Глава 30
Това е ефекта на доминото – от първия аристократ до последния, който се е хранил от затворниците. Безсмъртните островитяни, хранещи се с ибарисанските затворници, се сгромолясват на покритата с мръсотия земя, гърбовете им се извиват, а зъбите им се оголват от агония.
– Какво става? – Прошепва Аника, а гласа ѝ е изпълнен с ужас.
– Те са взели отровата. – Осъзнаването преминава през лицето на Зандер.
– Мислех, че не могат – казвам аз. – Мислех си, че мерт ще ги разкъса. Това е мерт. Не е ли така?
Очите на Зандер се насочват към Венделин.
– Така ми казаха.
Телата се мятат и хората крещят от ужас, като се разбягват, сякаш това, което поразява благородниците, е заразно. От непрестанните писъци – толкова много – косъмчетата по врата ми настръхват. Жриците поглеждат към Венделин, която поклаща глава. Тя не може да им помогне – казва тя.
А в центъра на всичко това се смеят тримата ибарисанци, привързани към масите.
Главата ми се замайва от световъртеж.
– Трябва да има нещо, което можем да направим – чувам се да казвам.
Зандер се колебае.
– Има. – Челюстта му се свива, докато пристъпва към ръба на парапета.
Огромно огнено кълбо избухва около трите маси и жертвите. Хората се разпръскват още по-далеч. Виковете на агония спират почти веднага.
Зандер използва афинитета си и това не е салонен трик. По безбройните увиснали челюсти тази демонстрация доказва, че той е много по-могъщ, отколкото някой е предполагал.
Тълпата наблюдава как изпепеляващите пламъци горят още няколко секунди, а след това, също толкова внезапно, огъня угасва, оставяйки само купчина тлеещи трупове, мирис на овъглена кожа и зловеща тишина, докато всички поглъщат шока от това, на което току-що са станали свидетели.
От високото се чува дълбок, злобен смях, който се носи през тишината на площада.
– Да бъде възхвалявана бъдещата кралица на Ислор! – Пее мъжки глас.
Това е Тайри, в кулата.
– Една капка от нейната кръв ще сложи край на проклятието ти завинаги! Една капка, за да освободи всички!
Цветът се изплъзва от лицето на Зандер.
– Съдби, те не вземат мерт. Това е твоята кръв. Как не видях това? – Очите на Зандер отново се стрелкат към Венделин и обвинението е ясно изразено.
Болезнената гримаса, която тя прави, казва всичко.
Тя го е излъгала и за това.
Какви ли други измами е въртяла?
Лицето ми изгаря, докато усещам топлината на безбройните погледи, които пълзят по мен.
– Не съм го направила – измъквам се, макар че никой не чува думите ми. Открадвам паникьосан поглед към Аника. Тя знае, че съм невинна. Близките ми знаят.
Зандер се обръща към мен.
– Не съм имала нищо общо с това. – Чувствам се длъжна да му го напомня, като имам предвид противоречивия поглед в очите му. Той трябва да може да прочете объркването и ужаса ми, нали?
– Това няма значение – казва той тихо.
Обзема ме безчувственост.
– Какво означава това?
– За пореден път се озоваваме тук. Не си се научил първия път, братко! – Изръмжава Атикус, премествайки се в центъра на площада. Пламъците от факлите проблясват върху златото на доспехите му. – Годеницата ти предложи тази кралска трапеза и сега знаем защо.
Устата ми се свива от шок. Това беше идея на Адли. Аз дори не знаех какво е кралска трапеза. Атикус знае това!
Той обикаля бавно в кръг, обръщайки се към тълпата.
– Дванадесет от нашите лордове и дами бяха избити с един-единствен злокобен удар, защото нашия крал вече не може да види опасността, която стои точно до него, въпреки колко пъти съм го предупреждавал. Той би поставил на трона кралица, в чиито вени тече кръв, която би могла да отрови всички ни, ако ѝ се отдаде възможност.
Той посочва към тлеещата каша.
– Това не е изненада. Не върховната жрица уби даакнара, а принцеса Ромерия, когато звяра впи зъбите си в нея.
От всеки ъгъл на площада се чуват въздишки.
– Какво прави той? – Съскам.
Челюстта на Зандер се напряга.
– Възползва се от възможността.
– Но вашия крал продължава да лъже и мами, защитавайки една жена, която е дошла тук, за да ни унищожи. – Лицето на Атикус е мрачно, когато се обръща към Зандер. – Страхувам се, че водиш Ислор по път, от който той не може да се възстанови. Заклел съм се да ви защитавам, дори ако това означава, че трябва да ви защитя от самия Вас. – Гласът му е силен и властен, докато се носи из арената. Представям си, че е същото като на бойното поле. – Като наследник на крал Айлил и наследник на трона на Ислор не мога да позволя тази глупост да продължава повече. Незабавно ще се откажеш от мястото си.
– Нямаш право да правиш това – казва Зандер, а гласа му е странно спокоен.
– И какво ще направиш, за да спреш това? Да изгориш града до основи, само за да можеш да запазиш короната, която нямаш интерес да носиш?
Времето сякаш е спряло, докато двамата братя се гледат втренчено и се разминават с неизказани думи.
– Може и да си първороден, но си доказал, че мястото ти не е там горе. Вече не. И аз ще направя това, което ти не можеш. – Гърдите на Атикус се повдигат с дълбоко вдишване. – Стражи! Хванете я!
Това случва ли се? Отново ли?
– Той не може да направи това, нали?
Очите на Зандер се насочват към войниците, които се движат. По лицето му пробягва светкавица на шок, когато вижда, че Боаз води атаката.
– Абаран!
– Легионът е при законния крал на Ислор, Ваше Височество. – Тя прекъсва това с мимолетен поклон.
Зандер издърпва от бедрото си обкования със скъпоценни камъни кинжал и го притиска в ръката ми, като свива пръсти върху него. На Елисаф и Абаран той нарежда:
– Заведете я в стаите ѝ и ги задръжте. Аз съм точно зад вас.
Взирам се в оръжието в дланта си, докато Елисаф не ме хваща за ръката.
– Ела. Тук вече не е безопасно за теб.
Стискам дръжката на кинжала, докато бягаме.
Всичко сякаш се движи на забавен ход и в същото време с изкривена скорост. Съзнанието ми е попаднало в мъгла, а около мен се чува звука от сблъсъка на остриета. Абаран и Легиона посичат атакуващите войници, сякаш са фермери, размахващи лопати. Някак си успяваме да стигнем от местата си на турнирния площад до стълбите на кралския палат.
– Задръжте ги! – Заповядва Елисаф на Абаран, без да се бави, за да се увери, че те слушат. Тръгваме към моя апартамент.
Когато стигаме до него, Коррин се разхожда из дневната ми.
– Бях в кухнята, когато чух виковете! Навсякъде има войници, които се бият. Кой би ни нападнал по този начин, при положение че цялата кралска армия е на мястото си? – Изисква тя, но в обикновено решителния ѝ глас се долавя треперене.
– Страхувам се, че именно кралската армия е нападнала. И командира води атаката – казва Елисаф, а в дробовете му се вижда известно напрежение.
– Не знаех за отровата! Атикус знае това! – Викам между накъсаните си вдишвания. Никога през живота си не съм се движила толкова бързо.
– Това няма значение. Той използва това в своя полза.
Виковете се разнасят някъде далеч долу.
– Предупредих те, нали! – Възмутената ми ярост бълбука. – Предупредих ви и двамата, че на него не може да се има доверие, а вие не ме послушахте!
– Не мислех, че той ще направи това. – Зандер се впуска в стаята, а на бузата му има петно от кръв, която не е негова. По стълбището се носи натрапчив вик – на агония, вероятно на последен дъх. – Атикус е повел армията. Някои все още се борят за мен, но няма да издържат дълго. Твърде много са. Трябва да си тръгнем сега. Дори легиона не може да ги задържи. Абаран знае къде да ни посрещне.
– Защо Боаз е против нас?
– Защото Боаз е за короната, а той явно вече не смята, че съм подходящ да я нося. – Той кимва към роклята ми. – Преоблечи се бързо, освен ако не ти се тича с нея.
С Коррин се втурваме към гардероба ми. Пръстите ѝ трескаво работят по кукичките и копчетата. Аз отлепвам деликатната материя, оставяйки я на купчина, докато обличам туниката и панталона си.
Зандер се появява на вратата точно когато дръпвам втория си ботуш за езда. Коррин е на колене и яростно връзва връзките.
– Готова ли си? Трябва незабавно да се измъкнем от града. Ще се срещнем с Абаран близо до Елдредската гора.
Проклинам.
– Първо трябва да отида до аптеката.
– За какво?
Колебая се.
– Бексли намери Ианка и Гезин. Те ме чакат там. Тя изпрати съобщението тази сутрин. Щях да ти кажа след турнира.
– Какво съобщение? – Задъхва се Коррин, когато си спомня. – Отново си плела интриги! И то с Дагни, от всички хора! Знаех, че си замислила нещо. – Тя пробожда с пръст въздуха между нас. – Предупредих го да не се влюбва в тази нова…
– Не е това, което си мислиш! – Крещя над тирадата ѝ.
– Защо не съм изненадан от това? – Поклаща глава Зандер. – Венделин ни излъга и манипулира по много по-лош начин, отколкото някога съм предполагал, а сега искаш да търсиш още от тези коварни кастери от Мордаин? – Гневът му се покачва с думите. – Този спектакъл там можеше да бъде избегнат, ако тя ни беше казала каква е тази отрова. Щяхме да знаем, че трябва да проверим ибарисанците. Това е, което тя искаше. Островът да е в хаос.
– Но аз не мисля, че е така. – Каквито и да са били причините да го измами, Венделин каза, че всичко, което е направила, е било за бъдещето на Ислор, което иска Зандер.
– И какво знаеш ти за това кое е и кое не е, Ромерия? – Изригва той. – Целият Ислор ще те преследва – безсмъртните, за да си осигурят смъртта ти; смъртните – за кръвта ти. Не, последното място, на което ще те заведа, е при повече кастери.
– Но аз трябва да видя Гезин – прокарвам през зъби.
– Обясни ми защо? – Изисква той.
Венделин каза, че ще има време да му кажа и аз ще го знам. При положение че кралството му се разпада около него, не предполагам, че това е момента. И все пак се страхувам, че ако напусна Кирилея тази вечер, никога няма да получа отговорите, от които се нуждая, за да оцелея в този свят.
– Защото аз съм заклинател на ключове и тя може да ме научи как да използвам сродствата си.
Коррин се задъхва.
Лицето на Зандер побледнява.
– Не можеш да бъдеш.
– И въпреки това очевидно съм. Това е много дълга история, която нямаме време да разглеждаме точно сега, но трябва да стигна до аптеката. Ако не искаш да ме заведеш, добре. Просто ме преведи през тези стени и ще стигна сама.
– Няма да издържиш и час сама. Не знам как ще оцелееш, дори с мен – промърморва той разсеяно и прокарва ръце през косата си, изпращайки я в безпорядък.
– Имам нужда Гезин да ми помогне да разбера какво съм. Моля те. Не се притеснявай, няма да отворя никакви врати и няма да разкъсам никакви тримерни гънки. Няма да се доближа до нимфеума на Худем.
Очите на Зандер са замъглени, мислите му са някъде, докато обработва това.
– Нетературът те е усетил. Ето защо дойде на поляната.
– Да. – Няма друг отговор освен истината.
– Откога знаеш?
– От деня, в който отидох на пазара с Дагни. Венделин знаеше след нападението на даакнара, когато ме изпита.
– Пазарът… – Повтаря той и аз усещам накъде се насочва ума му – към всички интимни моменти и възможности, които трябваше да му кажа. Но не го направих.
– Съжалявам. Казаха ми, че ще ме убиеш, ако разбереш…
Елисаф се впуска в действие.
– Трябва да тръгваме сега.
В главата на Зандер сякаш се задейства превключвател. Той се обръща към Коррин.
– Ще дойдеш с нас?
– Само ще ви забавя. Освен това имам домакинство, за което трябва да се грижа, Ваше Височество, включително трима нови членове, които скоро ще станат четирима.
Грейсън и децата ѝ. В какво неволно съм ги въвлякла?
Челюстта на Зандер се напряга.
– Нямам време да стоя тук и да споря. Атикус знае, че си ми вярна.
– И също така знае, че поддържам операциите на този замък по-добре, отколкото който и да е друг би могъл – казва тя надменно. – Ще поддържам нещата на място до завръщането ти. – Тя кимва, сякаш потвърждава това решение, но в очите ѝ виждам смесица от примирение и страх.
Зандер също го вижда.
– Не рискувай излишно. Ако той настоява, дай му каквато информация поиска. – Той се покланя дълбоко. – До моето завръщане.
– Ще ви спечеля колкото се може повече време. Бъдете в безопасност. – Тя поглежда към мен. Лицето ѝ остава предпазливо, но реверанса ѝ е нехарактерно дълбок. – И двамата.
***
– Как така Атикус не знае за този пасаж? – Препъвам се в един натрошен камък и едва не изпускам фенера си.
– Защото не случайно се нарича кралската алея. Само краля я е виждал, откакто е построена преди много векове – идва приглушения отговор на Зандер. – Четирима крале са я използвали. Айлил, Рион, баща ми и аз. Баща ми ме е водил през нея, а неговия баща го е водил през нея и така нататък. И докато Атикус благоволява да играе ролята на крал в мое отсъствие, той никога няма да узнае за съществуването ѝ.
Вместо да отключи прохода в дъното на извитите стъпала, както направи Зандер миналия път, той ни поведе под стъпалата и по скрита пътека, по която аз трябваше да приклекна, за да мина, а мъжете – да пълзят. Сега вървим безшумно по безкраен коридор, който мирише на мухъл, а скелетните останки на мъртви гризачи хрущят под ботушите ни, докато бягаме в нощта с натрупани провизии – предимно оръжия и злато.
Това, че краля на Ослор е имал своя собствена чанта като тази, която прибрах в апартамента си за бързо бягство, не ме изненадва.
– Представи си колко различно можеше да се развият нещата, ако само беше честна с мен – разсъждава Зандер.
– Страхувах се, че ще ме убиеш!
– Да. Да прекараш нощта, обвит в жена, а на сутринта да станеш, за да я екзекутираш. Това звучи като мен.
– Звучи като онази нощ в кулата.
Зандер спира толкова рязко, че се забивам в гърба му.
– И докато сме на темата за честността, ти знаеше, че Атикус иска да бъде крал. Той доведе в града всички тези войници, верни на него. За защита ли беше, или за да може да те надвие?
– Възможно е и двете – признава той и продължава напред.
– Как не можа да видиш какво ще направи?
– Защото е мой брат! И защото ми се струва, че не мога да виждам нищо ясно, когато ти си наблизо.
– Значи това е моя грешка? Въпреки че те предупредих да не му се доверяваш?
Той въздъхва.
– Мисля, че сме преминали точката на обвинението. Но се обзалагам, че Ибарис е получил това, което е искал.
– Кой е отровил Куил? Това също ли беше Атикус?
– Вече не претендирам, че знам нещо. Който и да е виновника, той го е направил, за да накара хората да се страхуват от принцесата на Ибарис, която е определена да стане кралица. Атикус е бил видян с Адли и останалите. Вече не се съмнявам, че те са му нашепвали в ухото представи за претендиране за трона, убеждавайки го в правотата на това. И тогава се случи днешния ден и той видя своя шанс. Не би могло да бъде по-съвършено, наистина, макар че изглежда жриците са имали своя собствена ръка в заговора, независимо от всички останали. Но това вече няма значение, нали?
Обвинението на Атикус витае в съзнанието ми.
– Искаш ли изобщо да бъдеш крал?
– Не, не искам – признава той, шокирайки ме с категоричния си отговор. – Но затова пък трябва да бъда. – Той прави пауза. – Така че тази история, която ми разказа, за това, че не си спомняш нищо…
– Лъжа. Името ми е Ромерия Уотс. Аз съм от Ню Йорк, където повечето хора са хора и не се говори за съдби, заклинатели и безсмъртни. Един елементал на име София ме подмами да ѝ помогна да спаси съпруга си, само за да ме прободе в гърдите със символичен рог от Малахи. Събудих се в това тяло, което е точно като собственото ми, с хора, които ме обвиняват в убийство.
Зад гърба ми Елисаф проклина.
– Само че ти не си човек. Ти си заклинател на ключове.
– Очевидно е така, но нямах никаква представа. Не знам как работи всичко това. Никога не съм усещала нищо, докато не свалих този пръстен онзи ден.
– Опита се да ми кажеш – казва Зандер, повече на себе си.
– Да. Но това не се получи добре за мен. – Боже, чувствам се така, сякаш бетонен блок се е вдигнал от гърдите ми.
– И как трябваше да спасиш мъжа на София?
– Не знам точно, но мисля, че той може да е затворен в Нулирането. – София каза, че Илайджа е попаднал някъде в капан и звучи така, сякаш Малахи е този, който го е изпратил на това място. Когато гънката била разкъсана, чудовищата, които избягали, били от Нулирането, изпратени там от съдбата. Тогава би било логично, че двамата са едни и същи. Макар че последния път, когато видях тялото на Илайджа, то беше в каменен ковчег в Белгия. – Малахи ме изпрати тук, за да се опитам да отворя вратата на нимфеума, което очевидно няма да направя. И няма да помогна на София. Така че ми остава да се науча как да бъда заклинател на ключове.
– Докато хората не разберат какво представляваш. Сякаш вече не са имали причина да те убият – промърморва Зандер.
– Откъде знаеш, че можеш да се довериш на Гезин? – Пита Елисаф тихо. Това са първите думи, които ми казва, откакто пропълзяхме през тунела.
– Не знам, но ако са искали да ме убият заради това, което съм, са имали хиляди възможности да го направят.
Мълчанието се проточва, докато вървим по пътеката. Искам да знам какво се случва в ума на Зандер в момента, но той не казва нищо.
Стигаме до края на коридора и се сблъскваме със солидна каменна стена, която, както вече разбрах, не означава нищо в този свят на тайни проходи.
– Колко близо ще ни отведе до аптеката? – Питам.
– На няколко пресечки. – Зандер поставя пръст на устата си, за да замълча. Той слуша за миг, преди да протегне ръка над главата си, за да натисне един блок. Чува се предупредително щракване и стената се отдалечава.
И малката тръпка преминава през съзнанието ми. Създадена съм за такъв свят.
– Твоето детско увлечение по тези неща продължава да ме забавлява – промърморва той, очевидно усетил реакцията ми.
– В предишния си живот бях крадец, така че да се промъквам и да излизам от местата е нещо като моя работа. – Чувствам се странно освободена да призная това.
Зандер ме поглежда недоверчиво, преди да влезем в тясна стая, пълна с покрити с прах щайги.
– Това е мазе за съхранение – прошепва той. Придвижва се към една дървена врата и я натиска. И проклина.
– Катинар? – Пита Елисаф.
Той кимва. И после се поколебава.
– Ще трябва да се движим бързо, щом излезем оттук, тъй като войниците ще започнат да претърсват града, ако вече не са го направили. Ще те заведа до аптекаря и след това, ако тази Гезин е тази, която мислиш, че е, ще трябва да се разделим. – В блясъка на фенера лешниковите му очи носят безброй емоции, които не мога да различа. – Не съм мислил ясно от деня, в който ти влезе в живота ми, нито преди, нито след нападението. Ако искам да си върна това, което ми принадлежи, се нуждая от целия си разум.
Преглъщам срещу топката, която набъбва в гърлото ми. Не съм сигурна кое е по-стряскащо – това, че ще бъда сама в този странен свят, или това, че мъжа, за когото ме е грижа дълбоко, ме изоставя в момент, в който имам най-голяма нужда от него.
Но аз съм свикнала да бъда изоставяна от най-близките си хора и не смятам да го моля да остане.
Спирайки за миг, за да се ослуша за минувачи, той удря с ботуш, като разцепва дървото. Излизаме на една алея. Долните улици са безлюдни, с изключение на странните фигури, които се стрелкат от един ъгъл към друг. Кралската гвардия не седи на конете си, нито пък се забавлява на пазара. И все пак усещам, че ни гледат, докато се движим, мълчаливи и скрити в наметалата си.
Никой не би предположил, че това са техния крал и принцесата на Ибарис, които бягат през нощта.
Пред нас аптеката е тъмна, прозорците ѝ са закрити с плътни завеси.
– Тя тази вечер ли каза? – Зандер се задържа в сенките.
– Да. – Очите ми претърсват ъглите около нас, всеки нерв е настръхнал. Движение в една уличка привлича вниманието ми. Фигура в черно наметало. Те се преместват в светлината на фенера достатъчно дълго, за да уловя кичурите ягодово руса коса, преди да се преместят обратно. Това е Бексли. Тя е знаела, че ще бъда тук. След случилото се на площада тя не може да е тук заради моята част от сделката ни. Тя или е тук, за да ме изпроводи, или за да ме убие.
Завесата се раздвижва.
– Има някой вътре – прошепвам аз.
– Да. Видях го.
Като един пресичаме улицата.
– Ще внимавам. – Елисаф изчезва в друга сянка. В този свят има толкова много неща, в които да се промъкнеш.
Намираме се на четири крачки от аптеката, когато се чува щракване и вратата се отваря със скърцане на сантиметър.
Обхваща ме безпокойство.
Зандер се вмъква пръв, стиснал с ръка дръжката на меча си. Фенерите наоколо пламват и предполагам, че това има нещо общо с афинитета му. За момент ми се завива свят.
– Затвори вратата зад себе си – казва спокоен женски глас.
Правя каквото ми е наредено, хвърляйки ни в тъмнината.
– Усещам пламъка, който гори в теб, кралю на Ислор. Ти си могъщ за един островитянин.
– Сигурен съм, че и ти си такава, дори с тази яка на врата, върховна жрице – казва той, също толкова спокоен.
Очите ми трескаво търсят намек за това, което вижда Зандер.
В стаята избухва слабо сияние, кълбо светлина, което се носи във въздуха и набъбва, докато не освети жена в сиво като въглен наметало, с дълга, черна като мастило коса и бледозелени очи, точно както я описва Кадерс. Обикновена златна яка обгръща нежната ѝ шия.
– Неприятно е, уникалните умения на вашия вид. Ще ми отнеме време да свикна с тях, макар че ще кажа, че се наслаждавам на новопридобитата си свобода във вашата земя. Пронизващият ѝ поглед се премества от Зандер към мен. Тя се покланя дълбоко. – Аз съм Заклинател Гезин, Ваше Височество. Някога се познавахме, но сега виждам, че Венделин е била права и вече не съм познато лице. Вие сте Ромерия, но не тази, която напусна Ибарис.
Сърцето ми прескача, докато претърсвам магазина в търсене на по-възрастната жена. Не виждам нищо друго освен стени с рафтове, отрупани с буркани, и огледала, които отразяват лицето ми.
– Къде е Ианка?
– Тя е на сигурно място извън Кирилея. Пътуването дотук беше дълго и ѝ се отрази зле, но тя няма търпение да се срещне с теб. Венделин каза, че не знаеш какво си имала в стария си живот.
Поклащам глава.
– Не съм вярвала в нищо от това.
– Аоифе ли ме прокле? – Прекъсва ме Зандер. – Тя ли отслаби съзнанието ми, като обвърза сърцето ми с Ромерия?
Стискам зъби срещу жилото на този въпрос.
Зелените очи на Гезин се стрелкат между нас двамата.
– Можем да обсъдим това, което е направила, когато му дойде времето. Мисля, че скоро ще видиш, че това няма значение.
– Говориш в загадки – изръмжава той.
– Може да изглежда така. – Тя кимва към ръката ми. – Този пръстен. Махни го, ако искаш. Бих искала да усетя силата ти за себе си.
Зандер ме наблюдава внимателно, докато свалям пръстена на кралица Исла от пръста си. Опияняващата тръпка на силата започва да пълзи из тялото ми почти веднага, като се засилва с всеки изминал миг.
– Забележително. – По лицето на Гезин разцъфтява благоговение. – Неприятно ли е за теб?
– Много. – Не знам как да опиша това усещане. То е смесица между боцкането, изтръпването на игличките в крайниците ми и прилива на адреналин във вените ми.
– Това усещане ще се притъпи, когато се научиш да го овладяваш.
– Благодаря на Бога за това – промълвявам. В сенките зад Гезин забелязвам непознато женско лице, което се взира в мен. Изплашвам се и виждайки, че това е отражение в огледало, се завъртам, за да погледна зад себе си. Там е само Зандер.
Обръщам се отново към огледалото, а предпазливостта ми се засилва.
Протягам ръка, за да докосна бузата си.
Жената в отражението прави същото.
Докосвам носа си.
Тя прави същото.
– О, Боже мой – прошепвам аз и се хващам за врата, когато ме връхлитат вълни на шок.
Плаващото кълбо просветва, излъчвайки повече светлина.
Вглеждам се в непознатата, която ме гледа с ъгловатото си лице, бледосините си очи и сърцевидните си устни. Единственото сходно нещо и при двете е цвета на косата ни. – Това не е моето лице. – Нито пък гласа ми.
– Илюзия – потвърждава Гезин. – Заклинателят е свързал и това с пръстена. За да ти даде някакво подобие на познатост и да улесни прехода в тялото на принцеса Ромерия.
– За да ми помогне. – Това беше версията на София за помощ, заедно със заклинанията за потискане на заклинателните ми сили. Тя мислеше за всичко.
– Бих те посъветвала засега да си сложиш обратно пръстена. Докато не се научиш как да овладяваш онова, което се вълнува вътре в теб, няма да можеш да се съсредоточиш върху нищо друго, а на нас ни предстои пътешествие.
В рамките на няколко секунди, след като хладната златна халка отново обгръща пръста ми, мъркащия адреналин утихва. Поглеждам нагоре и отново виждам познатото си лице в огледалото. Единствената константа, която съм познавала през целия си живот.
То е единственото, което ми е останало.
На вратата се чува единично почукване и Елисаф се вмъква.
– Войниците идват. Имаме само миг.
– Тогава трябва да побързаме. – С едно движение на ръката на Гезин плота се плъзга настрани, за да разкрие зейнала дупка под него и върха на стълба.
Подтискам недоумението си от способността ѝ да прави това.
– Последният път, когато последвах някъде елементал, той ме изпрати на това забравено от Бога място и ме постави в това тяло.
Гезин навежда глава, сякаш за да признае тревогата ми.
– Единствената ми цел тук е да те насоча към това, което вече е.
Вярвам ли ѝ? Не мисля, че имам голям избор. Не мога да остана тук, а и е ясно, че не съм добре дошла да следвам Зандер.
Сега поглеждам към него.
– Легионът ще ме чака. – Очите му се плъзгат към устата ми и през тях преминава нещо нечетливо. – Тук пътищата ни се разделят, Ромерия Уотс от Ню Йорк.
– Точно така. – Там, където някога той беше непознат за мен, сега аз съм такава за него, независимо от нощите, които сме споделили. В гърдите ми се раздвижва болка, но аз изправям челюстта си.
– Довиждане.
Челюстта му се напряга.
– Не си разбрал правилно – казва Гезин. – И двамата трябва да дойдете.
– Не – отвръщаме в един глас двамата със Зандер.
– Тя не е в безопасност никъде около мен, а ние имаме различни пътища – добавя тихо Зандер.
– Вашият път е един и същ и трябва да го извървите заедно. Ромерия, съжалявам, но старото вече е предопределено от новото и няма връщане назад. Има само напред. – В очите ѝ се вижда съчувствие.
Кимвам. Знаех това.
Тя премества вниманието си към Зандер.
– Ясновидците са видели края на кръвното проклятие и той е във свързаните ръце на ибарисанската дъщеря на Аоифе и островния син на Малахи. Не е ли това, което желаеш?
– Да, аз също го видях. Както и всички, които седяха на този площад днес. Знам какво е Ромерия и не искам да променям Ислор по този начин. Не и като убивам хората си. – В гласа му пламва горчивина.
Усмивката ѝ в отговор е нежна.
– Това е начина на Аоифе, но не е единствения.
– И какво ще получиш от това? Не ми казвай, че си рискувала себе си в името на Ислор.
Върховете на пръстите ѝ се плъзгат по златната ѝ яка.
– Свобода за моя вид, в крайна сметка. Може би ще я видя, преди дните ми да свършат. А може би не.
Навън се чуват викове. Елисаф открадва още един поглед от завесата.
– Вече нямаме друга възможност. – Той посочва към отвора в пода.
Зандер кимва с дълбока въздишка.
Един по един се спускаме по стълбата. Ботушите ми се плискат в мътна вода, която мирише на отпадни води. Факлите разкриват влажен тунел, който води в тъмнината.
С още едно махване на ръката на Гезин тезгяха се придърпва обратно на мястото си, скривайки маршрута ни. Ръкавът ѝ пада с движението, разкривайки емблема, която блести със златисто сияние.
Посочвам я.
– Какво е това?
– Свързаността ми с Аоифе. – Тя издърпва ръкава си нагоре и протяга ръката си, като ми дава възможност да изуча знака – кръг, обгръщащ златен елен, който се простира по ширината на предмишницата ѝ. Над него има още два кръга в редица, само че по-малки, единия с бронзов бик, а другия – със сребърна пеперуда. – Имам връзки с три стихии, макар че връзките ми с водата са много по-силни от другите две.
– Намери позлатената сърна – прошепвам аз. Това ли е имал предвид баща ми? Да намеря Гезин?
– По този тунел ще стигнем до леговището, където ни чака скиф, за да ни отведе извън границата на Кирилея.
– Трябва да се срещна с моите войници в Елдредската гора. – Гласът на Зандер не предлага преговори. – А след това заедно ще се отправим на север, към планините Венхорн.
Елисаф въздъхва. Този план явно не му е по вкуса.
– Знаеш ли какво живее в тези планини. – Зандер поглежда Гезин с остър поглед.
– Знам. Ако не можем да отплаваме към Сикадор, тогава това е най-безопасното място в Острова за нас, докато Нейно височество не бъде обучена по подходящ начин.
Зандер се обръща към мен.
Показвам му гърба си. Не съм забравила, че само преди пет минути той имаше планове да ме напусне.
Тихата му въздишка се носи.
– Ще те заведем там. Не мога да обещая, че ще останем.
Гезин стиска устни и кимва.
– Как се научихте да се ориентирате в моя град толкова бързо, върховна жрице?
Прехапвам езика си и се въздържам да му напомня, че това вече не е неговия град.
– Имате повече съюзници, отколкото предполагате. – Гезин ми се усмихва. – Както и вие, Ваше Височество. Много съюзници и много хора, които искат да ви видят като своя кралица.
Умът ми се завихря.
– Моля те. Не повече Височество. Не повече кралица. Не повече принцеса Ромерия. – Достатъчно ми е от всичко това. – Аз съм просто Роми.
– Много добре, Роми. – Тя се покланя. – Ще се върнеш на това място и ще донесеш надежда за хората. Но сега трябва да тръгваме. – Миг по-късно, сякаш усеща, че идва, някъде горе се разцепва дърво.
Бягаме от Кирилея, аз и краля на Ислор в изгнание тичаме рамо до рамо.
И все пак светове, които са разделени.