниха ли ме? – Изсъсква той и вдига ръката си, за да ми покаже прясна рана на бицепса си. – Всяка сутрин се събуждам с този демон, който ме реже с острието си, за да ме отслаби.
Извиквам.
– Абаран. Тя е страшна. – Емпатията винаги е бърз начин да успокоиш страха, да успокоиш хората, за да говорят.
– Вчера отвлякоха Родрик и Кийв и още не са ги върнали. Живи ли са още? – Гласът на Тайри е тих и той говори бързо.
– Доколкото знам. – Продължавам да държа очите си приковани в неговите, борейки се с желанието да потърся Зандер в сенките. Усещам го там, стоманения му поглед е насочен към мен, ушите му са наострени, вероятно за информация и следи от измама от моя страна. Зандер е прав – ако намекна, че не съм сама, Тайри няма да ми даде нищо. Трикът тук е да кажеш колкото се може по-малко. – Не разполагам с дълго…
– Трябва да ни изведеш оттук. Имаме още твърде много работа за вършене.
– Опитвам се, но не е лесно. Те не ми се доверяват.
– Изглежда, че си ги заблудила, че си жертва.
Думите му смачкаха всяка частица надежда, която може би се крепеше на това, че принцеса Ромерия е подставена. Всичко, в което Зандер я е обвинил, тя го заслужава.
– Не всички от тях вярват в това.
– Но краля вярва.
– Едва ли, понякога се страхувам.
Той се навежда, притискайки главата си към решетките.
– Каза, че тази нощ всичко е било наред.
– Да. И тогава всичко се обърка.
– Майка изпрати съобщение. Тя е недоволна от провала ни.
Кралица Нилина хвърля децата си на вражеска територия, за да открадне трона. Синът ѝ е преследван, а дъщеря ѝ се предполага, че е убита, и въпреки това тя изразява разочарованието си? Това е всичко, което мога да направя, за да не поклатя глава.
– Тя уби баща ни.
– Имаш предвид баща ми и, да, и двамата знаехме, че тя ще го направи. Безгръбначният лумпен накрая щеше да даде Ибарис на тези демони.
Твърдо изражение на лицето ми. Баща му. Но не и на Ромерия?
– Мислехме, че си мъртва – казва Тайри.
– Очевидно не съм.
– Свърза ли се с теб Ианка?
– Ианка… – Повтарям, като попивам това име в паметта си и се уверявам, че Зандер го долавя. – Не. – Това ли е предателя в замъка?
– Тя е избягала, заедно с още една. С помощта на кастерите. Имаше сведения, че са преминали в Скатрана, така че предполагаме, че са на път за тук – промълвява той, по-скоро на себе си.
Значи не е предателя в замъка. Някой от Ибарис? Прехапвам езика си срещу желанието да попитам коя е тази жена. Принцеса Ромерия би трябвало да знае.
– Защо би дошла тук?
От другия край на блока на подземието се носят силни гласове. Някой настоява да бъде пуснат. Звучи като Атикус. Това ми дава повод да погледна натам. Силуетът на Зандер се задържа зад светлината на факлата, но аз не се спирам на него, а насочвам вниманието си обратно към Тайри. Прозорецът на възможността ми да науча нещо полезно бързо се свива. Приближавам се, а острата миризма на вкиснато тяло и нечист дъх се засилва.
– Флаконите…
– Разпръскват се, докато говорим.
Сърцето ми прескача.
– Колко от тях вече са излезли?
– Не толкова, колкото се надявахме. Разпределихме последните от нашите в Белкрос. Но е по-трудно, отколкото очаквахме, да пътуваш сред тези демони. Те могат да ни усетят от другия край на стаята.
Не знам дали това е фигура на речта, но е въпрос към Зандер за по-късно. Сега трябва да се съсредоточа.
– А вие сте се насочили към притоците. – Запазвам гласа си твърд – по-скоро констатация, отколкото питане.
– Притоците, готвачите, ковачите. Всеки, който желае. Уморени са от това, че им отнемат роднините.
Всеки, който желае. Това означава, че не става дума за набелязване на трибутари, чиято кръв е опетнена без тяхно знание. Намират се хора, които доброволно приемат отровата. – Какво се е случило в Белкрос?
Той свива рамене.
– Грешно я преценихме. Вярно ли е това, което чух за сватбата с краля?
– Да. Следващия Худем.
– Значи глупака все още е омагьосан от теб, въпреки всичко, което си направила. – Той се засмива мрачно. – Очевидно все още не се е опитал да се нахрани с теб.
– Не. – Откъде Тайри знае за призоваването на Маргрете? Освен ако… Слуховете не са верни и в началото не е било призоваване на Маргрете.
– Трябва да се върна при мъжете.
– Къде са те сега?
– Все още са в планините и чакат инструкциите ми. Трябва да ме изведеш оттук.
Зандер беше прав. Намерили са скривалище северно от Линдел.
– Опитвам се, но ти отрови Куил и това ме затруднява. Кралската гвардия пълзи навсякъде из това място.
Тайри се намръщва.
– Кой?
– Лорд Куил, от Инсуик. Той беше отровен миналата нощ, точно тук, в кралските земи.
– Това не бяхме ние. Още не сме рискували да се върнем в Кирилея.
– Ами Кетлинг? – Може би Адли се е сдобил с флакон в собствения си град.
Той поклаща глава.
– Реката е огромна и твърде добре охранявана. На кого другиго си дала флакон?
Забавям се в отговора си. Това е грешка. Виждам я в момента, в който очите му се свиват.
– Не би трябвало да съм тук долу. Това е голям риск.
– Нещо не е наред. Ти не си на себе си. – Погледът му се плъзга по лицето ми. – Какво са ти направили?
В мислите ми се прокрадва проклятие. Ако лъжата и двусмислието няма да подействат, то полуистината може да подейства.
– Това е призоваването. Имам дупки в паметта си.
– Какви дупки?
– Големи.
Гласовете в залата стават все по-силни.
Той се колебае.
– Тогава трябва да намериш Ианка. Тя може би ще успее да обясни това.
– Защо?
– Защото тя е тази, която е призовала Аоифе за теб. Но след като получиш това, което ти трябва, не забравяй да я убиеш…
– Зандер, трябва да поговорим! – Дълбокият глас на Атикус отеква в коридора.
Главата на Тайри се насочва в тази посока, преди да се върне към мен. Разпознавам промяната в изражението му – от предпазливост до пълно недоверие.
Изгубих го.
– Той е тук, нали? Слуша ни. Той те доведе тук.
Следващите няколко секунди се случват като в мъгла.
Пространството между решетките е достатъчно широко, за да може Тайри да промуши предмишницата си. Той хваща тила ми и ме издърпва напред. Болката избухва в носа и лявото ми око, когато лицето ми се удря в желязото.
– Предателка! – Изригва Тайри, а слюнката се разпръсква по бузата ми. Но след това ме пуска с вик и се спъва назад. Измамно малък оранжев пламък прескача през крачола на панталона му.
Зандер изведнъж е до мен.
– Кой помогна на Ромерия да отрови краля и кралицата? – Изисква той, като гледа Тайри със студен, смъртоносен поглед.
Тайри удря с ръка бедрото си, опитвайки се да потуши огъня.
– С кого е работила в тези стени? – Изръмжава Зандер и малкото пламъче се размножава, пълзи по Тайри като бързо движещи се буболечки, пламвайки все по-ярко.
– Тя никога не ми каза! – Зъбите на Тайри са стиснати, докато той се мъчи да сдържи писъка, докато пламъците не се сливат и не поглъщат протрития плат, покриващ тялото му. Всеки момент сдържаността му ще се разкъса и ще започнат смразяващите кръвта писъци.
Мигновено се пренасям в една гориста местност извън града преди години, с клада и неумолими женски писъци.
– Спри – изкрещявам, а главата ми се завърта. Зандер ще го изгори жив в килията му, ако това продължи.
Зандер ме игнорира.
– Лорд Муирн?
– Подставено лице, което търси повече власт – съска Тайри.
– Адли?
– Предпочитам да умра, отколкото да се доверя на ибарисиец!
Миризмата на разяждаща се кожа обръща стомаха ми. Няма да мине много време, преди коленете ми да се подкосят и да се срина. Посягам към Зандер, стискайки предмишницата му колкото се може по-силно, за да привлека вниманието му.
– Моля те. Спри. – Това е едва шепот, но между него и смъртоносната ми хватка Зандер най-накрая ме забелязва. Нещо се регистрира в очите му и пламъците угасват.
Тайри се срива в килията си.
– Изглежда, че нямаш нужда от Абаран, за да ги разпитва вместо теб – казва Атикус зад нас, носа му е свит от отвращение. Воините го пропускат, но го проследяват.
Зандер се е съсредоточил върху мен, веждите му са набръчкани и не мога да разбера дали това се дължи на осакатеното ми лице, или на ужаса, който ме поглъща.
– Брат…
– Какво правиш тук? – Взира се Зандер.
Атикус вдига два свитъка.
– Съобщения от Мидуел и Хоукрест.
– Не можаха да почакат?
Атикус се изправя срещу брат си.
– Не, не са могли, Ваше височество. – Обръщението е саркастично, гнева на Атикус се разпалва.
Вниманието на Зандер се насочва отново към мен. Носът ми вероятно е разбит, а лявото ми око е подуто, по устната ми се стича непрекъсната струя кръв. И все пак в погледа му има нещо странно топло.
– Да те оправим – прошепва той и плъзва ръка около раменете ми в защитно движение, от което ме боли прекалено много, за да се отдръпна.
Воините от Легиона се отдръпват от вратите на килиите, като ни оставят място да минем.
– Какво става с него? – Пита Атикус, кимайки към килията.
– Той ще се излекува. В крайна сметка.
С вдигане на рамене Атикус повежда по коридора. Вълнението е разбутало затворниците. Замърсени лица надничат иззад решетките и гледат с отчаяние окървавеното ми лице.
– Измъкнахте ли нещо от него? – Пита Атикус.
– Нищо полезно – отговаря Зандер, без да ме изпуска от поглед.
Не бих нарекла това, което Тайри ни каза, безполезно – далеч от това, но това е разговор, който е по-добре да се води, когато дузина уши не могат да слушат.
На войниците от Легиона, които ни следват, Зандер заповядва:
– Преместете го в кулата. Никой да не го вижда и да не говори с него, освен ако аз не присъствам. При никакви обстоятелства. Никой.
Атикус поглежда през рамо, сега вниманието му е насочено към мен.
– Искаш да я разхождаш из замъка в този вид ли?
Зандер въздъхва с примирение.
– Не.
Атикус кимва на пазача, когато излизаме през главната врата, но вместо да се изкачи по стълбите, той посяга към панела с оръжия, монтиран на стената. Той се отваря със скърцане.
Дори обвита в пулсиращата болка на лицето си, усещам скок на радост от откриването на тайния проход.
– Кажи на Елисаф да изпрати за Венделин – нарежда Зандер на брат си, преди да ме въведе вътре. Зад нас скритата врата се затваря със силен трясък и ни хвърля в непрогледен мрак. Въздухът е влажен от липсата на вентилация и странно хладен.
– Не можеш да видиш нищо, нали? – Пита Зандер.
– Не? – Нямаше да мога, дори ако лявото ми око не беше подуто.
– Ти можеш ли?
– Вече ти казах, че островитяните са много по-добри от ибарисците. – Той се премества до мен. Задъхвам се от изненада, когато той ме взема в ръцете си, подмятайки краката ми под мен. – Предпочитам да не прекарвам деня в пълзене зад стените на замъка – обяснява той, придърпвайки ме плътно към гърдите си. – Остани близо до мен. Проходът е тесен.
Свивам тялото си, докато се придвижваме напред с нещо, което ми се струва, че е с пресечено темпо.
Да виждам в черната тъмнина… напомня ми за София, която с такава лекота преодоляваше витите стълби към подземието си. Всъщност освен това между тях има много прилики – нейната скорост, начина, по който се движи, афинитета ѝ към огъня. Една мисъл ме пробожда. Тя твърди, че може да се движи по тези стълби насън, защото ги използва всеки ден, но какво, ако това няма нищо общо с нея? Тя трябва да е елементал, но какво друго е?
Възможно ли е София да е като Айлил? Безсмъртен елементал, обвързан с Малахи? Това би обяснило начина, по който говореше за липсата на съпруга си, сякаш не го е виждала от десетилетия – или по-дълго.
– Какво те притеснява сега? – Пита Зандер.
Неприятно ми е, че успява да ме разчете по този начин. Това прави нещо толкова просто като мисленето опасно. Част от мен се уморява да крие тайната си от него. Може би трябва да му кажа коя съм в действителност. Може би София е била параноичка. Може би ме е заблуждавала, както направи с истината за камъка.
А може би ако кажа на Зандер, всичко ще се промени към най-лошо, точно когато нещата между нас не са ужасни. А те не са, признавам, дори предвид сегашното ми мъчително положение. Но трябва да разбера какво съм и каква е целта ми тук, преди да доверя на когото и да било истината.
Трябва да намеря Ианка.
– Просто се чудя колко често си ме наблюдавал в тъмното.
Ниският му, дълбок кикот вибрира в мен.
– Само няколко пъти. И не бях аз този, който се спотайваше на терасата ми онази нощ.
– Не съм се спотайвала – промълвявам слабо, като опирам невредимата страна на лицето си в извивката на врата му.
Той вдишва дълбоко.
Това предизвиква предишните думи на Тайри.
– Можеш ли да усетиш кръвта ни от другия край на стаята?
– Това е преувеличено.
– Но е вярно?
– Да.
– На какво мирише? – Единственото, за което си мисля, е офиса в задната част на склада, с пръски кръв по стените и метален оттенък във въздуха.
– Ароматът е на мед, с лек привкус на подправки. Като масло от нероли от портокалов цвят.
– Значи е приятен?
Той вдишва отново, сякаш подканен да го направи.
– Стига вече говорене. Боли те.
Боли ме.
– Как е нанесъл толкова много щети с един удар?
– Ти си по-слаба от моя вид, но далеч не си слаба.
В момента не се чувствам силна. Съсредоточавам се върху дишането си, нетърпелива за всяко облекчение, което Венделин може да ми осигури.
Зандер забавя ход и ме маневрира в ръцете си. Чува се силно щракване и трясък, последвани от стържещ звук на камък.
Усещам, че преминаваме през друга врата, прекъсната от същия този камък, който се придвижва обратно на мястото си. Напомня ми за църковната пейка в светилището, която се търкаля по пода.
– Не говори за това, което ти е казал Тайри. На никого. Първо трябва да помисля.
Бръмча в знак на съгласие, докато се изкачваме по стълби, които усещам, че са стръмни и криволичещи. Очаквам темпото на Зандер да се забави, дишането му да се учести, но няма и следа от умора, докато се изкачваме… Нагоре… Нагоре.
Зандер се заиграва с друг лост. Чува се стържене и тракане на механични елементи, които си идват на мястото, и след това влизаме в спалня.
Моята спалня.