Глава 29
– Остани тук. – Стиснала дръжката на меча си с две ръце, Абаран се придвижва напред в пристъп с крадливи стъпки, като хищник, който преследва плячката си – само че тя е дребна жена-воин, а плячката е масивно същество на четири мощни крака. Раменете му достигат десет стъпки във въздуха, а гърба му е покрит със сини люспи, останалата част от снагата му е покрита с матова, мазна козина.
То извърта невзрачната си глава към нас и аз потръпвам под напрегнатия му поглед. Чува се отвратително хрущене и тялото на мъжа пада на парчета от устата му, за да се приземи в тревата като отломка. То вдига обърнатата си муцуна във въздуха. Вдишва с нос, подобно на даакнара онази нощ, когато подушваше Аника.
С дълбок рев то се нахвърля върху нас.
Сърцето ми е в гърлото, докато гледам как галопира напред, а стърчащите му бивни са извити като острието в ръката ми и два пъти по-дълги, готови да изкормят всичко по пътя си. Кървавият блясък, който ги покрива, доказва, че вече го е направил.
Няколко войници с мечове се приближават предпазливо, а други се отдръпват. Двама изстрелват мълнии в гърба на звяра с помощта на арбалети. Те отскачат от люспестата му броня като клечки за зъби.
– Ако афинитета ти е някъде вътре в теб, предлагам ти да го намериш сега – изсъска Абаран.
Предполагам, че тя има предвид елфическата ми афинитетност.
– Не успях да го направя!
– Тогава със сигурност ще умреш днес. – Тя сменя позицията си и се подготвя да посрещне звяра с главата напред. Той се движи твърде бързо, а тя е твърде малка. Няма начин да успее да спре това нещо, а когато не успее…
Вълна от адреналин и ужас ме обзема, докато стискам дръжката на оръжието си, което ми се струва още по-безсмислено и нищожно от онова, с което прободох даакнара.
Абаран се гмурка от забиващите се бивни на звяра, но мигом се изправя на крака и замахва към хълбоците му. Острието ѝ се плъзга по задната част на задния му крак, разпръсквайки мастиленосиня кръв.
Той изревава от агония и се завърта, за да се нахвърли отново върху нея. Тя го отклонява с острието си и се измъква от пътя, като при преобръщането си нанася удар в страната на звяра. Той извревава във въздуха, показвайки уста, пълна с кътници, които правят даакнарските да изглеждат нищожни.
Гледам с ужас как той улавя с бивните си рамото на Абаран, прорязвайки плътта и костите. Тя надава мъчителен писък – имам добра представа за болката, която разкъсва вътрешностите ѝ в момента – но замахва с меча си към врата му, използвайки инерцията, за да се освободи и да се препъне. Изминава пет крачки, преди да падне на тревата.
С още едно подушване на въздуха той насочва вниманието си към мен.
Парализирана съм, докато той се втурва напред. Стискайки малкото си острие, знам, че не мога да изпреваря това нещо и оскъдните ми уроци няма да ме спасят.
Елфическата ми привързаност към Аоифе. Към водата.
Имам нужда от нея сега.
Сякаш в отговор златото започва да гори по кожата ми. Сърцето ми се разтуптява. Най-накрая то усеща, че имам нужда от помощ.
Аника каза, че онази нощ съм можела да използвам реката, за да се защитя, вместо да я спася, но тук няма река, а ако имаше, нямаше да знам как да я използвам. Никой не би ме научил.
Нетературът вече е на трийсетина стъпки от нас, набирайки скорост въпреки раните си. Утъпканата трева се протяга нагоре и се вкопчва в краката му, сякаш се опитва да се навие и заплете, да забави. Това е Аника, осъзнавам, използвайки стихията си, докато тича насам, крещейки нещо, което се мъча да чуя над бушуващата в ушите ми кръв.
– Използвай дъжда! – Най-накрая разбирам.
Дъждът. Вглеждам се в плачещото небе.
– Как! – Единственият начин да спрем това нещо е с подобен на него звяр.
Следващите няколко секунди сякаш се движат на забавен каданс.
Някъде дълбоко в мен избухва прилив на адреналин, а после гледам как дъждовните капки се стичат от всички посоки, придобиват форма, докато се устремяват към нетература, оформяйки тяло, крака и глава, докато не се появява копие на звяра, но направено от вода.
Осъзнавам, че аз правя това. Това съм аз, който манипулира една стихия.
Те се сблъскват челно, водния звяр се взривява при удара, а нетература изпада в умопомрачение, достатъчно дълго, за да може Абаран да се пресегне и да забие меча си между очите му. След няколко потрепвания звяра се успокоява.
Навеждам се в кръста, изчаквайки сърцето ми да се забави и шока ми да утихне. За миг съм сигурна, че ще повърна. Все пак го спирам. Използвах това елфическо сродство, което дори не мога да открия, и спрях един от тези неземни зверове.
В гърлото ми се надига мехурче от делиричен смях.
Абаран куцука към мен, лицето ѝ е призрачно бяло, избърсвайки мастиленосинята кръв от острието си върху панталона.
– Добре – изпъшка тя. – Ще обмисля да те обучавам.
***
– Защо нетература напусна дълбините на гората и дойде чак тук, на поляната? – Зандер обикаля около палатката. – Особено когато имаме заклинател, който да го привлече?
– Не знам. – Венделин е седнала на канапето, а очите ѝ са кръвясали от това, че е излекувала толкова много хора, колкото е могла. Четирима войници и шестима слуги бяха убити от нетератора, други петима бяха осакатени – двама далеч отвъд уменията на жрицата. Няколко аристократки останаха почти невредими, с изключение на няколко порязвания и драскотини. Една злокобна част от мен беше разочарована, че не видях тялото на Саорсе сред купчината, захвърлена в каруцата, но чух, че тя скочила на коня и избягала в галоп при първия признак на беда.
Бена беше сред загиналите. Когато видях тялото ѝ, се разплаках.
Един пратеник потегли, за да занесе на ловната дружинка новината за нападението. Пристигнаха обратно в лагера половин час по-късно, устата на конете се пенеше от усилие, лицата на Зандер и Атикус бяха бледи.
Зандер не приема отговора на Венделин.
– Той минаваше от палатка на палатка, сякаш търсеше нещо. Или някого. Защо щеше да го прави, когато имахме единствения заклинател в гората? Това беше умишлено по тази причина.
– Може би е усетило, че Клайда е била тук.
– Щяхме да пресечем пътищата си и да го отвлечем.
– Има и друга възможност. – Тя преглътна. – Възможно е в Ромерия да има следи от магията на Маргрете. Той може да е усетил това по някакъв начин.
– Толкова време след това? – Пита той със съмнение.
– Не съм специалист по нетературите, така че не мога да кажа със сигурност. Но това е единствената причина, за която се сещам. – Очите на Венделин се стрелкат към мен за кратко.
Освен истината. Звярът можеше да усети магията ми на заклинател, прибрана зад каквато и да е защитна стена, създадена от София и свързана с този пръстен. Той излезе от дълбините на гората, за да ме намери. Бена – и всички останали хора – умряха, защото аз бях там.
Потискам чувството за вина. Зандер не трябва да знае. Все още не.
– Важното е, че е мъртво, нали? – Смрадливият му труп е натоварен на една каруца, за да може да бъде пренесен през Долна пазарна улица като награда.
– Да, предполагам. – Зандер прави пауза и устните му се изкривяват от бавна усмивка. – И именно бъдещата кралица на Ослор го е победила. Това е повод за празнуване.
Последното нещо, което ми се иска да правя, е да празнувам.
– Имах помощ.
– Само един завършващ удар. Ела. Той обгръща с ръка измореното ми, изтерзано тяло. – Трябва да бъдеш начело на парада.
***
– Престани да се суетиш.
– Не съм помръднала и на сантиметър. Ау! – Свивам се от острия удар на иглата, която Коррин вкара в косата ми.
– Това беше последното. – Тя се отдръпва назад, за да се полюбува на творението си – сложна плетеница от плитки и намотки, която прибира половината ми коса назад, а останалата пада на рамото ми. – Отиди, погледни се.
Отпускам се от стола на тоалетката и заставам пред огледалото в цял ръст, като се премествам от една страна на друга, за да оценя роклята, която Дагни донесе късно снощи, развълнувана и с кървясали очи, сякаш не е спала. Шевиците са безупречни, кройката е безупречна, стила е уравновесен и същевременно секси.
Ако знаех за какво ще я нося, щях да я помоля да ми направи чувал.
– Постарах се да направя всичко възможно – заявява Коррин. – Ако краля не е доволен, то ще е защото си избрала стил, който е изцяло извън модата.
– Откога краля обръща внимание на женските дрехи?
Коррин се сгърчва.
– Освен това кралицата не определя ли тенденциите?
– Значи сега си готова да играеш на кралица? – Усмихва се самодоволно тя.
Харесва ми да играя неговата кралица, тази, при която той идва вечер, тази, при която се събужда сутрин, разкрачен и приветлив. Така е всяка вечер от първата ни среща, вечерите ни са изпълнени със страст, сутрините ни са лениви и чувствени повторения, преди той да се измъкне, за да се заеме с дневните си кралски задължения, а Коррин да нахлуе през вратата ми.
Просто никога няма да мога да играя неговата кралица в нимфеума – напомня ми онзи неумолим глас в главата ми.
Трябва да му кажа.
И все пак всеки път, когато това е на върха на езика ми, го прехапвам, страхувайки се, че ще разруши това, което имаме.
Изпъвам крака си, като гледам как разреза се разтваря и марлената материя се спуска на каскади около бедрото ми. Секси токчетата биха подхождали на тази рокля, но в гардероба на принцеса Ромерия или, смея да кажа, навсякъде няма нищо подобно. Все пак успяхме да съчетаем роклята със сиви сатенено-кожени токчета, които не подхождат на цвета, но го допълват добре. Заедно със сложното сплитане на главата ми, едва ли ще се позная.
Не знам дали това ще е достатъчно силна броня, за да посрещна деня на смъртта.
– Справила си се добре, Коррин.
На затворената врата на спалнята ми се чува почукване.
– Това трябва да е краля, дошъл да те придружи.
Нервите ми се раздвижват.
– Запомни, брадичката е вдигната, гърба е изправен през цялото време – наставлява ме тя.
Но това не е Зандер, който ме чака. Това е Дагни.
– О, Ваше Височество, просто трябваше да дойда да ви видя, преди да сте тръгнали. – Усмивката ѝ е широка, докато ме разглежда от глава до пети, а ръцете ѝ са притиснати към богатата ѝ гръд. – Не е ли спираща дъха?
Дори и с вихъра на притеснението ми, че ще стана свидетел на днешните събития, усмивката ми за лъчезарната шивачка е искрена.
– Ти си чудо, Дагни.
– О. – Тя отминава комплимента ми. – Просто имам щастието да обличам бъдещата кралица. Донесох ти още една пелерина. – Тя издърпва сгъвката от плат, прибрана под мишницата ѝ, и я пъха в ръката ми. – Чух, че тази вечер се очаква да захладнее жестоко. Помислих си, че може да ти потрябва. Коприната е подарък от една приятелка от пазара. – Веждите на Дагни се повдигат многозначително. – Специално е направена топла.
Веднага разпознавам копринената индигова материя в прегръдката си. Това е онази, която Бексли беше гледала, когато ми разказа за ясновидката.
– Тя не може да носи пелерина с тази рокля – подиграва се Коррин и поклаща глава. – Колко глупаво би изглеждала.
– О, съдба, права си, Коррин. Винаги си права. Аз съм глупава жена – изръмжава Дагни, като маха с ръце. – Все пак може и да я запазиш. Може би ще намериш приложение за нея. – Тя ми намига.
Не, Дагни все пак не е толкова глупава.
– Благодаря ти. Оценявам го. – Сърцето ми се разтуптява. Бексли каза, че ще намери начин да предаде информацията, и го направи – чрез моята шивачка. Дагни може и да не е най-потайната в намеците си, но те лесно минават през контрола на Коррин.
– Всичко за нашата бъдеща кралица. – Тя направи реверанс и с последен заострен поглед към пелерината се измъкна.
Изучавам дрехата в ръката си. Тя е по-дебела от останалите. Тя я е напластила. А шева е далеч по-небрежен от този на Дагни. Твърде небрежно. Дагни не е направила това.
Прибирам го под мишницата си.
– Коррин, има ли още от онзи пресован ябълков сок, който ми донесе тази сутрин? Беше толкова сладък.
Челото ѝ се набръчква замислено.
– Трябва да проверя в кухнята.
– Ще имаш ли нещо против?
– Така или иначе трябва да се отбия там. – Тя събира празния поднос от първото ми хранене. – Ще се върна скоро.
Изчаквам да чуя как се затваря вратата на дневната, преди да се стрелна към гардероба с наметалото. Промушвам пръст през пролука в некачествения шев и се вкопчвам в него, като разкъсвам материала.
Вътре е прибрано малко листче хартия.
„Аптеката на пазара. Този, когото търсиш, те чака там тази вечер.“
Вътрешностите ми тръпнат от нетърпение, докато чета надписа.
Бексли намери Гезин и Ианка, а аз знам къде е аптеката. Мога да стигна дотам сама, ако се наложи, сигурна съм в това.
Но може би е време да кажа на Зандер.
Наострените ми уши долавят звука от затварянето на външната врата. Забутвам разкъсаната пелерина и бележката в ъгъла и с дъх, за да заздравя нервите си, влизам в дневната, а адреналина тупти във вените ми.
Докато се приближавам, очите на Зандер ме оглеждат – от косата до обувките ми. Полата ми се разтваря с всяка стъпка, разкривайки крака ми до бедрото. Очите му се разширяват при тази гледка.
Аз самата обаче също му се възхищавам. Днес той е избрал особено изящно сако от мастилено-син сатен, прилепнало по тялото му и закопчано от врата до кръста. То е украсено с метални вихри и флорални лиани. Съчетава се чудесно с облеклото ми.
– Това ли е роклята, която Дагни направи за теб? – Пита той равномерно. По-мекият, страстен Зандер, когото открих в леглото си, е прибран, оставяйки ме отново да се боря с хладния и сдържан крал на Ислор.
Но и аз започнах да се наслаждавам на този танц между нас.
– Тя го направи. Коррин беше толкова сигурна, че няма да одобриш, като се има предвид, че си познавач на женската мода и всичко останало. – Но вече виждам, че той одобрява, по начина, по който очите му пламват от топлина и устните му се разтварят.
Той издиша дълго, бавно.
– Това е адекватно.
Очите ми се разширяват от изненада.
Ъглите на устата му потрепват.
– Не мислех, че си от тези, които търсят комплименти.
Спирам пред него.
– О, но грешиш. Обичам комплиментите. И реакциите.
Погледът му отново се плъзга по тялото ми, спирайки се на процепа. Прокарва ръка през него и нагоре по бедрото ми, кожата му е гореща срещу моята, установява се върху голия ми хълбок. Той изпуска стон, вероятно от потвърждението, че не нося нищо отдолу.
– Това е доста добра рокля.
– Покрива адекватно всичко, което трябва да покрива.
– Обичаш да наблягаш на нещата, когато си раздразнена. Днес изглеждаш повече от адекватно.
– Виждаш ли? Толкова ли беше трудно? – Вдишвам рязко, когато докосването му се премества още по-навътре в процепа, за да дразни чувствителната ми плът, като мигновено събужда нуждата. Но той се отдръпва рязко, а маската отново си е на мястото.
– Денят ще бъде дълъг. Нека го преминем, преди да ти покажа реакцията си.
Усещам обещанието му между бедрата си.
Той ми предлага ръката си, която приемам с нетърпение. Напрежението се излъчва в тялото му, прекъсвайки моята игривост. Не е нужно да питам какво го притеснява. Това е почерпката, това е публичната екзекуция на притоците. Всичко, което не е наред с Ислор.
Елисаф ни посреща пред вратата и се покланя дълбоко.
– Ваше височество, изглеждате блестящо.
– Е, това е много по-топъл прием от този, който годеника ми имаше за мен – подигравам се аз.
– Не я поощрявай – промърморва Зандер. – Макар че се надявам да успее да запази това ниво на замаяност през целия ден.
***
Един слуга поставя пред мен чиния с дребно сикадорско грозде и се изнизва.
От лявата ми страна Аника се протяга и грабва една чепка за себе си, преди да успея да отблъсна ръката ѝ.
– Защо мислиш, че бях твърдо решена да седна до теб?
– Моят чар?
Тя изхърква.
– Чух, че го харесваш. – Вниманието на Зандер се насочва към тълпата, а след това и към състезанието по рицарство долу сред нас. Площадът за екзекуции се е превърнал от тъмното и отвратително пространство, което ме тероризираше от малкия прозорец на кулата ми. Той е много по-голям, отколкото предполагах, ограден от всички страни с избелели седалки, които се издигат на много метри във въздуха. По периметъра са разположени черно-златните знамена, обозначаващи Ислор и Кирилея, чийто тежък брокат се развява от лекия морски бриз.
Това е по-скоро арена, отколкото площад, и всяко място е заето – благородниците са отпред, а простолюдието – отзад. Следобедното слънце огрява събралите се, а лъчите му проблясват от маншетите на ушите като искрящи фасети на диамант и открояват смъртните.
Откъсвам една чепка от чинията.
– И съм чувала, че са рядко удоволствие, трудно се получава. – За щастие нашия дял – по-висок от другите – е адекватно защитен от сенници. Той също така закрива гледката ми към зловещата сива кула горе, където гние Тайри.
– Има предимства да си кралица и едно от тях е да имаш каквото си поискаш, когато си поискаш. – Ръката на Зандер е небрежно протегната през облегалките на столовете ни, но лицето му е твърдо, а настроението му – мрачно. Той не се наслаждава на нито една част от помпозността и вълнението отдолу. Може да е заради това, което тепърва предстои, а може да е и защото е преживял твърде много такива събития.
Аз, от друга страна, не мога да не бъда запленена, докато слушам рева на тълпата и наблюдавам с тревожно очакване как войниците се редуват в състезанието.
– Каквото си поискам, когато си поискам? – Откъсвам гроздовете един по един със зъби, като си позволявам мисли за това как снощи взех Зандер в устата си, надявайки се похотливото нахлуване на пулса ми да предизвика реакция.
Той наблюдава движението внимателно. Миг е, но ъгълчетата на устните му потрепват.
Принуждавам се да върна вниманието си към гледката отдолу. Там е Атикус, командира на кралската армия, бронята му блести на следобедното слънце, докато удря по гърбовете войниците си – и победителите, и победените. От деня на лова той ме избягва. Това е облекчение.
Търся безбройните лица по трибуните. Адли е там, разбира се, седи до Саорсе. По-далеч са Телор и Салоу. Представям си, че скоро ще се запозная с тях. Бексли седи с благородниците. Облечена е в черна сатенена рокля, чието V-образно деколте стига до пъпа ѝ, разкривайки набъбването на големи гърди – странен избор за деня на турнира. Тя ме наблюдава внимателно. Дори оттук мога да видя хищническия блясък в погледа ѝ. Тя има планове за мен и за врата ми, след като е изпълнила своята част от сделката ни. Ще бъде много разочарована, когато научи истината.
Изтласквам настрана късчето вина, което изпитвам за измамата, и потапям глава в знак на мълчалива благодарност.
– За какво е това? – Пита Зандер.
– Ще ти кажа по-късно. – Не виждам да имам избор още дълго, при положение че ще си тръгнем оттук, за да прекараме нощта заедно. Но сега не е момента, като се има предвид киселия му нрав.
Слуга в черна униформа се втурва със замах, за да донесе две чаши, пълни с кехлибарена течност.
Елисаф ги взема от нас и безмълвно отпива глътка, после още една. След миг ги поставя с мърморене „изключително сладко“ и се отдръпва.
Проверява за отрова.
– Той рискува живота си по този начин всеки път, когато изпие глътка вино? – В гласа ми се долавя недоверие.
– Откакто си донесла отровата със себе си на Ислор, да. Ако вече не е била проверена от друг. – Зандер прави пауза. – Предпочиташ ли да не го е направил? Умори ли се вече от мен?
Поклащам глава.
– Предпочитам Елисаф да не бъде дегустатор.
– Тогава ще накараш някой друг да рискува живота си. Може би Абаран?
Поглеждам през рамо към мястото, където воина стои с ръка, наклонена под ъгъл към дръжката на меча си. Дори с превързано рамо, тя изглежда навита да атакува.
– Предпочитам никой да не го прави.
– Кажи това на предишното си аз. Изглеждаше, че има намерение да убие всички ни.
Отказвам се от това да подобря настроението му, като премествам фокуса си върху игрите.
***
Слънцето се е спуснало под хоризонта, когато последния победител се покланя – едър войник, чието оръжие е боздуган с шипове. Противникът му е изнесен на носилка. Той не е единствения днес. Опасявам се, че някои от тези претенденти са извън таланта на Венделин.
И все пак зрителите ръкопляскат, ликуват и крещят при всеки брутален рунд, сякаш това е единствено за забавление.
– Време е – промърмори Зандер.
Напрегната съм, когато първата от двете коли е впрегната от яки работни коне, на всяка от тях са издигнати по три дървени кръста, а затворниците вече са вързани и чакат. Спомням си, че преди се чудех защо са тези клади, защо не е гилотина или просто острие? Но като виждам почитта им към пламъка на Малахи навсякъде, където погледна, мисля, че вече разбирам. Той е техният създател.
И все пак се отвращавам от това.
Още повече се отвращавам от нетърпението, което витае във въздуха.
Тялото на Зандер е напрегнато, когато се изправя. В тълпата настъпва затишие, сякаш всички са чакали този момент.
Возилата правят бавно шествие по пода на арената.
– Хора на острова – започва Зандер, а дълбокия му глас се носи из цялата арена – поне така изглежда. – Чума покосява земите ни под формата на отрова, същата, която отне живота на любимия ни крал Кайтан и кралица Есма. Ние я издирваме и ще я победим. За съжаление сред нас има островитяни, които са се поддали на злобата. Не можем да позволим това. Те трябва да платят за убийството си с живота си.
Мърморенето се разнася на вълни.
Возилата се изтъркулват на мястото си, а аз се принуждавам да приема шестте трибутара, които бяха покосени от мечтите за свобода от принудителните си задължения.
Стомахът ми се свива.
Четирима от затворниците са деца, а най-възрастния е на не повече от петнайсет години.
– Зандер. – Изправям се, импулса да спра тази демонстрация е непреодолим.
– Виждам го – казва той през стиснати зъби.
Две жени са с тях. Вероятно майките им. Всички носят маски на страх, макар и в различна степен. Двете момчета – може би тринайсетгодишни – държат брадичките си високо в знак на храброст, но тъмните петна, които се стичат по панталоните им, говорят друго.
– Къде е лорд Столн? – Извиква Зандер, гласа му е прекалено спокоен, леден.
Един мъж в прекрасна ливрея, който стоеше на площада, пристъпва напред, за да се поклони. Това са слуги от неговите земи.
– Ваше височество.
– Казаха ми, че представяте шест трибута за наказание. Защо пред мен са четири деца?
– Ваше височество, защото са убили пазачите си.
– И откъде някой ще разбере, че във вените им тече тази отрова? – Откъде?
– Ами, аз… Да, съгласен съм, това е проблем. – Той се запъва, преди да прочисти гърлото си. – Но това не променя факта, че тези смъртни са взели отровата с намерението да убият някого. Те ще го направят отново, ако им се отдаде възможност.
– Искаш да кажеш, че безсмъртните, които са си вземали вена, са действали противно на закона?
– Да, но те са достатъчно възрастни, за да знаят какво са приемали… – Гласът на Столн се разсейва под смъртоносния поглед на Зандер.
– Що се отнася до мен, тези безсмъртни – всеки безсмъртен, който не спазва закона на трибутарната система – заслужават наказанието, което получиха.
Надига се мърморене, но то бързо е последвано от мъртва тишина.
Зандер се обръща към затворниците.
– Тези деца принадлежат ли ви?
Жените кимват категорично. Тази вляво моли:
– Моля ви, пощадете ги. Това бяхме ние. Ние го сложихме в напитките им. Те не знаеха.
– Но вие знаехте.
Главите им се поклащат.
Челюстта на Зандер се свива. Той обича да мисли по въпросите, а не му беше дадена тази възможност, защото лордовете го нахраниха с история за зли и непокорни трибути, а после ги изкараха на колела, вързани за кръстове, готови за изгаряне.
Шокът ми премина в ярост.
– Те са направили това, което аз бих направила, ако това бяха моите деца – съскам под носа си, достатъчно силно, за да го чуе Зандер. Имали са шанс да ги спрат да не бъдат храна за чудовища. Така биха постъпили много родители. – Отвращението ми набъбва, докато стискам предмишницата на Зандер. – Не можеш да го направиш. Това наказание не е правилно.
Той среща очите ми, сякаш търси отговор, докато един прислужник наблизо държи пламтяща факла.
– И какво ще ме накараш да направя? Да ги освободя? Хората все още не осъзнават, че отровата живее във вените им за постоянно, но когато го направят, ще им сторят нещо по-лошо от това.
– Не знам, но това наказание е неправилно и ти го знаеш. – Умът ми се върти над решението. Как би се процедирало с това в моя свят? – Изпрати възрастните в тъмницата. Или за работа в разлома. А децата изпратете в Сикадор. Плати на Кадерс да ги изведе контрабандно.
Очите му са диви и отчаяни.
– А ако се върнат?
– Защо изобщо ще се върнат тук? – Промълвявам, но нещо, което каза Венделин, ме поразява. – Кастерите маркират хората в Ибарис, за да потвърдят, че са били тествани. Нека маркира тези хора. Ако са достатъчно луди, за да искат да се върнат, това ще ги възпре.
Той сякаш обмисля това за още един миг.
– Освободете ги всички. – Трите думи отекват в зейналата тишина, но тя бързо е заглушена от врява. По лицата на благородниците се разлива възмущение, когато въжетата са прерязани с мечове и затворниците са спуснати по стъпалата. Те се гърчат заедно, а лицата им са облени в сълзи.
Сред останалите в тълпата се наблюдава смесица от шок, облекчение и разочарование. Атикус стои долу и гледа към нас със стисната челюст. Поредното решение на брат му, което той не одобрява. Или може би това е моето влияние, което той не може да приеме.
Изглаждам ръката си по гърба на Зандер, надявайки се малкия, безмълвен жест да му предложи дори малък щит срещу шума.
Ръката на Зандер се вдига във въздуха и отново настъпва тишина.
– Тези затворници ще бъдат ескортирани до подземието, докато реша най-доброто наказание за тях. Но заради престъплението си да погълнат отрова, предназначена да навреди, тези затворници ще бъдат заклеймени. Той кимва към Венделин.
Тя се забавя за момент, изглежда разтревожена от неочакваната молба. Предполагам, че е мислела, че дните ѝ на маркиране на хора са приключили. Но после се втурва напред, бяло-златната ѝ рокля се развява зад нея, докато спира пред всеки затворник, събирайки ръцете им в своята, с което си спечелва болезнено извиване, сякаш каквото и да прави, боли. Венделин стига до края на редицата и се обръща към Зандер, за да се поклони.
– Нека всички видим белега на опетнения! – Извиква Зандер.
Затворниците се поглеждат един друг и после колебливо вдигат ръце във въздуха, за да покажат кръга с два преплетени полумесеца върху месестата част на палците си, чиито очертания светят в заклинателната магия на Венделин.
През мен преминава студена вълна на познатост. Виждала съм този знак и преди, татуиран върху ръцете на хората от „Народен страж“.
– Какъв е този символ? – Прошепвам.
– Не знам, но каквото и да е, сигурен съм, че до следващия Худем всички ще са чували за него.
В тълпата настъпва раздвижване, когато лорд Адли слиза от трибуната и уверено се разхожда в центъра на площада.
До мен кътниците на Зандер се разклащат.
– Ако ми позволите, Ваше Височество…
– Не, не можеш – изръмжава Зандер. – Повече няма да ви дадем трибуна да изричате лъжите и плановете си, лорд Адли.
Очите на Адли се свиват в знак на непокорство.
Но Зандер веднага го отхвърля, сякаш лорда на Кетлинг не е нищо повече от досадник.
– Отведете затворниците в подземието и ако на главите им бъде наранен и един косъм, всеки страж от ескорта ще посети този площад на разсъмване и тези пилони ще бъдат използвани. – Той поглежда остро към мъжете с мечове, докато шестимата смъртни ги следват на клатещи се крака. – Трябва тази нощ да свърши сега – промърморва под носа си Зандер и маха с ръка наляво.
Парадът от войници тръгва навън, а тримата затворници от Ибарисан са вмъкнати между тях и се движат напред в редица.
Вдишвам рязко. Те не носят нищо друго освен оковите около глезените и китките си. Когато ги видях за последен път, те бяха мръсни и окървавени. Оттогава са изкъпани и излекувани, с изключение на вечната прорезна рана през ръката, за да се подчини елфическия им афинитетност. Те са подготвени.
Мъча се да скрия подигравката си. Предполагам, че безсмъртните не могат да се хранят с мръсни тела.
И тримата вървят напред с високо вдигнати бради, сякаш факта, че маршируват към публичната си екзекуция – голи – не ги смущава. Може би това бледнее в сравнение с онова, което Абаран е направила с тях. Открадвам още един поглед през рамо, за да уловя личната ѝ усмивка, докато наблюдава.
Хората ме гледат със същата готовност, с която гледат осъдените ми братя от Ибарис. Продължавам да гледам напред, докато мъжете са натикани на три маси, а ръцете и глезените им са оковани във всеки ъгъл. Под тях са подредени купчини дървен материал с различна дължина, които служат за разпалване на огън.
Жриците се придвижват тихо, за да изпълнят задачата си да запазят живота на ибарисанците.
– За престъпленията убийство, заговор за извършване на убийство и заговор срещу короната получавате наказание смърт чрез кралска трапеза, последвана от изгаряне на клада. Нека съдбата се смили над вас. – Гласът на Зандер е дървен. – В знак на почит към хората с благородна кръв, предлагаме първо на тях да вземем пробите.
Редица благородници се втурват напред от тълпата, някои лица разпознавам. Адли не е сред тях. Той е зает да изрича думи в ухото на Атикус, изражението му е напрегнато, а жестовете му – размахани.
Атикус стои стоически и слуша, а лицето му е каменно. Не мога да започна да го чета.
Благородниците изглеждат като нетърпеливи деца, докато се стичат, като всеки намира по едно ъгълче на затворника. Дори и от това разстояние мога да различа кътниците им, докато се удължават. Ибарисанците видимо се напрягат, когато зъбите се впиват в плътта им, и стомаха ми се свива. Това няма нищо общо с нощта, в която видях Зандер с онзи приток. Тогава беше нежно, внимателно и лично.
Това е дивашко.
И то не е само на няколко души. Съставът се разраства, промъква се около масите и пировете. Не е възможно да има достатъчно кръв за всички тях.
– Ето защо Ибарис ги нарича демони – прошепвам под носа си.
До мен Зандер се напряга.
И тогава първия писък рикошира на площада.