Глава 5
София положи тялото на Ромерия до Илайджа и спря за миг, за да погледне най-ценното си притежание – пръстена, който Илайджа някога сложи на пръста ѝ, за да ѝ признае неугасващата си любов. Бяха минали векове, но блясъка на златото не бе помръкнал в очите ѝ, защото тя знаеше истинската му стойност. Чувстваше се гола без него, но скоро щеше да си го върне.
Кръвта около мястото, където рога на Малахи прониза гърдите на Ромерия, остана незначителна. Това беше облекчение. Съдбата обещаваше, че този символ ще запази смъртната ѝ форма жива достатъчно дълго, за да може София да изпълни задачата си, но макар София да вярваше, че заповедите на Малахи са разумни, тя не вярваше на резултатите. Съдбата никога не даваше, без да взема. Илайджа беше доказателство за това. Това, че принуждаваше София да разчита на успеха на човек, който е толкова невеж за света извън нейния собствен, за пореден път показваше колко жесток може да бъде той.
София може и да не можеше да чете мисли, но можеше да чете импулси. Всички те носеха подпис – прилива на похотта, надпреварата на страха, спада на разбитото сърце – и тя знаеше, че Ромерия не е повярвала на нито една дума. Нямаше да си го позволи. Смяташе София за луда от мъка.
Или просто луда.
Така го е замислил Малахи. Той беше категоричен в наставленията си – Ромерия не можеше да знае какво е – и София знаеше, че е по-добре да не го поставя под въпрос. Сега виждаше как всички на пръв поглед случайни задължения, с които я бе натоварвал през годините, кулминираха в тази надарена смъртна пред нея сега. Съдбата не я беше пренебрегнал. През цялото време е плетял своя план. Какво щеше да спечели от всичко това, София не беше сигурна, но не я интересуваше. Единственото, което я интересуваше, беше Илайджа да бъде освободен от Нулирането, последствията да бъдат проклети.
Никога не ѝ беше харесвало да играе ролята на придворен шегаджия със силите си, но ако Малахи ѝ беше предоставил повече време и свобода, щеше да накара камъка да се разтресе, небето да заплаче, вятъра да изреве и пламъците да затанцуват, докато за момичето не останеше друга възможност, освен да повярва. Да изразходва такава енергия, когато се нуждаеше от всеки грам за това начинание, беше лукс, с който София не разполагаше. Със сигурност Малахи го е замислил по този начин. Той имаше своите причини. Съдбата винаги има такива.
Може би невежеството на момичето щеше да я спаси. Или, което е по-вероятно, именно то щеше да я накара да се съсредоточи върху мисията си. Малката крадла имаше силна воля и беше издръжлива. Беше млада, но не и защитена от злините. Беше се научила да се ориентира в жестокия си свят, адаптирайки се, за да оцелее.
Скоро Ромерия щеше да види. Щеше да опознае света на отмъстителните богове и чудовища, както и това докъде човек би стигнал в името на любовта. И вече нищо нямаше да бъде същото за нея.
Кървавата луна беше почти над тях. София не можеше да пропусне този прозорец.
– Време е за твоето пътуване, мой малък поклоннико. – Тя затвори пронизващите сини очи на Ромерия и заглади кичурите тъмна коса, които обрамчваха лицето ѝ. Физически тя беше възрастна, но все пак толкова млада. В някои отношения тя напомняше на София за скъпата ѝ приятелка Адел отпреди много време. Не толкова с външния си вид, колкото с привидната си самоувереност, с начина, по който имитираше увереност, когато малкото ѝ сърчице туптеше като това на уплашено зайче. При други обстоятелства София можеше дори да се радва на компанията ѝ.
– Нека Съдбата бъде милостив.
София прокара острието по дланта си. Кръвта се стичаше на равномерна струя, за да покрие рогчето на Малахи и по-нататък, просмуквайки се в раната на момичето, точно както беше наредил съдбата. Това не беше ритуал, който беше научила или за който беше чувала по време на престоя си в гилдията.
След като завърши тази важна стъпка, София падна на колене пред образа на Малахи – защото благодарение на него можеше да чуе отново гласа на Илайджа – и призова цялата си сила.
Земята се разтресе, а паразитите се разбягаха.