Надарената крадла Ромерия се е развила от времето, когато е била дете на улицата и е крадяла портфейли, за да оцелее. Сега тя процъфтява, крадейки скъпоценности от богаташите, под неволния надзор на най-известния престъпен бос в Ню Йорк. Но когато една загадъчна жена си осигурява услугите ѝ с меч, Ромерия попада в удивително царство на противопоставящи се тронове, воюващи елфи и стихийни магии, които не може да проумее.
Задачата ѝ е да открадне камък от свещената градина на Ислор, без никой да открие истинската ѝ самоличност, което би ѝ донесло сигурна смърт. Но самоличността, която по необясним начин е приела, е тази на пленената ибарисанска принцеса – враг на Ислор, след като е отровила любимите им крал и кралица в деня, в който е трябвало да се омъжи за принца.
Нейният годеник, току-що коронования крал Зандер, я ненавижда с всяко зрънце от красивото си същество. За щастие на Ромерия, тя е по-ценна за него жива, отколкото мъртва. Зандер ѝ дава възможност да живее в килия или да бъде оправдана по всички обвинения в замяна на помощта ѝ за разкриване на разрастващия се заговор срещу него.
Ромерия не вижда друга възможност и приема сложната роля на смаяна бъдеща кралица, докато успее да избяга – хитрост, която я доближава до краля много повече, отколкото е очаквала, и заплашва не само нейната безопасност. Докато се рови по-дълбоко в тази свещена градина и древната вражда между Ибарис и Ислор, тя открива чудовищни истини, които могат да означават гибел за всички.
Тя ще опознае света на отмъстителните богове и чудовища, както и докъде би стигнал човек в името на любовта. И вече нищо няма да бъде същото за нея.
Произношения:
Ромерия (Ро-Ме-Рия)
Роми (Ро-Ми)
София (Со-Фи-Я)
Илайджа (Ил-Ай-Джа)
Зандер (Зан-Дер_
Венделин (Вен-Де-Лин)
Аника (Ан-И-Ка)
Коррин (Кор-Рин)
Елисаф (Ел-И-Саф)
Боаз (Бо-Аз)
Дагни (Даг-Ни)
Бексли (Бек-Сли)
Саорсе (Са-Ор-Се)
Кадерс (Ка-Дерс)
Малахи (Ма-Ла-Хи)
Аоифе (Ао-Ифе)
Аминадав (Ами-На-Дав)
Вин’ нила (Вин-Ни-Ла)
Ратеус (Ра-Те-Ус)
Ислор (Ис-Лор)
Ибарис (Ибар-Ис )
Сирилеа (Сир-Ил-Ея)
Сеакадор (Сеа-Ка-Дор)
Скатрана (Ска-Тра-На)
Киер (Ки-Ер)
Мордаин (Мор-Да-Ин)
Азо’дем (Аз-О-Дем)
За’хала (За-Ха-Ла)
Кастер (Кас-Тер)
Даакнар (Даа-Кнар)
Пролог
1739
– Време е да умра. – Деликатните ръце на София се плъзнаха по гърдите на Илайджа, за да се промъкнат зад врата му.
– И ако грешиш… – Неспособен да довърши изречението, гласа му секна.
– Аз не греша! – Сопна се тя. Меднокосата избухлива елементалка винаги се овладяваше бързо.
Той се отдръпна и се премести да застане до близкия прозорец, за да се вгледа в оживения нощен живот отвъд стените на замъка. Рядко завиждаше на простолюдието. Тази вечер обаче, докато гледаше как по калдъръмените улици се търкалят конски каруци, които превозват пътниците до дома им след лекомислени празненства и твърде много бира, за да могат да се нахвърлят върху партньорите си безразсъдно, челюстта му се стегна от негодувание. Защо проблемите му не могат да бъдат толкова тривиални?
За кратко Илайджа насочи вниманието си към площада, където все още тлееха пировете под овъглените останки на три жени. Това беше най-голямото клане в региона досега, пламъците бяха подклаждани от епископа в пламенния му стремеж да спаси човечеството от магьосничеството. Този път църквата посочва като доказателство за вината на тези жени чумата по полевките, която опустошава реколтата през годината. Следващият път те щяха да намерят доказателства за злата ръка на Сатаната в заразата, която отнемала деца, или в наводнението, което погубвало реколтата.
В това имаше повече истина, отколкото проклетия епископ осъзнаваше. Но Илайджа знаеше, че църквата е мотивирана не толкова от изкореняването на причината за злото, колкото от стремежа си да запази властта си във време, когато се издигаше нов молитвен дом.
И тази лудост се разпространяваше.
Като граф на Монтегард влиянието на Илайджа върху църквата беше ограничено. И все пак той можеше да спре днешното клане. Можеше да се промъкне в зеещите сенки на епископската резиденция и да прекърши врата на онзи светотатствен козел, който ръководеше нападението. Но преждевременната му смърт само щеше да разбуни разследването и да окуражи масите. На негово място бързо щеше да се издигне друг, още жени щяха да загинат в пламъци и скоро вниманието щеше да се насочи към тези каменни стени и към особената аристокрация, пристигнала през нощта, за да предяви претенции.
Оттук нататък шепотът за ерес и зло щеше да се разрасне. Щеше да е само въпрос на време, преди пред портите да се събере бясна тълпа с вили и мечове, а Илайджа и София да бъдат принудени да избягат като гризачи, за да започнат наново другаде.
Той познаваше добре тази схема. Беше го преживявал под една или друга форма много пъти.
И така, Илайджа седеше безучастно в удобния си замък и слушаше писъците на жените, които горяха.
София се плъзна до него и вдигна пръст, за да отметне един заблуден кичур коса от челото му.
– Не мога повече да съществувам така, да се крия в сенките и да чакам сигурна гибел.
– Не се притеснявай за тези фанатици, любов моя.
– Адел не се тревожеше и виж какво се случи с нея. – Тя му напомни мрачно за най-скъпата си приятелка, която се премести в Лондон и до чийто овъглен труп София плачеше миналата пролет. Той обаче нямаше нужда от напомняне. Онази нощ, разпалена от сурова ярост, София бе изравнила със земята абатството, отговорно за смъртта на Адел, включително и обитателите му, само с едно движение на ръката. През всичките си години на тази земя Илайджа не беше виждал такава сила. Тя беше едновременно вдъхновяваща и ужасяваща.
Бързо отнесе изсъхналото ѝ тяло, преди твърде много свидетели да я посочат като извършител на клането. Все пак последните съобщения, получени от чужбина, бяха обезпокоителни. Гилдията на кастерите знаеше, че София стои зад клането, и искаше сурово наказание за нейното подстрекателство. Междувременно хората издирваха вещица с коса с цвета на дяволски пламък. Вече четири жертви, отговарящи на нейното описание, бяха загинали заради престъплението ѝ.
Той не можеше да вини София, че е отмъстила за смъртта на Адел. Двете споделяха детството си, когато между уроците се стрелкаха по тесните коридори на Париж, а по-късно – младежките нощи, когато танцуваха по улиците и омайваха ухажорите както с примамливата си красота, така и с уменията си. Сърцето на София беше пламенно, а верността ѝ – вечна. За съжаление, когато беше наранена, емоциите ѝ поглъщаха нуждата ѝ от самосъхранение.
Илайджа въздъхна.
– Адел не беше внимателна. Освен това никога не бих допуснал да ти се случи нещо лошо.
– А какво става с времето? Ще спреш ли и него? – София знаеше къде да насочи думите си, за да причини най-острата болка. – Лудостта ме зове дори сега, в този момент. Не знам колко дълго ще мога да отказвам да ѝ отговоря.
Той помръкна и сведе поглед към величествения дъб в градината на двора, облечен за есента, а оскъдния вятър шумолеше златистите му листа. Във въздуха се усещаше ухапването на зимата. Тя щеше да пристигне до две седмици, щеше да отнеме красотата на дървото и да наложи покой на земята. София презираше този дълъг, мрачен период, но Илайджа намираше утеха във видимия ход на времето.
Ако съдбата им не се промени, под този листен навес щеше да бъде мястото за погребение на София, макар че той предпочиташе криптата под параклиса, където можеше по-добре да пази останките ѝ.
Дали щеше да оцелее достатъчно, за да види първия сняг?
Беше му непостижимо, че тази жена, която нямаше и три десетилетия, със сияйния тен на младостта и детската дивост, която течеше във вените ѝ, скоро щеше да се изплъзне от ръцете му. Но той знаеше, че тази лудост, за която тя говореше, е истина. Беше виждал как преди много години тя бе завладяла друга като нея, оставяйки след себе си само мърмореща черупка на впечатляващия елементал, който някога бе, с тебеширенобяла и рядка коса, безполезни очи и безсилни сили. Дните ѝ минаваха като затворничка в гилдията, която рецитираше безсмислени разсъждения, записвани от писарите като пророчества.
Макар да не искаше да си го признае, Илайджа бе започнал да забелязва тревожни признаци в София – безмълвни погледи, променливи настроения, неволни заклинания, които се изплъзваха от езика ѝ. Не можеше да понесе да види как София се превръща в обвивка на онази жизнена жена, която обожаваше.
Разбира се, тя нямаше намерение да позволи това да се случи.
Един мъж се препъна от таверната и падна на земята в пиянска купчина, точно на пътя на два тичащи коня. Очите на Илайджа се разшириха, като идеята да стане свидетел на това как някой е стъпкан до смърт повдигна духа му. Поне проблема на този човек можеше да съперничи на неговия тази вечер. Той се хвана за каменния перваз в очакване, наблюдавайки как копитата на зверовете се насочват към безжизненото тяло на мъжа, на секунди от това да смачкат главата му като зрял пъпеш. В последния момент двама мъже го хванаха за петите и го повлякоха на безопасно място. Конете продължиха в нощта. Проклети добри самаряни.
Илайджа прегледа улиците в търсене на друг човек, изпаднал в по-тежко положение от неговото, но знаеше, че шанса е малък. Вниманието му попадна на млада двойка в разгара на любовна кавга, която бързо прерасна от викове и жестове с ръце до бързо коляно в слабините на мъжа. Нарастващата тълпа от зрители избухна в смях, когато младия мъж се сгромоляса, превивайки се от болка. Въпреки горчивото си настроение Илайджа се засмя.
София обаче не се остави да бъде възпряна.
– Малахи ми отговори и трябва да действаме бързо. Достатъчно дълго отлагах това.
– Когато гилдията разбере, ще ни убие по принцип – предупреди той, както много пъти преди това. Те бяха забранили подобни опасни призиви по основателна причина – споразумение, което беше донесло мир след векове на война между кастерите и безсмъртните.
– Каквото е направено, това е направено. – Лицето ѝ беше маска на мрачна увереност. – Ако разберат, могат да ме накажат. Но ако не го направим, така или иначе съм мъртва.
– И аз скоро след това. – Очите му отново се стрелнаха към земята под дъба. Ако тя грешеше, до сутринта гробаря щеше да изкопае две дупки в тази почва, защото без София нямаше смисъл Илайджа да продължава.
Но той все още не беше готов да се сбогува.
– Още един залез. – Сигурно тази лудост, която се очертаваше зад изумрудените очи, щеше да позволи това?
София не отговори веднага. Когато го направи, то беше с остротата на добре отработено острие.
– Много добре. – Копринените пластове на вечерната ѝ рокля шумно шумоляха, докато тя крачеше към вратата.
Преди да стигне до нея, Илайджа беше в другия край на стаята и с ръка препречваше изхода ѝ.
– Не можеш да искаш това от никого другиго. – Тя го знаеше и въпреки това начина, по който го гледаше, а очите ѝ пламтяха в предизвикателство, го караше да се страхува, че ще постъпи глупаво.
Тя решително подпря брадичката си.
– Тогава трябва да ми се довериш.
– Аз не ти вярвам. – Той не можеше да се отърси от това ужасно чувство на предчувствие. – Кога Малахи е давал на някого това, което иска, без да изисква всичко в замяна? – От всички съдби Съдбата на огъня не беше особено известен със състраданието си, а с безмилостността и гордостта си. Винаги е било така.
И все пак София беше решила, че той е този, когото трябва да моли.
Илайджа беше бесен, когато тя за пръв път разкри, че се е обвързала в робство с него. Това никога не можеше да бъде отменено.
– Но аз съм избраница. Във вените ми тече пламъка на Малахи.
Той въздъхна с принудително търпение. София беше млада и арогантна, вярата ѝ в онези, които ѝ бяха дали огромна сила, беше непоклатима. Все още не беше изпитала гнева им.
Връхчетата на пръстите ѝ проследиха очертанията на челюстта му, подканвайки го да срещне погледа ѝ.
– Ако не предприемем нищо, скоро ще си отида. Предпочитам да умра тази вечер, отколкото да загубя властта си над този свят утре. Но аз няма да умра. Ти няма да умреш. Малахи ме увери в това – настоя тя и се усмихна нагоре към него. – И ние ще се справим с всички последствия, които биха възникнали. Заедно.
Излъчваше такава увереност. Той отчаяно искаше да ѝ повярва. Имаше причина тя да бъде едновременно обичана и почитана в гилдията. Силите ѝ бяха несравними в този свят.
И макар че тези сили щяха да ѝ се изплъзнат в крайна сметка, тя беше готова да ги пожертва тази нощ за една вечност с него – истина, която Илайджа не изгуби.
– Ти си непоносима, жено. – В тона му нямаше и следа от гняв.
– Да, но аз ще бъда твоята непоносима жена, завинаги.
Той взе ръката ѝ в своята и я приближи до устата си, за да притисне устни към гладкия бял камък на венчалната ѝ халка. Завърши жеста с още една въздишка и двамата разбраха, че това е капитулация. Илайджа нямаше да отлага повече.
Отдръпвайки се от него, София се плъзна към обширното легло, където бяха прекарали много нощи, преплетени в крайниците си. На близката масичка гореше една-единствена свещ, единствения източник на светлина в стаята, но която светеше ярко и пронизваше въздуха със сладък аромат на мед.
Той наблюдаваше с нарастваща възбуда как тя свали роклята и бельото си, докато остана само платно от гола кожа. С палава усмивка тя се качи на леглото и застана провокативно на колене, а обилните ѝ гърди се повдигаха при всеки дъх. Той усещаше как сърцето ѝ биеше, как се вълнуваше. Беше умолявала съдбата – черпеше от силите си, докато не изцеди всяка унция – и той се вслуша в призива ѝ, когато предвещания час удари.
– Може би тези хора са прави за християнските си вярвания, а ти си техния дявол, дошъл да ги изкушава – подиграваше се той, докато се приближаваше към нея. На голата и нетърпелива София не можеше да се устои, независимо от обстоятелствата – факт, който тя добре знаеше.
– Тогава със сигурност не бива да ме пресичат. – Тя посегна към бричовете му.
– И това ли е изискване на призива?
– Това е мое изискване. Такса, ако искаш. – Пръстите ѝ се движеха ловко по куката и очите, събличайки го с бързина. Скоро дрехите му лежаха на купчина до копринената ѝ рокля.
Любеха се с обичайната си страст, докато кожата им не заблестя, а тежкото им дишане не се преплете и виковете им със сигурност не се разнесоха из замъка, за да могат домашните да си шушукат на сутринта.
Когато и двамата се наситиха, София отметна влажната коса от шията си и го подкани да се приближи.
– Нека съдбата бъде милостива – прошепна тя, като го погледна с незащитени очи. В тях се долавяше същото безпокойство, което обземаше и него.
Той се наведе, за да вдъхне опияняващия ѝ аромат на розова вода, още по-силен след усилието им.
– Ако не тук, то в За’хала. – Това беше глупава мечта, защото се съмняваше, че неговия вид някога ще премине в отвъдното, но беше мечта, която си струваше да си пожелае. Той одраска зъбите си по нежната ѝ кожа – в миналото това беше само безобиден акт на съблазняване. Този път обаче тя изви гръб, примамвайки го с прилива на кръв, който се разнесе във вените ѝ.
***
София разпръсна мъглата на безсъзнанието, докато се взираше в плътния кадифен балдахин над нея. Мътната дневна светлина се процеждаше през прозореца и хвърляше сенки в спалнята. Църковните камбани биеха, обявявайки ранната служба в селото. Във въздуха се носеше слабия, сладък аромат на дим и мед.
Тя се усмихна, а съкрушителния страх от провал се отдръпна от гърдите ѝ. Беше успяла.
Слабост натежа в крайниците ѝ. Илайджа каза, че това ще бъде така. Но вече усещаше, че е променена. В тялото ѝ туптеше ново сърце, бавно и равномерно. Това беше нова зора за нея. Ако съдбата пожелаеше, тя щеше да види още безброй хора с любов и приятелство на своя страна.
– Илайджа? – Изхриптя тя, а гърлото ѝ бе пресъхнало от жажда. Тя опипа матрака до себе си, търсейки внушителната му форма. – Получи се. Направихме го.
Отговори ѝ мълчание.
Тя се обърна настрани и откри, че леглото е празно. Беше странно, че той я изостави точно тази сутрин, но може би беше отишъл да донесе закуска от персонала. Знаеше как обичаше първото хранене в леглото, а той винаги се стремеше да ѝ угоди. Макар че предполагаше, че храната ѝ може да изглежда различно, особено в тези ранни дни.
Все още усещаше онази вродена искра дълбоко в сърцевината ѝ, която трептеше в бездейно очакване. Още една странност, като се има предвид, че бе предложила силата си на Малахи в замяна на тази нова, безсмъртна форма. Опита се да я извика сега, но беше твърде слаба и магията си остана там, където беше, извън обсега. А може би сега беше просто фантом от предишния ѝ живот, липсващ крайник, който мамеше собственика си, че се чувства цял.
Паренето в гърлото ѝ беше непоносимо. Илайджа беше казал, че ще трябва да се нахрани бързо, за да потисне дискомфорта и да набере сили, и че той ще бъде тук, за да я напътства през това. И къде беше той?
Тя се надигна от леглото.
Гледката на голото тяло на Илайджа на купчина върху килима ѝ отне дъха.
Тя се хвърли към него, за да разтърси рамото му за събуждане.
– Илайджа! – Извика тя напразно, а страха ѝ се засилваше. Кожата му беше студена под пръстите ѝ. Нещо не беше наред. Неговият вид не припадаше по този начин.
Използвайки всички сили, които успя да събере, тя го преобърна.
Задъха се при вида на това, което я гледаше.
– Не, не, не… – Тя притисна бузите му в треперещите си длани. Нямаше ги одухотворените кафяви очи, които ѝ напомняха за буйна почва след обилен дъжд. На тяхно място имаше празна сива мъгла. – Илайджа! – Тя разтърси силно безжизненото му тяло, макар вече да подозираше, че това е безполезно.
Инстинктивно затвори очи и отново призова силите си. Този път те се издигнаха на повърхността, без да бъдат ограничавани. Малахи все пак не ги беше отнел. В момента обаче не можеше да се тревожи какво означава това, тъй като изпращаше изпитателни пипала в неподвижната форма на Илайджа, търсейки отговори.
Сърцето ѝ се развълнува от надеждата при материализирания образ. Той беше жив и се луташе в гъста, безкрайна мъгла.
– Илайджа!
– София? – Гласът му отекна в празнотата, а името ѝ бе примесено със страх.
– Виждам те! – Извика тя, като искаше да я чуе.
С изтръгващ болката вик той се сгромоляса на мъгливата земя. Образът изчезна от съзнанието ѝ, прекъсвайки връзката им.
– Не! – Изхриптя тя и отново вкара магията си в него. Този път тя се отдръпна в мига, в който го докосна, и се превърна в пепел. Отново и отново се опитваше да го достигне, докато нищо повече не се надигна на призива ѝ. Силите ѝ бяха изчерпани.
Тя отпусна чело на гърдите му, докато плачеше в отчаяние. Времето, прекарано в гилдията, я бе научило на този ужас. В най-старите текстове се говореше за място между гънките на времето и измеренията, където съдбата прогонвала душите, за да се скитат сами цяла вечност, кухо нищожество, което не било нито За’хала, нито Азо’дем, а още по-лошо. Повечето отхвърляха това като бълнуване на ясновидци. Но София вече знаеше, че Нулирането е истинско и Илайджа е попаднал в него, далеч извън нейния обсег.
Това не трябваше да се случва. Не беше това, което Малахи беше обещал! Той наблюдавал ли е? Наслаждаваше ли се на болката ѝ?
– Не разбирам! Аз съм избрана! – Извика тя с надеждата, че той я слуша. Нима не заслужаваше това щастие? Беше само предана. Нима не го беше възхвалявала достатъчно? Дали по някакъв начин бе наранила крехкото му его?
Може би това беше просто урок. Може би Малахи все пак щеше да освободи Илайджа от това проклятие. Тя се вкопчи в тази оскъдна нишка надежда, докато плачеше, пренебрегвайки глада си, тъй като скръбта я обземаше и тя копнееше за вчерашното завръщане.
До настъпването на нощта тя се разтрепери от слабост и я заболя от загуба. Но най-много от всичко изгаряше от съжаление. Беше грешка да се довери на Малахи. Сега вече виждаше това. И все пак той не я бе лишил от огромната сила, която ѝ бе предоставил. Това можеше да означава само едно – той не беше приключил с нея.
– Ще поправя това – обеща тя на неподвижната форма на Илайджа, а гласа ѝ беше едва шепнещ, надявайки се думите ѝ да достигнат до него там, където магията ѝ не можеше. – Никога няма да спра. – Тя отново щеше да усети топлината на докосването му и нежността на целувката му.
Или щеше да умре, опитвайки се.
2020
Под приглушеното сияние на фенерите стройната фигура на София остана неподвижна като тялото в каменния ковчег, а силите ѝ бяха съсредоточени в молитва. Тя прекарваше много часове тук всеки ден, на колене в рушащия се свод под параклиса, докато камъните не се врязаха в плътта ѝ и кръвта ѝ не се просмука в земята.
Близо три века молби.
Близо три века празни обещания.
Годините бяха дълги, измъчвани от войни и глад, от самота, докато се учеше да оцелява, криейки се в сенките, докато възприемаше новата си безсмъртна природа. Налагало се е да се преоткрива безброй пъти, за да избегне нежеланото внимание – сменяла е самоличността си, бягала е от домовете си през нощта, заличавала е следите, които биха могли да подскажат на гилдията и другите ѝ врагове, че София Жирар отдавна не е загинала.
През цялото това време тя оставаше непоколебима в молбата си към Малахи за милост. Останалите никога нямаше да я признаят, въпреки че тя се бе опитала да се свърже с тях. Тя беше завинаги свързана със Съдбата на огъня.
Но София беше стигнала до ръба.
Тя се изправи на крака, без да обръща внимание на струйките кръв, които се стичаха по подбедриците ѝ от рани, които щяха да заздравеят до няколко часа, сякаш никога не са съществували. С изтръпващо спокойствие тя се качи в просторния саркофаг, за да заеме мястото си до своя любим.
През първите години тя бе държала Илайджа при себе си в спалните помещения на различните си домове. Това не беше без затруднения, особено когато непослушните слуги се натъкваха на нещо, което изглеждаше като пресен човешки труп в леглото ѝ. Слуховете за нечестие и магьосничество я преследваха навсякъде и тя започна да се притеснява, че няма да може да го защити.
Накрая тя си върна първия им съвместен дом – замъка на върха на хълма – и прогони хората. Разпадащото се подземие, в което никой не се осмеляваше да влезе, се превърна в тяхно убежище.
Тук тя построи ново светилище, където можеше да призовава Малахи всеки ден, без да се страхува, че ще бъде открита. Понякога, както днес, молитвите ѝ се посрещаха с мълчание. Друг път – с публика. Малахи пристигаше в телесната си форма, за да ѝ заповяда да бъде търпелива, защото деня ѝ с Илайджа щеше да дойде. Той я изпращаше на странни мисии, които тя не можеше да разбере, и ѝ беше казал да не задава въпроси – част от мрежата от схеми, които той със сигурност беше замислил. Понякога изискваше да се съблече и да му се предложи на олтара, за да може да я използва по начини, които караха тялото и сърцето ѝ да я болят по различни причини. В последно време тези посещения ставаха все по-чести, а изискванията – все по-смели.
След три века София вече не вярваше, че Малахи има намерение да даде свобода на съпруга ѝ.
Тя се усмихна тъжно, докато галеше с пръсти бузата на Илайджа. Сега той беше също толкова красив, колкото и в деня, в който Малахи ѝ го отне. Беше безсърдечно да го пази толкова безупречно. Щеше да ѝ е по-лесно, ако от него бяха останали само прах и кости. Съдбата обаче така си подреждаше нещата – жестоки трикове дори за най-верните.
– Прости ми, любов моя. – Тя стисна гладката дръжка на кинжала от обсидиева кост, като остави светлината на огъня да трепти от свещеното метално острие. Не беше сигурна, че раната, която щеше да нанесе на Илайджа, щеше да го освободи от това проклятие, но знаеше, че щеше да я освободи от нейното – проклятието на вечната мъка.
– Нека съдбата бъде милостива – прошепна тя, но знаеше, че няма да бъде. Приближи върха на острието до гърдите на Илайджа, събирайки смелост да го забие в плътта му.
Един проблясък улови метала и задържа ръката ѝ. Отново проблесна, загатвайки за движение, и последва звук от стържене по камъка. В тези стени живееха гризачи, а котките ги ловуваха, но тя не усещаше ударите на сърцата им, а освен това никой не издаваше такъв шум.
Пулсът на София се ускори, когато в свода разцъфна сияние, осветявайки пукнатините в каменния таван и стените с топла, трептяща светлина. Захвърли кинжала и се изправи на колене.
Устата ѝ се отпусна от страхопочитание пред извисяващия се силует в центъра на влажното хранилище, чиито величествени рога бяха огряни от пламъци. Беше го виждала безброй пъти, но никога по този начин.
– Дойде времето – прозвуча дълбокия глас на Малахи. – Ти ли си моя верен слуга?
Тя се измъкна от ковчега, за да падне на колене и да притисне чело към земята пред Съдбата на огъня.
– За вечни времена. – За да върне Илайджа, тя щеше да направи всичко, което се искаше от нея.