Глава 24
Затаявам дъх, докато завъртам края на стълба на леглото на сто и осемдесет градуса.
Чува се щракване и единия ъгъл на леглото ми се изплъзва от стената, а стърженето на камък в камък е завладяващо, дори когато повдига косъмчетата по врата ми. Навън камбаната бие, отбелязвайки полунощния час.
Усмивката ми на задоволство напряга бузите ми, докато разглеждам тъмния и тесен коридор зад нея. Почти се бях отказала. Грабвам фенера от страничната масичка, чиято трептяща светлина хвърля високи сенки около спалнята ми, и внимателно пристъпвам в разклонението.
И изтръпвам при вида на двете познати лица, които ме гледат в гръб, скръстили ръце на гърдите си като кули-близнаци за сплашване.
– Смятам, че ми дължиш десет златни монети – промърмори Зандер.
– Сигурно е обратното – контрира го Атикус. – Нали не си мислеше, че тя ще го разбере, преди часовника да удари полунощ. Аз имах много повече вяра в нея. Освен това леглото се раздвижи преди дванайсетия гонг.
– Разделяме се на части, нали?
– Тогава да го обявим за равенство?
Зандер се усмихва.
– Предполагам.
Атикус поклаща глава.
– Тя изглежда виновна.
Сега, когато първоначалния ми шок е отминал, раздразнението ми нараства.
– Вие двамата цяла нощ сте се крили тук и сте залагали колко време ще ми отнеме да отворя това?
Двамата се поглеждат и отговарят единодушно:
– Да.
– Е, не цяла нощ. Предполагахме, че ще изчакаш доста след последното посещение на Коррин. Все пак това беше един досаден час. – Зандер е в странно добро настроение. – Къде отиваш така облечена?
Погледите им се плъзгат по дългата ми, копринена черна нощница – още една любима от колекцията на принцеса Ромерия.
– Никъде. Очевидно. Просто ми беше любопитно как става това. – Свивам ръце на гърдите си, а хладния въздух в коридора ме смразява. – Нима кралят на Ислор и командира на кралската армия нямат по-добри занимания от това да се спотайват в стената зад леглото ми?
– Имаме и закъсняваме. Може би можеш да се преоблечеш в нещо по-подходящо.
Вниманието ми се насочва към облеклото им. Не бях забелязала обикновените, неописани черни дрехи, твърде шокирана от присъствието им.
– Подходящи за какво?
Дори в приглушената светлина на фенера очите на Зандер блестят с палав блясък.
– За получаване на отговори.
***
– По-бърза си, отколкото си давах сметка – промърморва Зандер, надничайки зад ъгъла на една невзрачна врата.
– Имаш предвид, когато мога да видя къде отивам? Или когато не съм в някоя от тези нелепи рокли? – Контрирам, като издухвам фенера и го поставям на земята вътре, преди да изляза зад него. Туниката и бричовете, които намерих в гардероба си, са прилепнали, но удобни, а тъмносиньото наметало е идеално, за да се скрия под него. – И да видим колко си бърз ти в двайсет килограма шифон и тюл, и клатещи се токчета.
– Стига да мога да запазя меча си.
Зандер поведе пътя през тъмните коридори и тунели със сляпата лекота на човек, който е прекарал години в прекосяването им. Направих всичко възможно да запомня завоите, но не съм сигурна, че няма да се окажа изгубена зад стените на замъка, ако се опитам да се ориентирам сама.
Атикус дръпва вратата безшумно зад себе си. Въздухът се пронизва от миризмата на сено и конски тор. Появихме се в един двор, но той не е същия, както в деня, в който Зандер ме разхождаше из пазара.
Във вените ми протича вълнение.
– Къде сме?
– В източните конюшни, отвъд крепостната стена. – Зандер е бърз в краката си, докато се придвижва към най-близката сергия, а качулката му е вдигната, за да скрие разпознаваемата му златистокафява коса.
Едно мършаво момче на не повече от дванадесет години говори тихо на оседлан кон.
– Силмар.
Момчето се покланя дълбоко, като ми дава възможност да зърна златния маншет на ухото му.
– Ваше височество.
Зандер поглежда насам-натам, предполагам, за да провери за случайни минувачи.
– Съжалявам, не мислех, Ваше Височество. – Младежкият му глас се пропуква над нервността му.
– Готови ли са конете?
– Точно както поиска стража ви. Те са добри и силни, но не са нищо особено. Този е моя любим. – Той го потупва по хълбоците. – Казва се Трипси, но обещавам, че не се спъва. Не знам откъде си е спечелил това име. Той ще бъде добър за вас и за дамата. – Невинните му очи се стрелкат към мен и аз виждам в тях любопитство, но нищо повече. Изглежда, че не ме познава. Това е приятна промяна. – Този вляво е Спирит.
– Тя е перфектна. – Атикус изглажда с ръка шоколадовокафявата ѝ муцуна, преди да я изведе от бокса за юздите.
Силмар цъка с език, а Трипси пристъпва напред с тихо хленчене.
Зандер пуска няколко златни монети в ръката на момчето.
Момчето се опитва да се поклони, но се улавя.
– Благодаря ви любезно. – Намалява гласа си до шепот, за да добави „Ваше Височество“. Колебае се, когато ме поглежда. – Милейди ще има ли нужда от столче? – По начина, по който лицето му се набръчква, предполагам, че няма такова под ръка.
– Не, добре съм. – Този кон не е толкова внушителен като черния жребец, който яздехме, а и тази вечер не съм в бална рокля, макар че за първи път ще се кача сама на кон.
– Сложи си крака там. – Посочва Зандер стремето и се усмихва. Намира липсата ми на умения за забавна.
Правя опит да извъртя очи, преди да последвам указанието, като хващам седлото, както направи Атикус. Вдигам се, усмихвайки се със задоволство, докато вдигам крака си. Само че Трипси решава да направи две внезапни крачки напред, като нарушава равновесието ми. Зандер е зад мен, преди да падна, а ръцете му придържат бедрата ми на място.
– Не си се шегувал за ситуацията с ездата. – Изхърква Атикус, докато води коня си към дървената порта.
– Да опитаме ли отново, или имаш още наглост, която искаш да споделиш първо? – В гласа на Зандер се долавя задушен смях.
Премятам крак и се настанявам на мястото си, като вдигам брадичка с възмущение, дори когато бузите ми горят.
Той се качва на седлото зад мен. Без балната рокля между нас, ясно осъзнавам бедрата му, притиснати към моите. Този път той не полага усилия да спазва дистанция, докато протяга ръка напред за юздите.
– Ще се върнем след няколко часа, Силмар.
Момчето се втурва да отвори портата и да ни позволи да преминем. Щракването на конските копита отеква в тишината на околната улица.
– Той е малко млад, за да е сам тук, нали? – Питам го.
– Достатъчно е безопасно. Силмар предпочита да е навън с конете. През повечето нощи той спи в един от оборите. Ако можем да ги стабилизираме, без да го събудим, ще го направим.
– Наричаш ли всички по име?
– За това са имената, нали?
– Но ти всъщност знаеш имената на всички.
– Опитвам се, да. – Той прави пауза. – А не трябва ли?
– Не, трябва. Просто не мислех, че един крал ще следи слугите си. Това е… Хубаво. – Корсаков имаше прякори за всички нас, защото му беше по-лесно да ги запомни.
– Това поражда лоялност. Освен това, когато краля знае името на слугата, вероятността той да направи нещо, което не трябва, е по-малка.
– Значи това е по-скоро тактика на страх, отколкото внимание?
– И двете, но аз не разполагам с лукса да бъда мил просто заради самия себе си.
Спускаме се през града с равномерно темпо. Атикус води, а главата му се върти ту на една, ту на друга страна, сякаш постоянно се оглежда за заплахи. Избираме различен маршрут от този, по който минахме с кавалерията, този ни води по-наляво от замъка.
– Често ли правиш това? Избираш тайни проходи и яздиш коне като Трипси?
– Имаш проблем с Трипси ли?
Хвърлям поглед през рамо, за да го открия да се усмихва под качулката си. Ако не знаех по-добре, щях да кажа, че промъкването го е ободрило толкова, колкото и мен.
– Не, но не бих го нарекъл породист, в сравнение с последния, който яздехме заедно. – Прилича повече на работен кон, умеещ да тегли каменни коли.
– Не можем да яздим един от кралските чистокръвни коне през Кирилея, без да привлечем внимание. А и е най-добре Боаз да ни вярва, че сме в покоите си и спим бързо.
– Капитанът на кралската гвардия не одобрява краля да се измъква като непослушно момче? – Подигравам се. Елисаф каза, че Зандер е известен с това, че се е спотайвал сред простолюдието.
Той се мръщи.
– Правя каквото си искам.
Пред нас Атикус се залива от смях.
– Боаз ще изпрати кралската гвардия да пази Зандер, докато той прави каквото си иска.
– И всеки глупак, наполовина удавен в казан с медовина, ще може да ги забележи. Те не са обучени да бъдат незабележими.
– А тази вечер имаме нужда от дискретност?
– Нуждаем се от информация, която няма да получа между стените на замъка или от моите кралски източници.
– Къде отиваме?
– До Порт Стрийт, за да проверим дали някой там е чувал за кастери, пристигащи с кораб. Някой трябва да знае нещо.
– Хм. С всички тези крадци и неприятни хора? Спомням си, че някой беше предложил подобен план. Но кой беше той? Някой, който беше интелигентен отвъд годините си, но защо не мога да си спомня…
Дълбокият кикот на Зандер вибрира в гърдите ми и в мен се раздвижва неочаквана тръпка. Смехът на краля с каменно лице изглеждаше невъзможен преди месец, а сега именно аз предизвиках тази искрена реакция.
– Свърши ли вече?
– Не знам. Ще видим. Не се ли притесняваш, че хората ще ме разпознаят?
– Ще има колкото смъртни, толкова и безсмъртни. И освен това ще те държа близо до себе си.
Пресичаме една улица и се спускаме по много по-стръмен склон, а аз усещам как настроението на града се променя. Напуснали сме тихия жилищен квартал с тухлени сгради и скатни покриви, който заобикаля замъка, и навлизаме в по-индустриален район, където от стълбовете висят дървени и метални табели, обозначаващи различни професии. Напрягам очи, за да ги прочета, докато минаваме – ковачи, месари, колесничари, въжеиграчи, стъклари. През прозорците не виждам нищо друго освен мрак, но от време на време долавям слабото сияние на светлината от някой, който се труди до късно през нощта.
Във въздуха се носи мирис на саламура и аз вдишвам дълбоко, сякаш белите ми дробове го жадуват.
– Тя те зове, дори и с белезниците – промърморва Зандер и в гласа му долавям нотка на страхопочитание.
– Не знам. – Може да е просто примамката на океана.
– Казвам ти, че е така. Точно както този пламък ме зове. – Той посочва фенера, който свети до табела с надпис Currier. В малката витрина под него е опъната кравешка кожа. Ноздрите ми долавят острата миризма на богата земя и масла, не съвсем приятна, но смътно позната на дъбена кожа.
Пред нас факли и фенери горят като малки фарове надолу по хълма.
– Какво става с всички тези?
– Да. – Сякаш за да докаже правотата си, всеки пламък в зоната на полезрението ми пламва. Само за част от секундата, преди да се върнат към нормалното си състояние, едно мигване на окото, но то открадва дъха ми.
– Престани да се изтъкваш – промърморва Атикус, с което си спечелва смеха на Зандер.
– Към какво имаш афинитет, Атикус? – Питам го.
Той поглежда през рамо към мен.
– Нямам такъв.
Мръщя се.
– Но аз мислех, че всички безсмъртни, родени в нимфеум, имат. Аника има.
– Да. Тя открадна моя още в утробата – идва неговия ядосан отговор. Има ли горчивина в тона му? Не мога да кажа.
– Атикус не се нуждае от сродство – казва Зандер. – Той си има кралска армия, която да раздува егото му.
– Да. Армия, която трябва да водя в битка, вместо да придружавам глупавия си брат на някакъв лов за безполезна информация. – Той потупва коня с петите си и той ускорява.
Вече се отдалечаваме от индустриалната зона и се приближаваме към брега на водата. Гръмки гласове, изпълнени със смях, гъделичкат тъпанчетата ми. Предполагам, че това е нощния живот на Кирилея, който Елисаф ми предложи да изживея.
Двама членове на кралската гвардия на коне се задържат на ъгъла на една улица. Подминаваме ги, без да забавяме ход. Те не изглеждат притеснени от трите маскирани фигури.
Атикус спира на мястото, където нашата алея се слива с по-широка улица. Приближаваме коня си до него. Направо пред нас тържествено се издига силуета на огромен кораб, чиято мачта стига до индиговото небе. Над него свети късче от обикновена, кротка луна и ми се иска да има кървава луна, която да хвърли блестящата си светлина върху океанския простор.
– Отиваме натам. – Зандер насочва Трипси наляво.
Възприемам гледката с необуздано очарование. Улицата е осеяна с табели на безброй таверни и кръчми, а ако се съди по оскъдно облечените жени, насядали по балконите и изкушаващи тълпата с откритата си кожа, и с публични домове. Където и да погледна, има пируващи, някои се препъват от прекалено многото алкохол, други са събрани на малки групички, а кикота и виковете им подсказват за приятна нощ. В океанския въздух се смесват слаби миризми на разлята бира и застояла урина. Трима мъже стоят в ъгъла с гръб към нас, облекчавайки се върху стената на една сграда.
Пред нас на дървена щайга седи уличен музикант, който изсвирва на банджо енергична мелодия за тълпата, а мелодията и живия му глас се смесват с уличния шум и създават приятелска атмосфера.
Когато Зандер говореше за крадци и неприятни хора, предполагах, че в сенките чакат тъмни улички и главорези. Това по-скоро прилича на вечерното празненство след градски парад.
Спираме на място, където няколко коня са вързани за стълбове напред. Зандер слиза и насочва Трипси към едно свободно място.
– Винаги ли е така? – Питам.
– Когато голям кораб пристигне на пристанището, да. А „Сребърният маг“ е голям кораб. Но и панаира е довел много хора в града. – Зандер ме потупва по бедрото в безсловесен жест да сляза. Напоследък той прави това много по-често – познати докосвания, малки погалвания. Дните, в които се отблъскваше от вида ми, изглежда са отминали.
Намирам стремето с крака си и се отпускам надолу. Слизането от коня е по-лесно, отколкото качването, но въпреки това Зандер хваща бедрата ми, за да ме поведе надолу. Краката ми се удрят в калдъръма, а ръцете му се задържат още миг, като затягат хватката си, а тялото му ме побутва внушително отзад. Може би това е само съзнанието ми, което прави тези предложения.
Или пък гадината се наслаждава на това да предизвиква тези реакции у мен.
Той ме пуска само за да преплете пръстите си с моите.
– Мислех, че сме инкогнито тук долу. Има ли нужда да се държим така? – Вдигам съединените ни ръце.
– Казах ти, че ще те държа близо до себе си.
– Страхуваш се, че ще избягам.
– Не се страхувам, но не бих се съгласил да го направиш. Освен това, толкова ли е непоносимо това? – Хуморът танцува в очите му.
Той знае, че не е.
– Изпитваш ли ме?
– Винаги те изпитвам, Ромерия. – Тихо добавя: – И ти винаги ме изпитваш.
Атикус пуска монети в ръката на едно момче, за да се погрижи за конете, и след това тръгваме по улицата, Зандер се крие дълбоко в качулката си, ръката му е стиснала моята, но не неприятно. Трудно ми е да открадна поглед изпод прикритието си, затова разчитам предимно на ушите си, долавяйки акценти като тези на Елисаф, макар и по-плътни. Сигурно са сеакадорски търговци и моряци, които се наслаждават на нощния живот на Кирилея, преди да слязат на брега за следващия етап от пътуването си.
Това, че тези сеакадорианци се смесват свободно, че не се страхуват от островните безсмъртни, ме очарова.
Мъж и жена се изсипват от вратата, ръката на мъжа е преметната през раменете на жената за опора, смеха им е истеричен, докато се препъват през улицата и изчезват в една гостилница.
– Къде точно отиваме? – Питам.
– Към най-добрия източник на информация в Кирилея. – Кимва Зандер към мястото, където Атикус държи отворена врата. На табелата над главата му пише „Козият кът“.
– Това е мястото, където е бил нападнат Елисаф. – Не исках да го кажа на глас.
В очите на Зандер проблясва изненада, преди да я изглади.
– Запазваш поразително много информация. – Ръката му се плъзга по гърба ми. – И това се случи навън, в задната уличка.
– Не е успокояващо.
– Никой тук няма да те докосне.
Никой освен Зандер.
Тъмнината ни поглъща изцяло, когато влизаме вътре. Бързо оглеждам обстановката около нас. „Козият кът“ не е място, което крал и кралица биха посетили. Това е селска таверна, която мирише на телесна миризма, лой и бира, осветена с достатъчно фенери, за да не се спъват смъртните в масите. Двама мъже седят на малка сцена до бара, единия свири на акордеон, а другия пляска и пее, като неприличните текстове предизвикват смях сред слушателите.
Към Атикус се приближава жена в накъдрена копринена рокля в цвят бордо.
– Закъсняваш – ругае тя със знойния си глас, протягайки ръка, за да си поиграе с кичурите ягодоворуса коса, които се опират на ключицата ѝ. Това просто действие привлича погледа ми към падащото ѝ деколте.
Атикус събира ръката ѝ и я целува.
– Извинявам се, Бексли. Закъсняхме.
– Хм. – Виолетовите ѝ очи се насочват към Зандер и се разширяват. – Интересна компания имаш тази вечер, Ати. – Тя потапя главата си толкова фино, знак, че разпознава краля, но уважава дискретността, към която той очевидно се стреми. – Сигурен ли си, че няма да ти е по-удобно в личния ми кабинет на горния етаж? – Гръдният ѝ кош се повдига с дълбоко вдишване, а очите ѝ ме преглеждат и се спират на врата ми.
По гръбнака ми преминава студенина. Тя е безсмъртна и мислите ѝ са ясни.
– Кабинка в задната част, близо до изхода, ще бъде достатъчна – казва равномерно Зандер.
Тя навежда глава за втори път и протяга ръка. Атикус пуска няколко златни монети в дланта ѝ. Едва тогава тя ни повежда напред.
Вървим поединично – аз съм притисната между високите си мъжки спътници и сканирам обстановката изпод качулката си. Тълпата е смесица от моряци от Сикадория и обикновени хора от Острова, жените са в кокетни рокли, а мъжете – в разкопчани туники. На почти всяка маса, покрай която минаваме, хората водят задълбочени разговори със своите спътници, докато отпиват от медни чаши с бира. Някои от тях носят на ушите си робски маншети, но по нищо не приличат на послушните и тихи слуги, които съм свикнала да виждам в стените на замъка.
Зандер ме превежда бързо, но все пак забелязвам любопитни погледи и широко отворени очи, които се изненадват. Той се навежда, за да ми прошепне в ухото:
– Щеше да останеш незабелижима, нали?
Устоявам на желанието да го ударя с лакът в корема. Той е прав. Всички знаят, че е бъдещата кралица на Ислор и Ибарисан. Няма как да остана скрита сред тези хора – реалност, която ме кара да се чувствам толкова открита, сякаш стоя гола пред тях.
– Предполагам, че това ще е достатъчно. – Бексли прави жест към малка кабина, обрамчена от тежка завеса. Покрай стената има още много подобни, някои завеси са спуснати, други са разтворени, за да разкрият влюбени двойки.
Зандер ме подканя да вляза първа, а после се плъзга до мен. Дървената пейка е малка и бедрото му се допира до моето.
Бексли се настанява срещу нас.
– Ати, няма ли да се присъединиш към нас? – Подиграва се тя.
– Този път не, Бекс. – Атикус дръпва завесата, затваряйки ни в тъмното кътче.
Пламъкът на фенера се разгаря, засилвайки светлината. Сигурна съм, че е дело на Зандер.
Наблюдателните очи на Бексли се стрелкат от него към мен и Зандер. Тя слага ръце на масата пред себе си.
– Атикус каза, че има двама приятели, които биха искали да се запознаят с мен, но не вярвам това да е срещата, на която се надявах.
Зандер се усмихва.
– За съжаление не.
– Жалко. – Погледът ѝ се спира върху мен. – Прословутата кралска убийца е много по-красива, отколкото очаквах.
– Ромерия е освободена от всички обвинения – казва Зандер гладко.
– Да. По някаква причина – промърморва тя и е очевидно какво мисли за невинността на принцеса Ромерия.
Зандер я преценява. Съмнявам се, че е свикнал да му се говори с такова безцеремонно недоверие, особено от барманка, която знае кой е той.
– Имаме нужда от информация – казва той след дълъг момент.
Бексли въздъхва.
– Нима всички не се нуждаят от нея?
Зандер поклаща глава.
– А кой друг е влизал тук и е търсил информация от вас напоследък?
– О, знаете, войници, понякога аристократи… – Тя се навежда напред, за да се облегне с лакти на масата, а движението разтяга роклята ѝ толкова ниско, че зърното ѝ се показва. – Обикновено отвратителни хора.
Зандер не се хваща на въдицата, а очите му са вперени в лицето ѝ.
– Има ли нещо, за което трябва да бъда уведомен?
Тя прави пауза, сякаш преценява колко истина трябва да съдържа отговорът ѝ.
– Шепне се, че още от отровата, убила крал Кайтан и кралица Есма, пътува из Острова.
Челюстта на Зандер се напряга.
– Да, чували сме този слух.
– Това не е толкова слух, нали?
Той я поглежда. Не искаше никой друг да знае за тези флакони с отрова, които обикаляха. Глупаво желание, със сигурност.
Ще отдам заслуженото на Бексли – тя се сблъсква с погледа му, като не прави нищо повече от това да мигне веднъж.
– Чували ли сте за някакви кастери, пристигнали през последните няколко седмици през Скатрана и Сикадор? – пита той.
Скулптурните ѝ вежди се извиват.
– Кастери?
– Да.
– Освен вятърните кастери, които винаги идват с кораба… Не.
– От това, което видях, вашето заведение обслужва много сеакадорци. Някой от присъстващите тук би ли могъл да отговори на този въпрос?
Тя си играе с един кичур коса.
– Имате предвид като капитана на „Сребърния маг“?
– Искаш да кажеш, че капитана е тук тази вечер? – Пита Зандер.
Тя прави пауза и облизва устни. Усещам леко колебание.
– „Козият кът“ е известен с благоразумието си. Сигурна съм, че можеш да оцениш защо Кадерс не би приветствал въпроси за товара си, дори ако знае, че пита краля.
– Не ме интересува кого е изнасял контрабандно. Искам да знам кого е внесъл.
– Все пак това, което искаш, има висока цена.
– И колко златни монети са необходими, за да се плати тази цена? – Пита спокойно Зандер, посягайки към кожената чанта, вързана на бедрото му. Той очакваше това.
– Кадерс има както сеакадорска, така и скатранска кръв. Особено мрачен е, но може да бъде купен с достатъчно злато. Моето възнаграждение изисква нещо друго.
– И какво е то?
Очите ѝ се обръщат към мен, а погледа ѝ не е нищо друго освен хищнически.
– Никога не съм имала удоволствието да опитам ибарисанка, а тя ухае превъзходно.
Стомахът ми се свива.
– Не – изръмжава Зандер, а ръката му стиска торбичката с монети, която сега лежи между бедрата му.
Челюстта ѝ се изправя решително.
– Тогава не знам дали мога да ти помогна.
– Отказваш на своя крал?
– Бях останала с впечатлението, че тази вечер си поредния простосмъртен.
Той спира, за да я изучи.
– Ако този капитан предостави подходяща информация, мога да ви осигуря първокласно място на кралската трапеза и там ще вкусите от кръвта на Ибарисани.
В очите ѝ танцува възторг.
– Не е от кралското семейство, но предполагам, че ще е добре. Дайте ми малко време. – Тя се измъква между частта на завесата.
– Имаш ли и доверие?
– Напълно, а не изобщо. – Той проследява поклащането на бедрата ѝ през малкия процеп. – Бексли е един от най-свързаните хора в цяла Кирилея и приятелка на Атикус, която неведнъж е доказвала своята ценност. Тя е ухо към земята – и към подземния свят.
– Но… – Сигурна съм, че вече знам накъде отива това. Вкъщи има човек като Бексли. Наричат го Муле. Той е играч от малката лига с амбиции за голямата лига и впечатляваща мрежа от уши и очи. Когато Корсаков искаше информация, която не можеше да намери лесно, той проследяваше Муле. Информацията винаги беше надеждна, но той знаеше, че Муле я дава и на всеки друг, готов да плати.
– Това, че Бексли знае това, което е важно за мен, означава, че срещу правилната цена моите врагове също могат да знаят.
– А знанието е сила.
– Независимо дали седиш на трона, или се опитваш да го откраднеш. Но се надявам тя да прояви благоразумие, като се има предвид кой съм аз.
Мога да разбера колебанието му.
– Значи кралската трапеза официално се провежда?
– Да. В града вече се говори за нея. Безсмъртните навсякъде се слюноотделят от тази възможност. Но има само трима затворници.
– Трима?
– Един умря днес, а Тайри е твърде ценен, за да го екзекутираме, затова ще го задържа в кулата.
– Някой е умрял по време на разпита?
– Да, с помощта на острието на Абаран, което пресече яремната му кост.
Свиквам.
– Защо го направи?
– Трябваше ми изход от онази малка лъжа, която ти и Аника забъркахте със Саорсе. Източникът на обвинението не може да бъде разпитан от двора, ако не диша.
Думите му са като удар в гърдите ми.
– Той е мъртъв заради мен. – Заради моя блъф.
Зандер ме изучава за миг, сякаш претегля вълната от вина, която ме връхлита.
– Той беше мъртъв в момента, в който Абаран го залови. В интерес на истината, той получи по-милостива смърт, отколкото останалите ще срещнат. Ти му помогна по този начин.
– Защо тогава не се чувствам по-добре? – Промълвявам аз.
– Дали знанието, че е убил притока, ще ти донесе утеха?
– Дали?
Зандер свива рамене.
– Не знам, но като минимум е бил съучастник и със сигурност има кръв по ръцете си.
Нали всички имаме.
– Защо изобщо Бексли е толкова нетърпелива да се нахрани с ибарисанец?
– Защото кръвта на Ибарисан е опияняваща. Повечето островитяни никога не са имали възможност да я опитат. – Той се обръща, за да срещне погледа ми. – Тя не може да ти навреди.
– Знам. Но е странно, че някой открито желае да се храни с мен, сякаш съм парче шоколадова торта.
– По-различно ли е от това някой открито да те желае по друг начин? – Пита той тихо, а очите му се впиват в устата ми. Седим толкова близо, че мога да различа златните петънца в ирисите му на светлината на фенера.
Предполагам, че отново ме изпитва, но дори и да го осъзнавам, сърцето ми моментално се разтуптява. Въздухът в личното ни кътче се сгъстява, звуците на смях и приглушен разговор, които ни заобикалят, са опияняващи.
Нещо драстично се променя между нас, и то бързо.
Зандер преглъща. Той също го усеща.
Но след това вниманието му се насочва към спуснатата завеса.
– Не знам какви методи ще приложи Бексли спрямо този човек, но запази самообладание и не ѝ казвай нищо.
Атикус отдръпва завесата и Бексли се вмъква с котешка грация. До нея стои здрав мъж на около четиридесет години с поразителни бледосини очи и златиста кожа, изветряла вероятно от годините на море и слънце. Той не предлага нищо, дори твърда усмивка, докато гледа първо Зандер, а после мен, задържайки се върху лицето ми твърде дълго за моя вкус. Но няма никакъв изблик на шок, нито нервно суетене. Изглежда, че не разпознава – или дори не подозира – срещу кого седи. Това е добре дошло облекчение.
Сервитьорът поставя три чаши с бира на масата – едната пред капитана, другите пред мен и Зандер, и после тихо изчезва.
Бексли ми намига.
– За сметка на заведението.
– Какво искаш? – Гласът на капитана е дълбок, груб и с тежък акцент.
– Сега, Кадерс, това не е начин да се държиш с моите приятели – изръмжава Бексли, като опира ръка на облегалката на пейката, за да може да завърти с пръсти една от целунатите му от слънцето къдрици.
– Всеки път, когато ме помолиш за услуга, се обзалагам, че накрая тя ще ми струва повече, отколкото на теб.
– А аз се обзалагам, че ти нямаш нищо против да платиш цената – отвръща тя.
Вниманието му се насочва към предната част на роклята ѝ – половината от зърната ѝ все още са на показ, но той не отговаря.
– Имат някои въпроси за вашите пътници, особено за всички кастери, които може да са били на борда.
– През Скатрана – добавя Зандер, сгънал прилежно ръце до чашата си с бира. Той не е посегнал към нея.
– Да, винаги имам със себе си един заклинател, който да поддържа вятъра в платната ни и да укротява ужасните сирени.
– Не за кастерите, които са на работа в Сеакадор. Пътниците, които търсят пътуване от Кирилея.
В очите на капитана проблясва разпознаване. То е мимолетно, но е достатъчно, за да прескочи сърцето ми от вълнение.
Но той не казва нищо.
Зандер небрежно посяга да извади шепа монети от торбичката си с пари. Подрежда ги на чиста купчина между чашите с бира.
– Да, имаше една магьосница, която дойде в пристанището с мен. Тя остана под палубата и не ни притесняваше много.
– Само една?
Кадърс потапя глава.
– Как изглеждаше?
Очите на Кадерс се стрелкат към купчината монети пред него, преди да събере бирата си и да отпие дълга, протяжна глътка.
Най-мекото издишване се изплъзва от устните на Зандер, който отново бръква в кесията си с пари и изважда още една равна купчинка.
– Жена с дълга коса, тъмна като мастило, и очи като зелени скъпоценни камъни. Хубава.
– Даде ли ти име?
Кадерс отново отпива дълга глътка, изчаквайки.
Но този път Зандер не бърза да раздава още монети. Той се навежда напред и през зъби повтаря:
– Как се казваше?
Кадерс поглежда Бексли и със замах събира монетите си и ги изсипва в кожената чанта на бедрото си. Излиза от кабината.
– Трябва ли да играем тази игра? – Знойният глас на Бексли не трепва, дори когато хваща с нежната си ръка тила му. Той е строен мъж, а тя е слаба жена, малка част от неговия ръст, но въпреки това раменете му се свиват от примирение. – Приятелят ми плати скъпо за няколко незначителни подробности. Свободната ѝ ръка се плъзга под масата, в скута му, и работи върху връзките на панталоните му. – Мисля, че е важно да му дадеш още няколко.
От устните на Кадерс се изплъзва бавно, равномерно издишване.
– Тя се казваше Гезине.
Това трябва да е фалшиво име. На нейно място щях да използвам такова.
– А каза ли къде отива, след като напусна кораба ви?
Кадерс преглъща, когато Бексли се премества по-близо, притискайки тялото си към него, а ръката под масата вече се движи в равномерен ритъм.
Предполагам, че това е имал предвид Зандер за методите на Бексли.
– Не ми каза, а и екипажа ми в по-голямата си част се държеше настрана от нея. Те не са привърженици на кастерите. Толерират нашите, защото ни носят гладко плаване. Но тя носеше златна яка на врата си. Жената на вятъра ми каза, че тази е от могъщия вид.
Зандер и аз споделяме познавателен поглед. Тя определено е елементал. Трябва да е Ианка.
– Има ли нещо друго, което бихте могли да ни кажете за този заклинател? Каквото и да било?
Бексли се навежда по-навътре, като захапва със зъби кожата под ухото му.
– Жена демон – промърморва Кадерс под носа си, а клепачите му натежават от възбуда. Отговарящият ѝ кикот е неочаквано момичешки и предизвиква малка усмивка у суровия грубиян.
Слагам лакът на страната на Зандер и кимвам към кесията с монети между бедрата му, но той поклаща глава, а челюстта му е скована. Раздразнението ми пламва от упорството му. На път сме да изгубим вниманието на Кадерс завинаги, както и всякаква информация, която идва заедно с него. Импулсивно посягам към чантата. Тялото на Зандер се сковава, но аз пренебрегвам реакцията му, както и неудобното разположение на ръката ми, и събирам шепа монети. Хвърлям ги по повърхността на масата.
Звукът на разпръскващото се злато привлича вниманието на Кадерс и го изважда за миг от похотливия му ступор.
– Можеш ли да ни кажеш нещо друго? – Натискам го.
Дишането на Кадерс е повърхностно.
– Питаше за принцесата от Ибарис.
– Какво за нея?
– Дали са верни слуховете, че краля все още планира да се ожени за нея. – За неохотна жертва, пръстите на Кадерс рязко дърпат връзките, които свързват роклята на Бексли отпред.
– Мисля, че приключихме тук. – Зандер закрепва много по-леката си чантичка за монети на бедрото си.
– Моето плащане? – Пита Бексли.
– Ще ви осигуря мястото ви. Имате думата ми.
– Приятно ми е да работя с вас.
Атикус вдига глава.
– Боаз току-що влезе през вратата.
Зандер проклина.
– Вдясно и следвайте коридора, докато стигнете до задната алея – казва Бексли, а богатите ѝ, виолетовосини очи се приземяват върху мен, където се задържат, докато устните ѝ се свиват назад. От горната ѝ челюст се изплъзват два кътника, смъртоносни, но странно деликатни, а девственото им бяло проблясва като скъпоценни камъни на фона на светлината на фенера.
Опитвам се да овладея изражението на лицето си, докато сърцето ми се разтуптява. Не са толкова грозни, колкото си мислех. Въпреки това са заплашителни.
Кадерс сграбчва тясната талия на Бексли и я издърпва в скута си, издърпвайки пластовете на роклята ѝ. Тя извива бедрата си около неговите и с първия му стон спокойно мога да предположа, че той се е настанил в нея. Двамата са отхвърлили напълно публиката си.
Бузите ми са зачервени, докато се придвижвам странично по пейката, за да изляза, но не и преди да видя как Бексли внимателно впива зъби отстрани в едрия врат на Кадерс, спечелвайки втори гърлен стон от дълбочината на гърдите му.
Зандер ме хваща за ръката и ме издърпва навън точно когато Бексли започва да раздвижва бедрата си. Импулсивно измъкнах три златни монети от масата по пътя и ги пъхнах във вътрешния джоб на наметалото си.
Атикус ни повежда, като ни насочва надясно, както е указано. Тръгваме по коридора, минавайки покрай множество заети кабини. До момента, в който излязохме на една алея, миришеща на развалени боклуци и урина, бях видяла поне дузина безсмъртни, които се хранеха с хора, а някои от тях бяха в копулативни пози.
– Елисаф каза, че това е таверна.
Атикус се ухилва.
– Така е.
– Ако таверна означава публичен дом. И дори не е почтена с частни стаи.
– Къде мислиш, че ще съберем най-подходящата информация? Над хляб от тъмна ръж на сергията на пазара? – Усмивката му е самодоволна под фенера, докато очите му ме обхождат от главата до петите. – Това не беше ли прекалено за деликатния ти нрав?
– Не съм деликатна – отвръщам аз. Случвало ми се е да се натъквам на повече от моя дял от непристойни действия – свирки зад магазините за хранителни стоки, ръкостискане срещу стената в клуба, секс в сянката на обществения парк или в мрачните кабинки на тоалетните в метрото. – Просто не го очаквах.
Зандер нежно нахлузва качулката ми върху косата и след това ме хваща за ръка. Той е със странно замислено изражение.
– Трябва да се върнем при конете.
Тримата тичаме покрай задната страна на сградите, а котките и плъховете се разпръскват от пътя ни. Минаваме покрай двама мъже и една жена, заплетени в сложна плетеница от крайници и плът. Предполагам, че някъде в сместа има кътници, но не мога да разчета кой какво прави с кого, без да спирам, за да ги осветя. Независимо от това, звуците, които издават, са на гнусно удоволствие, а не на страдание, и те не са ни най-малко притеснени от мимолетното ни присъствие.
Излизаме на една странична улица.
– Аз ще взема конете ни. Вие двамата чакайте тук. – Атикус изчезва в нощта, оставяйки мен и Зандер сами.
Тук е тихо, но хората се застояват и поглеждат двете маскирани фигури, застанали на края на улицата.
– Кралската гвардия, напред. – Кимвам към двамата мъже, които се приближават на коне, но Зандер вече ги е забелязал. Той безмълвно ме повежда през улицата към друга алея, по-чиста от предишната, но тясна, а раменете на Зандер почти се допират до тухлите от двете страни. Изминахме двайсетина метра, преди той да спре.
– Това трябва да е достатъчно далеч.
Достатъчно далече, за да не доловят медения аромат на кръвта ми от Ибарис – не казва той.
Сега не ми остава нищо друго, освен да стоя тук, в затвореното, тъмно пространство, с надвисналия над мен Зандер, докато Атикус се върне.
– Не мога да повярвам, че бягаме от собствения ти капитан. – Усещам как мехура на смеха заплашва.
– Знаеш колко неприятен може да бъде Боаз. – Гласът на Зандер е нисък и грапав.
– Забелязала съм. – За щастие Зандер го държи настрана от мен. – Харесва ти да се промъкваш тук, нали?
– Наслаждавам се на свободата да бъда анонимен и невидим. – Той прави пауза. – Както и на теб.
Така съм свикнала. Това е, което знам. Усмихвам се в тъмнината.
– Беше забавно. – Тази вечер се чувствам повече на себе си, отколкото от много време насам.
– Какво мислиш за тази заклинателка Гезин?
– Тя може да пътува под чуждо име.
– Това си помислих и аз, макар че се чудя какво е станало с другата заклинателка, с която е била. – Връщам се към разговора в кабината. – Кадерс е знаел какво е планирала Бексли за него, нали?
– Да. – Чувам хумора в гласа на Зандер.
– И той не е имал нищо против? Искам да кажа, че не се е страхувал?
– Това не се случва за първи път с него. И не, той изигра добро шоу за нас, но пулса му се учести и не беше от страх.
– Не го е наранило?
– Нищо повече от леко убождане в началото, от това, което чух.
Направих гримаса, разтривайки мястото на шията си, където даакнара заби зъбите си в мен.
– Обзалагам се, че е значително по-малко неприятно от това, което си преживяла – казва Зандер, напомняйки ми, че няма проблеми да ме види в тъмното. – Много от сеакадорианците идват на Острова за такъв тип вечери, а на място като „Козият кът“ това е почти гарантирано.
– Искаш да кажеш, че им харесва да се хранят от тях?
– Това е новаторска идея, нали? Че когато хората не са принудени да робуват, тази симбиоза между безсмъртни и смъртни може да бъде различна.
– И ти смяташ, че хората биха позволили да бъдат храна, ако не бъдат принуждавани? – Питам със съмнение.
– Много от тях не биха го направили – признава той. – Но някои биха го направили, защото хората имат голяма способност за състрадание. А други биха го направили, ако има парична изгода. Разликата е, че те биха имали избор, а не някой друг. Осъзнавам, че това е провокативна идея, която предизвиква дебати и притеснения сред моя вид, но мисля, че е идея, която си заслужава да бъде изследвана, защото е това, което е правилно. Друг начин да живеем и да оцелеем. По-добър начин.
– Там имаше притоци.
– Служители, но вероятно не и притоци. Те служат на стопаните си по други начини, като домашни и земеделски работници и помощници в търговията. Това е мястото, където избират да дойдат в рядка почивна нощ или ако са се откъснали от бремето си за няколко часа. Бексли събира такса за масите, а хората ги използват, както пожелаят, независимо дали се наслаждават на медовина или смъртница. В някои случаи хората събират такси за достъп до кръвта си. Понякога, както при Бексли и капитана на Сребърния маг, и двамата се наслаждават на това.
– Значи те вече живеят това, което си си представял.
– Не съвсем. Те печелят твърде малко от стипендии, за да се издържат. Тази допълнителна монета им позволява да живеят малко по-добре. Може би да си купят по-хубави дрехи, но не и повече. В една по-добра версия на този свят те имат собствени домове, семейства и цели, без храненици, на които да отговарят. Ще има смъртни села като в Ибарис, със смъртни господари и дами. Те няма да са на милостта на онези, които се нуждаят от кръвта им, за да оцелеят, а онези, които решат да я продадат, ще бъдат компенсирани подобаващо.
И властта щеше да премине от безсмъртните към смъртните по драстичен начин.
Разбирам защо Зандер се сблъсква с отпор дори за това, че предлага подобно нещо, защо такива като Адли биха се противопоставили толкова яростно. Чувстват, че им се отнема правото да оцелеят.
– Трябва да построиш село за смъртните – казвам аз.
– Да стопя още няколко златни стълба? – Чувам хумора в гласа му.
– Разбира се. И да им плащаш повече, за да могат да се издържат сами. И да спреш да наддаваш за принудителни притоци. Ако искат да бъдат такива, нека кандидатстват за позицията. Започни в Кирилея и покажи на другите градове как може да се работи.
– Тази вечер направо преливаш от идеи – закани се той.
– А какво да кажем за пазителите на онези слуги там? Не ги ли интересува, че слугите им продават кръвта си?
– Тези, на които би им пукало, не чуват за това. Белезите не се задържат дълго, а слугите се грижат да използват по-малко забележими петна.
– Като например къде?
Задушавам въздишката си, когато Зандер хваща задната част на бедрата ми.
– Стражите – прошепва той, повдига ме и ме притиска към стената с тялото си, а наметалата ни се съединяват, за да създадат пашкул. Сигурно са спрели на входа, за да проверят дали в сенките няма дебнещи хора или престъпления. Тук долу е тъмно, но знам, че безсмъртните им очи им позволяват отлично зрение. Две маскирани фигури, които се промъкват в една уличка, са подозрителни.
Освен ако не търсят уединение.
Плъзгам ръце около главата на Зандер, за да играя ролята на доброволен партньор, което с талията му, сгушена между бедрата ми, и ръцете му, които ме държат здраво, не мога да отрека, че съм.
Напрежение в мускулите му.
– Знаеш ли, щеше да е много по-лесно, ако не караш капитана си да те лови – прошепвам аз, а топлината набъбва дълбоко в сърцевината ми.
Издишването на Зандер се плъзга по устните ми.
– Щеше да е много по-лесно, ако не реагираш по начина, по който реагираш на мен.
– Не мога да помогна.
– Изглежда, че и аз вече не мога.
Главозамайването, което се беше натрупало в малкото кътче, преди да пристигнат Бексли и Кадерс, ни връхлита като гъста мъгла, през която не мога да видя.
Не съм сигурна кой се движи пръв, но устите ни се намират в мастиления щит на качулките ни. Устните на Зандер са гъвкави, докато изследват, отначало с нотка на колебание, но после с нетърпението на дългоочаквана целувка, която се задълбочава, когато торса му се притиска към моя.
Това е почти толкова шокиращо, колкото и първия път, когато това се случи, въпреки че оттогава толкова много неща са се променили между нас. Той вече не е непознат за мен и изглежда, че не желае смъртта ми.
Но аз не съм забравила какво е той.
Любопитството ме завладява и плъзгам език в устата му, за да го провлача по горните му зъби, търсейки доказателства. Какво ли би било усещането той да ги отприщи върху мен?
– Не ме изкушавай – изръмжава той и премества тялото ми надолу, така че бедрата му да попаднат точно между бедрата ми. Топлината на ръцете му, които стискат задните ми части, изгаря, докато той се притиска към мен. Може и да не мога да разчета похотта му през ускорения му пулс, но усещам доказателството за възбудата му. Той е толкова засегнат от мен, колкото и аз от него.
Смътно чувам свиркане, но го пренебрегвам, задълбочавам целувката ни, плъзгам ръка в наметалото му, за да събера кичур копринена коса. Следва второ, по-настойчиво свиркане.
Зандер се освобождава и отпуска хватката си, като ме поставя на земята. Няколко дълги мига остава неподвижен, а дишането му е учестено, тъй като изглежда, че се съвзема. Както и аз, осъзнавам, че собственото ми дишане е на къси, опияняващи дъха издишвания.
– Трябва да тръгваме. – Толкова бързо, колкото дойде този момент между нас, той свърши.
Оставям го да ме изведе за ръка, главата ми се върти в облак от възторг и объркване.