Глава 28
Пламъците на фенерите танцуват сякаш с нова искра тази вечер. Може би е заради потока от покровители, които обикалят кралските земи, а притесненията им за отровни притоци са сякаш далеч от съзнанието им, докато се смеят, разговарят и изчезват в дълбините на градините.
Усещам съблазънта ѝ във въздуха, докато се подпирам на каменния парапет на терасата си, а в крайниците ми бушува опияняващо очакване. Бърз поглед над рамото ми гарантира, че Зандер не се промъква зад мен.
С треперещи пръсти свалям пръстена си.
И задържам дъха си.
Нищо не се случва.
Мръщя се ужасено. Венделин е грешала. Не усещам никаква… Някъде дълбоко в гърдите ми се размърдва тръпка. Отначало си мисля, че си го въобразявам, но след това тя се засилва, излъчва се навън, разширява се по ръцете и краката ми, пълзи нагоре по шията и по гръбначния стълб, докато цялото ми тяло не завибрира с тази енергия, която е едновременно чужда и позната, като прилив на адреналин, който усещам, когато посягам към огърлица или изхлузвам часовник от китката – само че увеличена на хиляда.
Това е разсейващо и неудобно.
И вълнуващо.
Венделин беше права. Вече усещам сродствата си.
Връщам пръстена обратно на пръста си и странната вълна утихва почти мигновено. Облекчението ме завладява и се смея, докато гледам пръстена в ръката си. Ако трябваше да усещам това през целия ден, всеки ден, може би щях да се побъркам. София е знаела какво прави, когато е обвързвала заклинанията си с това тяло.
Какво ще мога да правя с тези сили?
– Говори се, че златото е дар от Аоифе за един елементал, парче от рога ѝ. – Стъпките на Зандер по камъка събуждат пулса ми по съвсем друга причина.
Продължавам да гледам напред, докато се мъча да успокоя бушуващото си сърце.
– Прочетох за това вчера. То е разумно. – Каквото и да означава това.
Той се приближава зад мен, ръста му се извисява, докато се обляга с ръце на парапета, затваряйки ме в клетка.
– Чух, че планираш утре отново да завлечеш Елисаф в библиотеката. Той мрази библиотеката.
Аз обичам библиотеката. Ставам все по-умела в пазенето на думите си и въпреки това е все по-трудно да ги задържам в себе си. Искам Зандер да знае коя съм, да опознае истинската ми същност.
Дъхът му се плъзга по шията ми, раздвижвайки тръпки по голата ми, чувствителна кожа.
– Майка ми ми даде пръстена, за да ти го дам. Предполага се, че той ще ти помогне да насочиш афинитета си към водата. Предполагам, че си усетила значението му онази нощ в кулата, дори и да не си спомняш защо. – Зандер притиска дантелата на ревера на робата ми между палеца и показалеца си, сякаш проверява материала. Нокътят му се плъзга по кожата ми и предизвиква нова тръпка в мен. – Но ако по някакъв начин си загубила афинитета си, тогава той не е нищо повече от дрънкулка.
Връзката на халата ми се развързва с мекото дръпване на Зандер и това ме разсейва от мислите за моята измама. Той смъква едната страна, като разкрива нощницата ми и белезите по рамото ми.
Усещане за самосъзнание ме кара да се свия от огледа на Зандер.
– Недей – прошепва той и се навежда.
Затварям очи и се наслаждавам на усещането на устните му върху наранената ми кожа, докато той проследява всеки грозен белег от нокти, сякаш е най-красивата част от тялото ми.
– Какво се случва? – Чувам се да се питам.
Той спира по средата на целувката.
– Венделин вярва, че има причина да се върнеш по този начин. Тя каза, че може би онова, което Малахи направи с паметта ти, е благословия за всички нас, че това е втори шанс.
– Втори шанс за какво?
– За това да забравя Ромерия от вчера, заедно с цялата ѝ жестокост. И за Ромерия от вчера да забрави омразата си към онова, което не разбира. И макар да знам, че има нещо, което продължаваш да криеш, аз се боря срещу това постоянно болезнено привличане, което изпитвам към теб. – Той добавя тихо: – Боря се и губя. Така че нека не играем повече тази игра на преструвки. Поне не за тази вечер.
Халатът ми се смъква, за да падне на хладния каменен под на терасата. Той притиска брадичката ми в ръцете си.
– И нека да видя дали мога да открия този твой афинитет, където и да си го заровила дълбоко в себе си. – Този път целувката му е мека, но сигурна – за разлика от колебливите и трескавите в миналото – и аз се оставям да се разтопя в нея, а сърцето ми тупти от нетърпение, докато се притискам в твърдите плоскости на тялото му.
Той плъзва ръка по гърба ми и ме насочва през вратата на терасата към леглото ми. По средата на пътя ръцете му нежно смъкват презрамките на нощницата от раменете ми. Спирам достатъчно дълго, за да позволя на материята да падне на пода. Не съм си правила труда да нося бельо, откакто се подготвям за леглото, и сърцето ми се свива от нервност при усещането, че съм гола пред Зандер.
Но шумоленето на дрехите му ме успокоява. Няма да бъда сама в това дълго време.
Събирайки смелост, се обръщам и се настанявам на ръба на матрака навреме, за да видя как той събува ботушите си и сваля панталоните си. Туниката му вече е захвърлена.
– Син на Малахи, наистина – промърморвам, като се вглеждам във внушителните му размери.
Той се усмихва.
– Откъде чу това? Син на Малахи?
– Не е важно в момента.
– Предполагам, че не. – Той поставя кинжала и меча си на нощното ми шкафче, на леснодостъпно място.
Мръщя се към тях.
– Трябва ли да се притеснявам за нещо?
– От мен? Не. – Той се приближава и аз се подготвям за тежестта му, но той ме изненадва, като пада на колене. – Няма за какво да се притесняваш от мен. Никога. Не бих могъл да те нараня, дори и да искам.
– Искал си – имам предвид, че си искал. Нима си забравил? Малахи отнел ли е и твоята памет?
Той се усмихва.
– Не, макар че съм достатъчно разсеян. – Дланите му се плъзгат нагоре по бедрата ми, предизвиквайки топлина в долната част на корема ми, а погледа му проследява лицето ми, шията, гърдите, корема, преди да се върне обратно нагоре. – Но вече не изпитвам желание да гледам назад. Искам да гледам само напред, с теб.
Гъсти мигли обрамчват очите, които молят със своята откровеност. Тази нежност е в контраст с другите му версии, с които съм се сблъсквала – от омраза до безразличие. Но сега това, неясното изповядване на какво?
Не знам какво изпитвам към Зандер, а и тъмното ни минало не е нещо, което може да се забрави лесно, но в момента не искам да го обсъждам, не и докато краля на Ослор е коленичил пред мен и ме подлудява със съблазнителни думи.
Разтварям бедрата си.
Очите му се присвиват и пламват от топлина, докато ме възприемат, а когато преплитам пръсти през косата му, около тила му, за да го насоча напред, усмивката му с трапчинки кара онази от тронната зала онзи ден да изглежда като бръчка.
– Наистина не е плахо – промърморва той, раменете му се настаняват между бедрата ми, а дланите му се притискат към мен.
Задъхвам се при първия замах на езика му и падам назад на леглото, наслаждавайки се на уменията му, докато той спуска устата си върху мен. Това не е първия ми опит, но все пак ми се струва, че е така. Тялото ми се вълнува от нарастващото очакване, пръстите ми се увиват около меките кичури на косата му, крака ми се закача за рамото му, а бедрата ми се движат срещу него, стремейки се да се приближа.
Смътно се притеснявам, че виковете ми могат да бъдат чути през отворените врати на терасата или чак до ушите на Елисаф от другата страна на вратата на хола, но това притеснение се изплъзва заедно с всички останали мисли, с изключение на начина, по който тялото ми се разпуска под опитната уста на Зандер.
Клепачите му са натежали, а устните му – набъбнали, докато той пълзи върху мен и с лекота придърпва доволното ми тяло нагоре, за да ме съсредоточи в леглото.
– Намери ли афинитета ми там долу? – Дразня го, а ума ми е затормозен от сиянието.
– Не, но знам къде да търся. – Зъбите му остъргват едното зърно, после другото, предизвиквайки тръпки в мен и надолу към насилената ми сърцевина. Той не се задържа дълго, а вкарва бедрата си между моите. Челата ни се докосват. – Мисля, че може би Венделин е била права и Малахи ни е дал подарък – прошепва той, притискайки ръцете ми над главата ми.
Поглъщам усещането на телата ни едно срещу друго, без купчини шифон и коприна между нас.
– Мисля, че може би си прав. – И въпреки гнева ми към София, тя ме спаси от много по-различен път. Все още обаче не мога да намеря начин да ѝ благодаря.
Отварям уста, за да му напомня, че имаме нужда от презерватив, докато не си спомням, че неговия вид не може да се възпроизвежда извън Худем, а дали тук изобщо съществуват презервативи? Поне не мисля, че трябва да се притеснявам за болести.
Мисълта предизвиква усмивка на лицето ми, докато свивам бедрата си в неговите, тялото ми е достатъчно подготвено и жадува за неговата пълнота. Зандер се плъзга в мен с плавен, умел тласък, заравяйки се дълбоко в мен, предизвиквайки стона ми.
Задържа се за миг, задържайки погледа ми, докато се навежда, за да притисне дълга, бавна целувка към устните ми, а след това бедрата му започват да се движат над моите в равномерен ритъм, със същата грация, както когато танцува с меча си, всеки мускул е красиво напрегнат и въпреки това изглежда, че не полага големи усилия.
Тялото ми откликва, гладко, вълнообразно и болезнено от нужда, краката ми се увиват около него, докато се приспособявам към темпото му. Той се навежда, за да ме целуне, и не се отдръпва, докато и двамата не се разтреперваме един срещу друг, а виковете ни със сигурност се носят в нощта.
***
Събуждам се и усещам как някой върти пръстена ми.
Тялото ми се напряга от паника, докато бързо си давам сметка за ситуацията. Зандер е до мен в леглото, горещата му гола кожа е притисната към моята. Той просто си играе с пръстена, отбелязвам с облекчение, а не се опитва да го свали. Сега, когато знам какво се случва, когато го махна, знам, че не мога да функционирам без него.
– Добро утро. – Гласът му е дрезгав от съня.
Добро утро е. Слънцето прониква през прозорците, обещавайки още един светъл ден. Вратата на терасата все още е широко отворена, позволявайки на звука от сблъсък на стомана със стомана да се носи отдолу. А аз лежа до този мъж – този безсмъртен – който ме привлича по начин, който не мога да опиша.
Не знам дали някога в живота си съм се чувствала толкова доволна.
– Тъкмо си мислех за деня, в който ти подарих това – промълвява той, а пръста му гали белия камък.
– Наистина? Това ли правим? Да лежим голи в леглото и да си спомняме за теб с друга жена? Това е забавно – дразня го сухо. – Знаеш ли какво би било още по-забавно да обсъдим – кой мъжки приток ще използваш следващия път, когато имаш нужда.
Той се обръща по гръб със стон и протягане, чаршафа седи несигурно ниско върху стегнатия му корем, подчертавайки твърдата дължина отдолу.
Бедрата ми се стягат от очакване.
– И предполагаш, че акта ще бъде строго платоничен, защото е мъж?
Веждите ми се извиват от изненада.
– Предпочитанията ми са за жени. – Той плъзга глава върху възглавницата си, за да ме изучи. Златистокафявата му коса е пълна, разрошена и секси. – И аз не бих го направил. – Той преглъща. – Не и ако това е истинско.
– Това е реално. – Поне за мен е така.
Той протяга ръка, за да погали непокорната коса от лицето ми.
– Каквото и да е направила Аоифе… ще бъда по-добър крал с теб до себе си. Ще бъда краля, от когото се нуждае Ислор. Това ми става все по-ясно с всеки изминал ден.
Трептенията в гърдите ми се раздвижват, макар че притеснението ми нараства. Щеше ли да каже това, ако знаеше какво съм?
– Ти не искаш да бъдеш кралица? – Пита той тихо.
– Не е това. – Въпреки че съм го изповядвала много пъти, започвам да виждам доброто, което мога да направя тук. Желанието да му кажа истината е непреодолимо, но страха ми ме възпира. Само още няколко дни от това, поне. Повече време, за да мога да докажа, че той няма от какво да се страхува от мен. – Атикус каза, че никога няма да го позволят.
– Те нямат избор. Тези благородници са събрали власт, която нямат право да притежават. Това се променя сега. Те нямат право на глас за кого да се оженя или кого да обичам.
При тези думи в гърдите ми се появява болка.
На лицето му се изписва загриженост.
– Но какво ще стане, ако тя се върне?
Предполагам, че има предвид принцеса Ромерия. Проследявам твърдата линия на челюстта му с върха на пръста си.
– Не мисля, че трябва да се тревожиш за това.
– Не? – Сънливите му, послушни очи обхождат лицето ми. – Откъде знаеш?
– Не съм сигурна, но мисля, че си останал с тази версия завинаги. – Това е най-близкото до истината, което мога да му дам. – Но ако все пак се върне, моля те, направи ми услуга и я убий.
Той подсмърча.
– Мисля, че Коррин ще го направи, преди да имам възможност.
– Като стана дума за Коррин, тя ще нахлуе тук всеки момент.
– Не, няма да го направи. Елисаф ще я предупреди.
– Предполагаш, че той знае какво се е случило тук снощи?
Под чаршафите ръката на Зандер опипва бедрото и корема ми, преди да се премести по-ниско, между краката ми.
Проникващото му докосване изтръгва от устните ми дълбок стон, който не е бил предизвикан.
Грубият смях на Зандер се разнася из стаята.
– Да. Предполагам, че той знае.
***
Облаците и заплахата от дъжд носят със себе си влажна хладина в сутрешния въздух. Сгушвам се в наметалото си, докато компанията ни преминава по моста в равномерен галоп, насочвайки се към лова на короната. Под благодатта на дневната светлина и спокойствието мога да оценя детайлната зидария и размаха на конструкцията, изискваща пет зеещи варела, за да достигне от единия до другия бряг на реката.
Обзема ме странно чувство за дежа вю и вниманието ми се насочва към брега, където извлякох Аника на безопасно място. Смътно си спомням хлъзгавата кал от онази нощ, но сега има само петна от буйна, обрасла с детелина трева. На същото това място бях на секунди от това да бъда прободена до смърт от мъжа, чиито бедра прегръщат ханша ми.
Оставяме моста зад гърба си и следваме пътя в гъстата гора, а аз си мисля за това колко страшни са били нещата онази нощ и колко драстично са се променили. И колко драстично ще се променят още, вероятно. Сега живота ми е тук, ибарисанка сред островитяните. Като тяхна кралица, ако шепота от спалнята на Зандер се превърне в реалност.
Но също и като един от тези ключови заклинатели – същество, което вече не съществува в този свят и за което мнозина ще поискат да умре, ако София и Венделин са прави. Трябва да предположа, че са.
В някакъв момент ще трябва да кажа на Зандер. Какво ще каже той, знаейки, че кралицата му може да донесе разруха на кралството му? Дали е по-добре тази новина да бъде получена преди или след сватбената церемония?
Опитвам се да намеря вина за прегрешенията на принцеса Ромерия, но тези лъжи са изцяло мои.
Стигаме до целта си половин час по-късно, когато гъстата гора се отваря на поляна.
Опитвам се да не зяпам.
– Всичко това, за да преследваме диво прасе? – Елегантни шатри в нюанси на екрю, зелено и златисто са подредени в редица, а слугите препускат с чинии с храна и стомни с напитки, подготвяйки се за закъснялото пристигане на краля. Войници в пълни доспехи се въртят около конете в покрайнините. Носи се струнна музика и смях. Някъде вътре са лордовете Салоу и Телор, а за съжаление и Адли.
– Ловът за короната е традиция, както и деня на турнира, и не бих нарекъл нетературите като обикновени диви прасета.
– Извинявай, нетер- какво? – За пръв път чувам за такъв звяр.
Усмивка се лепва на гласа на Зандер, докато той обяснява:
– Остатък от вида на звяра, който Фарен освободи, когато разкъса гънката. То е три пъти по-голямо от глиган и много по-гротескно. Те се скриват в земята в продължение на години и се появяват само на няколко десетилетия. Убили сме много от тях, но изглежда не можем да се отървем от тях. В последно време се носят слухове, че в Елдредската гора има такъв, който поглъща елени и глигани. Преди няколко седмици ловците намериха трима полуизядени смъртни. Нетературите предпочитат безсмъртните, както и повечето от освободените зверове – добавя той, докато аз се усмихвам.
– Макар че предполагам, че тези смъртници са си заслужили заслуженото за бракониерството в кралската гора, но все пак това е жесток начин. Ако имаме късмет, ще се отървем от създанието още на този ден, преди то да изчезне отново.
– И като казваш „ние“, имаш предвид теб, нали? Защото аз ще чакам до масата за храна, докато ти отиваш да си гониш чудовищата. – Все още бранех купа с киселочервени плодове, когато Коррин ме погна към суетнята, ругаейки ме за късните ми нощни „занимания“, заради които се влачех тази сутрин.
Смехът му ме стопли.
– Поисках хартия и графит, за да те занимавам. Конят ми се движи по-бързо с един ездач, така или иначе. Настрана, скоро ще трябва да се научиш да яздиш сама. Колкото и да ми харесва, че мога да правя това – ръката му се плъзга в наметалото ми, за да се плъзне по корсажа, стискайки нежно гърдите ми – една кралица трябва да владее нещо толкова елементарно като ездата.
– Искам да се науча. – Мислите ми обаче са другаде. Споменаването на Фарен чука на вратата, която ми се иска да побутна и да отворя. – Колко от тези зверове са били освободени, когато Айлил е използвала онзи заклинател на ключове?
– Стотици? Може би повече. Не знам дали някога е имало преброяване. Имаме цял раздел в библиотеката за различните същества. Нетературите бяха най-послушни. Имаше и други, като крилатите люспести зверове, които през нощта плячкосваха цели села, дишаха огън и поглъщаха цели стада добитък. Последният от тях е бил убит от Мордаин преди осем века.
Дракони, със сигурност.
– Но тук все още има зверове, две хиляди години по-късно?
– Да, драконите са от тях.
Колебая се.
– Звучи като че ли Фарен е причинила много проблеми на всички.
– Ето защо ключовите кастери вече не съществуват. Това е единственото нещо, за което Ибарис и Ислор някога са се съгласявали.
Поемам дълбоко, успокояващо дишане и съсредоточавам мислите си върху суматохата напред, за да се опитам да държа настрана гризящото безпокойство.
***
– Донесете ми още вино – изисква Аника и размахва чашата си във въздуха.
– Да, Ваше Височество. – Слугата поставя чиния с плодов компот и твърди сирена на моето място.
– Благодаря – казвам аз. Междувременно се опитвам да не отделям слюнка от сочното блюдо с пушена шунка и печен дивеч пред нас, чиято миризма се носи из главната шатра.
Мургавата жена с копче на носа и кафяви очи на лани изтръпва, сякаш изненадана, че я гледам, камо ли да ѝ благодаря. С почти незабележимо кимване тя се отдалечава.
Аника се навежда.
– Защо правиш това? Благодариш на слугите, че са ти доставили храната?
– Искаш да кажеш, че проявявам добро възпитание? – Отвръщам, преди да успея да се спра, и то с твърде голяма захапка. Изучавам благородниците около огромната П-образна маса, облицована с евкалиптови и върбови клони и отрупана с храна и напитки, за да мога по-добре да им подражавам. Колкото повече виждам обаче, толкова по-малко искам да имам общо с когото и да било от тях. Начинът, по който размахват чашите си във въздуха, за да им ги напълнят, щракат с пръсти, за да подканят, лаят, когато прислугата не тича… И това не са само някои, а всички.
Едно е да се промъкнеш в една стая и да се представиш за някого за една вечер. Не мога да играя един от тези хора до края на живота си, а той е определено дълъг.
Аника поклаща глава, искрено заинтригувана.
– Но те са слуги. Какво те подтиква към този импулс?
Защото идвам от свят, в който това поведение е неприемливо, искам да кажа. Само че това не е съвсем вярно. Предполагам, че не мога да я виня изцяло. Ако учебниците по история и киното са ме научили на нещо, то е, че дните на кралете и кралиците са били такива. Тогава не е имало нищо общо с безсмъртни срещу смъртни и всичко е било свързано с богати срещу бедни, благородници срещу простолюдие.
И макар че обществото, от което съм аз, е еволюирало, все още съществува кастова система и тя е ослепителна, когато се случи да си дете от улицата, което се промъква на елитни партита, за да краде скъпоценности. Виждала съм щракане с пръсти и извръщане на носове, отношение към обслужващия персонал като към част от функционалния декор на стаята, а не като към съмишленици. Веднъж гледах как някакъв богат чичко разплака барманка, защото сложила твърде много лимон в питието му, докато управителя на клуба се покланяше, за да изкаже съболезнованията си за чудовищната грешка. Виждала съм достатъчно, за да знам, че ако събереш твърде много его и права под един покрив, елементарното благоприличие ще намалее.
За съжаление, на Острова плача над твърде много лимон е най-малката трудност на тези смъртни.
Независимо от това трябва да пазя внимателно поведението си около тези хора, за да не привличам повече внимание, отколкото вече привличам.
– Какво прави жрицата тук? – Гледам как жената с жилава бяла коса се надига до един от входовете на шатрите. Освен Венделин, кастерите, които съм виждала в светилището и да се разхождат нощем из кралските земи, са на години, като най-младия от тях със сигурност е близо до седемдесетте. Колко време още ще мине, преди всички те да издъхнат?
– Тя е примамка. – Аника отрязва парче месо и след като го потапя в жълта горчица, го пъха в устата си с доволен стон. – Нетературът е привлечен от магията на заклинателите. Тя ще тръгне с тях, за да го примами.
Челюстта ми пада.
– Тя се съгласи на това?
Аника маха с ръка на ужаса ми.
– Тя ще се справи. Ще има десетки от тях там, за да се борят с него. Зандер и Атикус убиха последния заедно, без да им помагат.
Скривам гримасата си с парче сирене. Говорейки за Атикус… Търся командира на армията – и очевидно тайния любовник на принцеса Ромерия – и го намирам встрани с Адли, а веждите му са смръщени, докато слуша лорда на Кетлинг. Каквото и да обсъждат, Адли е този, който ръководи разговора, а челюстта му е твърда, докато устните му се размахват с бързи, гневни думи.
Колкото и да е подозрителен Зандер към всички останали, ми се иска да е по-подозрителен към този, който може да спечели най-много, ако умре, който вече е доказал, че е готов да вземе това, което не е негово.
Сините очи на Атикус трепват в моята посока, сякаш усеща погледа ми. Премествам се, за да изуча чинията си, но е твърде късно да скрия факта, че съм ги шпионирала.
– Знаеш ли къде отиде Зандер? – Той се измъкна преди десет минути.
– Вероятно в кралската шатра, за да се подготви за лова.
Поставих салфетката си на масата.
– Мисля, че ще отида да го намеря.
– И да му помогнеш да се облече? Или да се съблече? – Аника се подиграва с уста, пълна със задушени зеленчуци, а в очите ѝ прозира хумор.
– Това е твоя брат, за когото говориш – напомням ѝ и се усмихвам със задоволство на гримасата ѝ, докато се отправям към изхода.
– Ваше височество. – Мургавата слугиня се появява с малка чиния в ръка, носеща сладък ябълков пай, много подобен на тези от щанда на Грейсън. Тя прави реверанс.
– Чух, че ги харесвате. – Гласът ѝ е мек, кротък. Забелязвам това за всички тях. Коррин и Дагни са необичайни в това отношение.
Вестта за инцидента на пазара сигурно се е разпространила сред слугите.
– Благодаря ви. – Вземам чинията.
– Ако Нейно височество може да изчака малко. – Тя се отдръпва и след секунди се връща с моден розов чадър. Излиза навън в дъжда, чадъра е отворен и ме чака.
– Как се казвате?
– Бена, Ваше Височество. – Тя прави малък реверанс.
– Благодаря ви, Бена. Оттук нататък мога да се справя. – Вземам дръжката от нея.
Тя се намръщва уплашено, сякаш идеята, че кралицата трябва сама да държи чадъра си, е непостижима.
– Но…
– Остани тук, където е сухо. Аз ще отида само до там. Честно казано, всичко е наред. – Въздъхвам с облекчение, докато се промъквам през утъпканата трева, щастлива, че съм далеч от всички тях, и нетърпелива да видя Зандер. Благословия е, че ме е крил от тези хора толкова дълго, колкото ме е крил.
Шатрата на краля е най-малката, но и най-сложната – сребристо-златна, камбановидна конструкция, предназначена единствено за него, чийто връх се издига поне на двайсет стъпки във въздуха.
За съжаление пътят ми дотам не е свободен.
– Да ядеш и да бягаш? – Атикус се навежда, за да се плъзне под чадъра – който подозирам, че скоро няма да предлага кой знае каква защита, тъй като потопа се засилва – и взема дръжката от мен. Широките му рамене заемат по-голямата част от пространството.
– Не съм гладна повече. – Правя крачка назад и отново се озовавам наполовина в дъжда. Той може и да е бил с това тяло, но не е бил с мен.
– Да, оттам и чинията с храна в прегръдката ти. – Атикус пристъпва по-близо, за да ме предпази, а сините му очи сканират лицето ми. – Благородниците смятат, че бъдещата им кралица не иска да има нищо общо с тях.
Това е така, защото аз не искам.
– Хора като кого? Адли? – Срещам стабилния му поглед. – Той има ухото ти.
– Толерирам го, защото трябва, поне засега, както и брат ми. Както и ти, ако Зандер смята да продължи с тази идиотска идея да се ожени за теб.
– И защо точно е идиотска?
– Трябва ли да питаш? – Той поклаща глава. – Очевидно е, че Нилина е направила нещо, за да му влезе в главата, що се отнася до теб. Той се препъна в себе си преди и го прави отново. Виждам, че дори е свалил белезниците ти – нещо, което беше категоричен, че няма да направи. – Той кимна към голите ми китки.
– И съм сигурна, че ти е казал, че нямам достъп до афинитета си. Опитах няколко пъти през последните няколко дни, с чаши с вода и докато се киснех във ваната. Всеки път нищо не се е случвало.
– А ти никога преди не си лъгала. – Усмихва се той. – През всичките ми години никога не съм виждал брат ми да се държи толкова безгрижно. Той не мисли трезво. Не вижда това, което е точно пред него.
– Прав си. Не мисля, че вижда заплахата пред себе си – съскам, а намека му, че Зандер не може да се грижи за мен, разпалва гнева ми.
Атикус въздъхва.
– Не искам да те обиждам, Ромерия. Но има твърде много причини да не те сложа на този трон, независимо от чувствата. Изтокът няма да ти съдейства, а поддръжниците на Адли се увеличават.
– Тогава се отърви от него – казвам, без да се замислям какво означава да кажа това в рамките на този свят, а и не е розов лист. Оглеждам се наоколо, за да се уверя, че никой не е подслушал това, но сме сами тук, под дъжда.
– Говориш като майка си – промърморва той язвително. – Екзекутирането на Адли само ще предизвика още по-голямо напрежение, а в Ислор и без това е пълно с такова.
– Е, предполагам, че е добре, че Зандер има всеотдайната подкрепа на командира си, за да се увери, че всички се съобразяват с каквото и да реши, нали? Командир и брат, който никога не би го предал?
Очите му обхождат чертите на лицето ми, спират се на устата ми, но само за кратко, преди да се върнат в очите ми.
– Защо имам чувството, че ме обвиняваш в нещо?
– Защото си параноик?
– Имам ли причина да съм параноик? – Пита той равномерно.
– Имаш ли?
– Каква е тази игра, която играем сега? – Той се намръщва любопитно. – Знаеш ли нещо, което аз не знам?
Колебая се. Дали Зандер е сгрешил? Дали принцеса Ромерия и брат му не са имали афера по време на пътуването от разлома до Кирилея? Потърсих темата в библиотеката и ми се стори, че видях истината в очите му, но дали само си въобразявах? Може би Атикус е невинен за всичко, а аз несправедливо съм зареждала пистолет и съм го водила към огневата стена.
Пазя твърде много тайни.
Вътре в мен избухва пламък на безразсъдна смелост. Не мога да си помогна. Срещам изпитателния му поглед и казвам:
– Съмнявам се, че е толкова забавно за теб, колкото беше шатрата. – Каквото и да е това.
Подигравката ми има желания ефект. Строго разбиране изпълва изражението на Атикус във вълна от шок.
Използвам момента, за да се измъкна, изоставяйки го с чадър в ръка. Докато стигна до златно-сребърната шатра, дъжда е напоил роклята ми. Стражите безмълвно отдръпват капака на палатката, за да ме пуснат вътре.
Зандер стои като статуя, докато един слуга закопчава катарама отстрани. Предположих, че ще носи пълна броня, но той е облечен като воин със слоеве черна кожа с шипове под няколко елегантно изглеждащи бронирани плочи – на раменете и предмишниците, през гърдите, на коленете.
Изглежда смъртоносен.
– Не си ли гладна? – Пита той.
– Ще ям по-късно – промърморвам аз, събирайки пищните детайли от уютния интериор на кралската шатра, докато се разхождам вътре. Тревният под е скрит под пластове килими с богати цветове и шарки. Едната страна е обзаведена с тапицирани дивани и кадифени кресла, а от другата страна се простира дълга правоъгълна маса. Картата на Елдредската гора е опъната до тайник с полирани оръжия. Напомня ми за колекцията на телохранителите на София. Има остриета с различна големина и заплашителност, някои с прав гръб, а други се влачат в извити върхове. – Ще използваш всички тези?
– Не всички, но много.
Отхапвам от тартата, докато хвърлям още един дълъг поглед на арсенала, преди да се прехвърля на топографската карта на гората. Тя е огромна, обхваща обширна територия на западния остров, и подробна, като илюстрира многото реки, езера, прагове и скалисти възвишения сред гъстата гора.
– Какви са всички тези изрисувани камъни? – Някакви знаци.
– Зелени за намерените животински трупове, черни за смъртните.
Направих гримаса на струпването.
– Значи знаеш къде да намериш това долно нещо?
– Нетературът? – Той се усмихва. – Да, общия район. Той е дълбоко в гората. Ще го издирим.
– Чух как. – Поглеждам го остро.
– Жрицата Клайда няма да бъде наранена. Благодаря ти, Базил. – Той предлага на слугата най-кратката си усмивка, но тя е достатъчна, за да ми напомни, че Зандер не се държи като останалите благородници. За щастие.
– Ще бъдеш внимателен, нали? – Нямам представа какъв е този звяр, който ловуват, но ако е нещо подобно на даакнар… Освен това Адли ще бъде на лов с тях, въоръжен с оръжия. Загриженост щипе сърцето ми за мъжа, с когото деля едно легло през последните няколко нощи.
– Толкова внимателен, колкото и глупак, който ловува неземен звяр. – Атикус влиза, докато Базил се измъква. Боаз и Елисаф го следват.
– Трябва да тръгнем скоро, за да използваме максимално дневната светлина. – Стомахът ми се свива, когато той се насочва към масата с оръжията – към мен – с типичната си арогантна крачка, погледа му е стабилен и невъзмутим, сякаш току-що не съм хвърлила бомба върху главата му. Сигурно осъзнава откъде знам. Зандер ще ми се разсърди, когато разбере, но поне имам своя отговор.
– Проходът Гъли или Дупката? – Пита Зандер, твърде далеч, за да усети напрежението, което се върти в мен.
– Проходът Гъли е по-безопасен за конете. – Атикус се спира от другата страна на масата, точно пред мен.
Пренасочвам вниманието си към картата, за да потърся тези две места.
– Безопасно е добре.
– Безопасността е това, което всички искаме. – Атикус изпробва тежестта на лъка.
Колебая се, но накрая вдигам поглед, за да открия мрачни очи върху мен.
– Независимо от грешките, които съм допускал в миналото – прошепва той – винаги ще защитавам брат си. Кълна се в живота си и в живота на Ислор. Вярваш ми, нали? – Искреността, бликаща от глас, в който обикновено танцува зъл хумор, е поразителна и аз се озовавам вцепенена. Каквото и да са споделяли принцеса Ромерия и принца, сега виждам, че не е било омраза към Зандер.
– Да довършим плана за нападение – подтиква Боаз и прокарва пръст през прохода Гъли. – Ще влезем тук и…
Вниманието за щастие се отклонява към картата, което ми дава възможност да се изплъзна. Няколко карамбита проблясват на масата. Знам какви са само защото едно от момчетата на Корсаков носеше този нож и идиота си разряза лъчевата артерия. Наложи се да го откарат в спешното отделение, преди да е изкървил.
Откъсвам най-близкия до мен от масата. Прибирам го в гънките на роклята си, невинно се премествам на дивана с ябълковото си лакомство и скривам острието под ъгъла на килима.
С оръжието на сигурно място, събирам хартията и графита от масата и се заемам със скица на красивото лице на краля, докато Зандер обяви, че е време да тръгват.
Намръщвам се на личния си телохранител, който е пристегнал малък арсенал към себе си.
– Елисаф отива с теб?
– Да, Елисаф от седмици се разхожда пред покоите на спалнята и денонощно се грижи за принцесата. Той има нужда от почивка и ще се присъедини към борбата – подиграва се той с усмивка, отговаряйки за себе си в трето лице.
– Достатъчно справедливо. – Вдигам ръце в знак на капитулация. – Но какво ще кажеш за мен? – Поглеждам многозначително към Зандер.
– Все още ли имам нужда от охрана, която да те държи в подчинение?
– Е, не, но… – Ами Саорсе и останалите? Искам да кажа. Със сигурност тя само чака възможност да се нахвърли.
Той се навежда, плъзва пръст под брадичката ми и накланя главата ми, за да сложи вяла целувка върху устните ми.
– Не се притеснявай. Никой от тях няма да се доближи до тази палатка, когато Абаран е тук.
– Абаран! – Съскам. – Защо тя?
– Защото трябва да получи наказание за нещо, макар че все още не знае за какво. – Капитанът на Легиона се материализира от нищото и излиза иззад разделителния панел вляво от мен. От колко време е тук?
– Ще се видим след няколко часа. Перкарайте си добре. – Зандер изчезва в мъглата заедно с останалите.
– Бъдете внимателни – промърморвам аз като последна мисъл. Ужасът ми се завихря при мисълта за следобеда с жена, в чиято автобиография са описани техники за мъчения. Поне няма да ми се налага да се сблъсквам със засади. Гледам я предпазливо.
– Сигурна съм, че все още можеш да ги настигнеш, ако тръгнеш сега.
– Защо, след като мога да прекарам следобеда тук с ибарисанската принцеса, която се стреми да стане наша кралица? – Плитките ѝ се спускат от рамото ѝ, докато тя се навежда, за да вземе скритото под килима острие.
Кръвта се стича от лицето ми.
– Това е доста добър избор за кражба от масата за оръжия. Ще се прободеш сама до няколко минути. – Устните ѝ се отдръпват със злобна усмивка. – Да ти покажа ли как работи?
***
– Какво си ти, новородено жребче? Оправи стойката си. – Тя замахва с плоското острие на меча си по прасеца ми, като ме кара да подскоча. – Премести левия си крак назад, за да заздравиш равновесието си, и свий коленете си.
Изпълнявам указанията ѝ, пренебрегвайки факта, че съм в рокля.
– А сега, удари.
С пръсти, извити около дръжката на острието в дланта ми, правя размахано движение с ръката си.
– Не е зле. Връщай се в позиция. И отново.
Тренираме това единствено движение, откакто ловната дружинка си тръгна, прекъснато за кратко от Аника, която, като видя компанията ми, бързо избяга. Това спечели доволната усмивка на бавачката ми. Мисля, че тя предпочита да се страхува.
Въпреки грубия характер на моята възпитателка, открих, че нямам нищо против нейния стил на преподаване.
– Ставаш небрежна – промълви тя и кимна към дивана. – Почини си.
Пускам ножа на масата със стон – ръката ме боли – и се свличам на мястото си.
– Няма ли да ме попиташ какво възнамерявам да правя с него?
– Знам какво си възнамерявала да направиш с него. Нищо – подсмихва се тя, докато се разхожда. – Заобиколена си от врагове, които не са те искали на трона преди нападението, и омразата им само се е увеличила. Видяхте възможност и се възползвахте от нея. Така щях да постъпя и аз на твое място, така че може би няма да си съвсем безполезена.
Мисля, че това е комплимент, но не искам да предполагам нищо, особено ако идва от нея. Колебая се, страхувам се, че ще съжалявам за това.
– Би ли желала да ме научиш да се бия?
Тя се завърта на петите си, за да се обърне към мен.
– Искаш ли да бъдеш обучена като войник на Легиона?
– Не. Просто искам да мога да се защитавам.
– Не обучавам за защита. Аз обучавам за война. Аз обучавам легионери.
– Но ти току-що ме обучи с това.
– Това не беше обучение – издекламира тя и уви плитка около юмрука си. – Това беше обикновен урок, защото ми беше скучно. Щеше да е загуба на времето ми. Съмнявам се, че би могла да отблъснеш едно кученце.
– Ще мога, ако ме обучиш. Зандер вече спомена… – Гласът ми угасва, докато гледам как очите ѝ пламват от ярост.
– Не. Не обучавам принцеси или ибарисани. – Тонът ѝ е изпълнен с презрение.
Вдигам ръце нагоре в знак на капитулация.
– Добре, добре. Зандер каза, че си най-добрата от най-добрите, така че просто си помислих… – Отвън се чуват викове. Скоро те са последвани от пронизителни писъци.
Абаран се придвижва към капака на палатката, извадила меча си. Грабвам карамбита и я следвам навън в дъжда.
Причудливата поляна се е превърнала в хаос. Две от шатрите с форма на камбана са се срутили, а слугите бягат от главната правоъгълна шатра, чиято една страна се е срутила. Писъците отвътре са раздиращи ушите и пропити със страх.
– Какво става?
Секунда по-късно от отвора на палатката изскача звяр, от чиято паст виси безжизнено тяло на мъж, и аз получавам отговора си.