К.М. Рийвс – Книга 4 – Обединени ЧАСТ 10

ОГЪСТ

Той не можеше да подреди мислите си. Не и когато седяха на същото място, където за първи път бе вкусил Емери. Изглеждаше толкова отдавна, когато тя беше най-новата му жена от „Съревнованието“, определено не беше от осем месеца.
Ръбът на каменния фонтан се впи в бедрата му и той сви юмруци. Тя липсваше на Огъст. Вкусът ѝ. Усещането на кожата ѝ срещу неговата. Липсваха му разговорите с нея за всичко и за нищо. Не че им се удаваше да правят толкова много, преди да пристигне Лина, но сега времето, което прекарваха заедно, обикновено минаваше в леглото, където се опитваха да се наспят колкото се може повече, преди някой от тях да стане, за да нахрани дъщеря им или да потуши пожар, с който само кралят можеше да се справи. Между откриването на още обезобразени тела, оставени от Слоун, и нежните предложения от благородниците му да изкорени вещиците и да оправи кралството с едно щракване на пръстите, пожарите постоянно пламтяха. Всяко свободно време, което намираше по някакъв начин, прекарваше във възкресяване на кралското крило на замъка, за да може да изведе Емери и Лина от старите, износени помещения и да ги настани в стаи, които да отговарят на техните позиции.
Те трябваше да се наслаждават на времето, прекарано в брачно блаженство. Емери би трябвало да е прекалено възпалена от поемането на члена му, за да мисли за нещо друго. Трябваше да посрещат дъщеря си и да се учат как да бъдат семейство. Всичко, което неговото семейство не беше. И все пак той беше там, изпаднал в същата рутина като баща си, в която не присъстваше, освен за да вкарва насила кръвта си в гърлото на детето си.
Той я усети, преди да влезе в градината, и разбра в момента, в който го забеляза. Тя не си направи труда да скрие топлината, която заля връзката им, когато разпозна мястото, където седеше той.
Огъст изправи гръбнака си и позволи на очите си да блуждаят към мястото, където Емери пресичаше тревистия двор. Тя беше красива. Лунната светлина танцуваше между русите и розовите ѝ вълни, а извивките ѝ се поклащаха с всяка стъпка, подканвайки члена му да я забележи. Той не искаше нищо друго, освен да заплете пръсти в косата ѝ и да притисне устни към нейните. Ако след минути в градината не се очакваха още половин дузина хора, той вече щеше да я държи под себе си, напомняйки ѝ за първия път, когато опита вкусната ѝ топлина.
Вместо това той се принуждаваше да мисли за нещо друго, за да овладее полуизправения си член.
Протегна ръка към половинката си и когато тя го достигна и постави ръката си в неговата, Огъст я придърпа в скута си и заби нос в любимото си място на шията ѝ.
– Липсваше ми, малка вещице.
– Ти също ми липсваше. Как бяха съветниците?
– Завладяващи и изпълнени с въображение, както винаги.
Емери вдигна поглед, сякаш се канеше да извърти очи, но се замисли по-добре.
– Знаеш ли какво е намерил Дориан?
Устните му се присвиха съвсем леко, знаейки, че тя се опитва да бъде добра за него. Богове, той не искаше нищо повече от това да я възнагради за нейната грижовност.
Вместо това той стисна задника ѝ и отвърна:
– Не, за завръщането му ми съобщиха едва след срещата и дойдох направо тук. Как е моята малка Луна?
– Тя е с майка ти, сладка е, както винаги, и отказва да дремне, както обикновено.
Флора и Дрейвън влязоха в градината, следвани от Лили и Малкълм. Той предположи, че Калъм вече е в Шотландия, а Грейвс се е върнал в Гърция, за да прецени климата в източноевропейските кралства.
Трите най-високопоставени свръхестествени двойки седнаха на фонтана и мълчаливо зачакаха пристигането на Дориан. Те се суетяха нервно, но никой от тях не проговори, без да иска да наруши надеждата, която идваше със завръщането на Дориан. Успехът му щеше да е стъпка напред не само за тяхното кралство, но и за вампирите и вещиците навсякъде.
Огъст знаеше, че няма нищо по-важно за оцеляването на народа им от възможността да намерят истинските си половинки. Той не можеше да си представи живота си без Емери, той щеше да бъде празен и безинтересен. Дори не можеше да си представи какво би било усещането да не може да намери втората си половинка, след като знаеше каква любов споделят. Знаеше, че другите две двойки се чувстват по същия начин. Ако Дориан успееше и те успееха да сложат край на Съревнованието, това щеше да е победа, от която народът им се нуждаеше.
Поне за повечето от тях.
Огъст се опитваше да не мисли за предстоящите битки с благородниците. Те ставаха все по-неспокойни и изразяваха мнението си, че Съревнованието не трябва да бъде променяно. Не всички от тях искаха половинки. Те искаха да запазят статуквото и да нямат нищо общо с вещиците. Дори имаха планове да избягват срещи с вещици, в случай че случайно намерят техните половинки.
Това беше нещо, от което той се опитваше да предпази Емери, откакто Лина се роди. Всеки път, когато си мислеше, че е настъпил подходящият момент да ѝ го каже, се отдръпваше. Казваше си, че това е, защото тя и без това си има достатъчно работа, това само щеше да я разстрои още повече и той можеше да измисли начин да го спре. Но истината беше, че не беше съвсем сигурен, че иска да отнеме правото на хората си да не се съгласяват с него, и се опасяваше, че именно за това ще настоява Емери.
Не им се наложи да чакат дълго, преди вратите от замъка да се отворят и Дориан да излезе. Косата му беше мокра, сякаш току-що се беше изкъпал, но очите му бяха хлътнали, в едното от тях имаше черно-син блясък, а бузите му изглеждаха почти кухи.
– Благодаря, че се присъединихте към мен. Не исках да въвличам никого от останалите, докато не ми се отдаде възможност да говоря с всички вас като с лидери на свръхестествената общност.
– Какво, по дяволите, се случи с теб? – Емери се измъкна от скута на Огъст и прекоси градината по-бързо, отколкото би трябвало да е възможно. Тя притисна бузата на Дориан с ръка и изглади кожата с палец.
От гърдите на Огъст се изтръгна тихо ръмжене, което му донесе язвителен поглед през рамо от страна на половинката му.
Дориан се усмихна полушеговито и отдръпна ръката ѝ от бузата му.
– Благодаря ви за добрината, Ваше Величество, но мисля, че бих искал да запазя главата си прикрепена към тялото, а Негово Величество не изглежда много снизходителен.
Той не грешеше. Нямаше значение, че Дориан беше негов заместник или човек, на когото бе поверил армията и кралството си. Когато ставаше въпрос за неговата половинка, всеки мъж, който я докосваше, го караше да се вбесява. Емери щеше да му се скара по-късно, но нямаше да се извини за това, че е пожелал това, което е негово.
Емери въздъхна и се отдръпна от Дориан, като промърмори по връзката им нещо за това, че е израснал варварин.
– Какво стана с теб?
– Трябва да се нахраня, това е всичко.
Емери дръпна ръкава на ризата си и запрати китката си по посока на Дориан.
Огъст отново изръмжа. Той се втурна през пространството между тях и застана между Емери и Дориан. Устните му се изкривиха в ръмжене и той сведе поглед към упоритата си половинка.
– Само аз, малка вещице.
Емери посрещна погледа му и за част от секундата си помисли, че тя може да спори, но вместо това пусна ръката си в знак на поражение. Тогава му намери шибана хранилка.
Той се обърна и обви ръка около Емери, придърпвайки я към гърдите си. Преди тя да успее да се ориентира, Огъст заби зъби в шията ѝ, претендирайки за това, което беше негово.
Сладката същност на Емери успокои връзката му с партньора и задоволи нуждите му.
Той почти усети как тя завъртя очи, преди от устните ѝ да се отрони тих стон.
– Ако вече си престанал да бъдеш варварин, бих искала да чуя какво има да каже той.
„Мое.“
Дори през раздразнението ѝ, любовта на Емери се излъчваше през връзката им.
„Винаги, ти, израснал прилеп.“
Огъст се отдръпна от врата ѝ и облиза раните. Когато вдигна поглед, Малкълм и Дрейвън клатеха глави, а Лили и Флора се опитваха да не се смеят.
Дориан му кимна, а в очите му се четеше разбиране.
– Оценявам предложението ви, Ваше Величество, но не се нуждая от кръвта ви. Аз не съм вампир, помниш ли?
– Тогава от какво се нуждаеш?
– Магия, по-специално смърт. Ето защо храненето като вампир ми помогна да остана скрит толкова дълго време. Само че аз обикновено избирах да се храня от други вампири и след това ги принуждавах да забравят. Смъртта в кръвта им насища магията ми.
Как Огъст не беше забелязал това? Като се замисли, никога не беше виждал Дориан да се храни по време на някоя от мисиите, на които бяха ходили заедно. Никога не е вадил торбички от хладилниците, нито е посещавал хранилките.
– Това нещо за феи ли е?
– И да, и не. – лицето на Дориан не издаваше нищо. Както винаги, той беше здраво заключен, когато ставаше дума за наследството му. Факт, който ставаше все по-неприятен, тъй като феите се включваха все повече в техния свят.
Малкълм пристъпи напред и предложи на Дориан китката си.
Дориан кимна в знак на благодарност.
– Ще взема само толкова, колкото да се справя.
– Вземи каквото ти трябва.
Дориан обгърна с устни китката на Малкълм и я пое с шепа. Когато най-накрая пусна китката на Малкълм, в ъгъла на устните му се появи кръв, която той бързо изтри. Когато вдигна поглед, чертите на лицето му се бяха изпълнили почти напълно.
– Защо не влезем вътре и не ни разкажеш всичко, което се е случило?
– По-безопасно е да се срещнем отвън.
– Защо?
– Защото няма как да съм сигурен, че съм единствената фея в замъка, но тук мога да усещам живота и смъртта, което ми позволява да се уверя, че сме в безопасност да разговаряме.
– Ще уточниш ли това? – болката и раздразнението във въпроса на Малкълм накараха Дориан да стегне челюстта си.
През последните няколко месеца всички се бяха сближили. Огъст би стигнал дотам да каже, че Дориан се бе превърнал в липсващия им среден брат, който едновременно ги държеше в подчинение и ги подтикваше към действие.
– Време е да ни разкажеш за феите, Дориан. – каза Огъст нежно, като не искаше да звучи като крал, но също така гарантираше, че Дориан знае, че ако се наложи, той ще го притисне – Ако ни наблюдават, значи трябва да знаем как да се защитим.
– Вие не сте в никаква опасност. Никога не бих им позволил да ви навредят. Те са по-малки феи и вероятно са там само за да се развиват в магията на това царство. Притеснявам се, че те не знаят кой съм аз, и бих искал това да остане така.
– А кой си ти? – Емери изказа въпроса, за който всички се чудеха.
Погледът на Дориан падна към краката му.
– Кой съм бил, няма значение тук. Аз съм твой заместник, Огъст, и моята лоялност принадлежи на теб. Но те не знаят какъв съм бил преди. Греховете, за които се опитвам да изкупя вината си. Важното е, че не съм опасен нито за тях, нито за теб.
– Това не е точно отговор. – натисна Лили, очите ѝ се присвиха.
– Както ти казах и преди, има неща, които не мога да ти кажа. Това е едно от тях.
Гръбнакът на Емери се изправи, челюстта ѝ се стегна и гневът се излъчи по връзката им.
– Какво можеш да ни кажеш?
Дориан въздъхна и прокара ръка през косата си. Огъст усещаше нервността и поражението му във въздуха.
– Мога да ти кажа, че моите хора няма да ни помогнат. Цената за това, че ни позволиха да ги посетим, за да осигурим кръвта ми за заклинанието, беше твърде висока. Единственият вариант е да ви дам кръвта си.
– Не, – изкрещя Емери в същия момент, в който Огъст изръмжа – това не е вариант.
– Каква беше цената? – попита Флора, но гласът ѝ беше слаб в сравнение с избухването на Емери и Огъст.
– Няма значение.
– Ние ще бъдем съдници за това. – предложи Огъст, но вече знаеше, че ако Дориан смята, че е твърде висока, нямаше как да се съгласи на каквото и да е. Дориан може и да си имаше своите тайни, но той беше най-добрият проклет водач, който Огъст някога е имал. И това говореше нещо, като се има предвид, че Рекс беше на негова страна от векове, а Дориан – само от няколко месеца.
Дориан разбираше изкуството на войната и политиката. Той виждаше десет стъпки напред. И не само това, но имаше сърцето и ума на лидер. Знаеше как да поема пресметнати рискове, но и кога е време да се оттегли.
Дориан премести погледа си към Емери, преди да смекчи очите си.
– Те искаха вас, Ваше Величество. По-точно, искат услуга от вас, която да бъде събрана в неуточнено време. Не мога да ви позволя да се намесите.
– Това не изглежда толкова лошо.
– Прав е, Емери. – съгласи се Малкълм, преди Огъст да добави своите протести – Не можем да се съгласим на нещо толкова безсрочно. Не само защото това те отваря за възможността да се възползват от него, но и защото сме кралство във война. Те могат да застанат на страната на Слоун и да те използват срещу нас.
Дориан поклати глава.
– Не вярвам, че ще го направят. Нико не иска Слоун да успее да наруши равновесието в свръхестествения свят. Феите разчитат на магията на това царство, за да обвържат своя свят, а Слоун нарушава това. Но те не желаят да се намесват, освен ако не стане въпрос за защита на царствата. По същия начин и аз не желая да ви позволя да се замесите в тяхната политика. По-добре е кралствата да останат разделени. Историята го е доказала.
Емери се измъкна от хватката на Огъст и въпреки че искаше да я задържи, я остави да заеме своята позиция.
– Първо, не е твое решение дали ще избера да се забъркам с феите. Второ, няма да ти позволим да се жертваш, за да могат другите да намерят своите половинки. Ще намерим друг начин.
– Вече започнах процеса на събиране на капсулираните флакони т …
– Ами, разкарай ги. – изръмжа Емери.
Дориан огледа кръга, вероятно с надеждата да спечели благоразположението на останалите членове на техния съвет, но не намери такова. Те може и да бяха лидерите на големия северноамерикански свръхестествен свят, но бяха и негови приятели и никой от тях не искаше да го загуби.
Дрейвън, обикновено мълчаливият стълб на трите двойки монарси, наруши тихото си наблюдение и зададе въпроса, който никой от тях не смееше да подхване.
– Какво очакваш да кажа на Ансел, когато се върне?
Дориан преглътна тежко и въпреки че се опитваше да скрие емоциите си, Огъст видя в очите му дълбоката връзка с вълка.
– Ще му кажеш, че съм изпълнявал дълга си към това кралство.
– Твой дълг е също да останеш жив и да бъдеш мой заместник. Но освен това ти си част от това семейство, Дориан. Доказали сме, че кръвта не диктува кого да обичаме, и не сме готови да ти позволим да се жертваш. Ще намерим друг начин.
– Добре. – въздъхна неохотно Дориан.
Емери вдигна ръце и започна да крачи по дължината на половината фонтан.
– И така, връщаме се в изходна позиция.
– Може би. – Лили наклони глава, сякаш премисляше нещо. Малка усмивка наклони устните ѝ – Каза, че кръвта на Емери има същата тъмна същност като вашата, така ли?
Дориан кимна:
– В следи, да. Това е фактор на нейната тъмна магия.
– Означава ли това, че и сестра ѝ има?
– На теория да, но тя вече не е съвсем жива. Когато се е самоубила и е била върната, това е променило същността ѝ, включително и магията ѝ. – Дориан направи пауза – Виждам накъде вървиш, но не съм сигурен, че тя вече носи достатъчно живот в себе си, както тази на Емери. Поради това не знам дали ще работи като компонент на заклинание.
– Но на теория може? – попита с надежда Малкълм.
– Точно така.
– Така че, всичко, което трябва да направим, е да източим кръвта на Слоун и да се надяваме, че е достатъчно. – заключи Флора, като завъртя мисълта в кръг.
Дориан поклати глава.
– Макар че не искам нищо повече от това да сложим край на живота на тази зла жена, дори и да го направим, не съм сигурен, че кръвта ѝ съдържа достатъчно есенция, нито дали ще е достатъчна за завършване на заклинанието.
С един неуспешен замах те се бяха обнадеждили и отново я бяха изгубили.
– И така, отначало. – Огъст намрази поражението, което витаеше във въздуха. Не искаше да каже, че не е справедливо, и рискуваше да прозвучи като раздразнително дете, но се чувстваше точно така. Колкото и да се стараеха, колкото и да даваха от себе си за каузата, винаги бяха с една крачка назад и с един процент по-малко. Слоун продължаваше да отвлича и да развива зловещия си заговор, а хората им ставаха все по-разочаровани.
Погледът му се плъзна към Емери до него, която изглеждаше потънала в мисли, но той я познаваше по-добре. Беше се завъртяла. Тъмните ръбове на очите ѝ пулсираха, увеличавайки се с всеки изминал миг. Той протегна ръка надолу към връзката им с успокоение и любов.
„Не ми е нужно да ме успокояваш. Нуждая се от теб, за да буйстваш заедно с мен. Ти обеща да бъдеш моята тъмнина, Огъст. Не искаш да се докосвам до моята, но аз съм в момент, в който не мога да продължавам да пренебрегвам повика ѝ. Трябва да направим нещо. Всичко. Не можем да изгубим никой друг. Отказвам да загубя и Дориан.“
Отчаянието в гласа ѝ, съчетано със сребърните сълзи, които обляха очите ѝ, го погълна.
„Не можем да буйстваме без цел, принцесо. Искам да отприщя ада върху нашите врагове. Искам да издигна градове и да вкуся от кръвта на всеки, който би се опитал да навреди на нашия народ, на нашето семейство, но съм подхвърлян в тази буря заедно с теб. Бъди сигурна, че щом намерим здрава опора, ще ти донеса главата на нашия враг. Но скъпа моя Емери, не съм готов да рискувам мрака срещу душата ти.“
„Аз съм.“
„А какво ще кажеш за Лина?“
„Какво да кажа за нея? Тя ще види майка си като жена със силата да направи необходимото.“
„А когато изгубиш себе си за мрака?“
„Няма да го направя.“
„Но аз ще го направя. Ще те следвам навсякъде и макар ти да си сигурна, че можеш да си проправиш път обратно от лапите на мрака, аз не съм. Няма да го направя. Имам нужда да ме върнеш обратно.“
„Огъст, аз просто… не можем просто да не правим нищо.“
Ненавиждаше, че тя е права. Твърде дълго се бяха защитавали и беше време да помислят дали да не се преборят със Слоун.
– Съжалявам, че ви прекъсвам, Ваши Величества, но пристигна спешно писмо и ми беше наредено да ви го предам веднага.
Огъст взе дебелия пергамент от управителя и прокара пръсти по лилавия восъчен печат. Освободи го и Емери надникна през рамото му, за да прочете елегантно напечатаните думи, докато ги изричаше на глас.

Ваши величества…

Сърдечно ви каним за Таламх Хейл в замъка на Господарката. Линиите на лея ще се отворят и магията на нашата земя ще благослови онези, които са достойни за нея.
Елате да отпразнувате даровете, които са ни дадени, заедно с нашите нови братя.

Господарката.

Отдолу с кървавочервено мастило беше написана бележка до Емери.

Очаквам с нетърпение да те видя, сестро. Не забравяй, че племенницата ми има нужда да общува със земята.

– Какво означава това?
– Таламх Хейл, или Хейл е празникът на нашата магия. – обясни Лили, като леко разтвори устните си, докато говореше – Това е поклонението, което вещиците правят всяка година до най-близките линии на лея, за да общуват със земята и да я помолят да продължи да ни благославя с магия и благоденствие.
Емери смръщи вежди.
– Защо трябва да водя Лина?
– Това е традиция, а онези, които не общуват всяка година, отслабват.
– Никога досега не съм общувала, а съм една от най-силните вещици в нашия завет. А и ти си живяла в замъка през всичките тези години, не е като да си галопирала на празненство с вещиците като предателка.
Връзката им шумолеше от страх и разочарование – част от него, повечето от Емери. Нямаше как да изложат Лина на опасност. По-скоро щеше да върже магията на дъщеря си, отколкото да я допусне близо до Слоун.
По дяволите.
Гърлото на Огъст се размърда, докато преглъщаше трудно. Ако вържеше магията на дъщеря си, нямаше да е по-добър от вещиците, вързали Емери. Защо, по дяволите, изобщо си е помислил това?
– Магията ти е била вързана, – обясни Лили – Земята не те е разпознала като притежател на магия. Ако не позволиш на Еванджелин да общува, тя ще отслабне в магията си.
– Но не е задължително да е там, където е Слоун, нали?
– Правилно. Тук, в замъка, имаме лей линии. Така успях да продължа да комуникирам всяка година. Ще бъде хубаво тази година да го направя с общност от вещици и с дъщеря ти. Лили успокои Емери и той усети как половинката му леко се отпуска.
– Страхът ми обаче не е за Лина, а за вещиците, които изберат да последват Слоун и да се присъединят към нейния празник.
– Защо? – попита Флора.
– Хейл е празник на живота и магията, която земята предоставя. Той се води от силата на нашите предци чрез кралските кръвни линии. Слоун има кралска кръв, но тя не представлява живота. Страхувам се какво ще се случи, когато тя се докосне до лей линиите и призове магията, за да благослови присъстващите вещици.
Нищо не може да бъде просто. Нито едно нещо.
Устните на Емери се изкривиха в усмивка, а очите ѝ потъмняха.
– Ето защо ще пренесем битката при нея. Тя ни кани в своя замък. Иска да присъстваме. До него остават два месеца. Нека ѝ организираме парти, което няма да забрави, и да приключим с това, преди да успее да се включи в лей линиите.
Тъмнината ѝ го призова. Тя го сграбчи в сърцевината му, приканвайки го да отговори на призива ѝ за кръвопролитие. Трябваше да се съсредоточи върху милион други неща и всички начини, по които това можеше да се обърка, като се има предвид, че Слоун им беше изритала задниците на лова. Но в този момент единственото, върху което Огъст се съсредоточи, беше начинът, по който Емери носеше мрака си като малка черна рокля, обгръщайки всяка извивка на душата си, и единственото, което искаше да направи, беше да води война с божественото ѝ излъчване на своя страна.

Назад към част 9                                                        Напред към част 11

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!