К.М. Рийвс – Книга 4 – Обединени ЧАСТ 2

СЛОУН

Наистина беше жалко, че душата на близначката ѝ беше оцеляла. Не че имаше начин Слоун да предвиди, че половинката на Емери може да я спаси.
Половинка.
Думата накара устните ѝ да се свият в гърч. Не разбираше защо някоя вещица би искала да бъде привързана към вампир за цяла вечност. Особено Огъст Никълсън. Когато беше живяла в замъка, той беше олицетворение на разглезен гнил принц с глава, забита в идеално закръгленото му дупе. Оттогава той се беше променил, не ѝ липсваше любовта в очите му, когато гледаше Емери, нито страхът, когато баща му ѝ преряза гърлото. Беше нещо, което не бе смятала за възможно. Дружбите бяха връзка на магията, не бяха предназначени да бъдат прокламация на любовта, а самата мисъл, че двете трябва да вървят ръка за ръка, накара стомаха ѝ да се вкисне.
Не че това щеше да има значение в дългосрочен план. Тя щеше да поправи проблема, както и всичко останало. Колко ли трудно можеше да бъде да се прекъсне една партньорска връзка? Трябваше ѝ само партньор, който да я изпитва, и ако можеше да избира, знаеше кого би избрала.
Слоун заобиколи масата в центъра на стерилната стая и очите ѝ се спряха върху голата плът на красивия вълк, опънат
от край до край. Оказа се, че той е по-добър актив, отколкото можеше да предвиди. Вълкът му беше повече алфа, отколкото бета, а яростта му беше опияняваща. Макар че щеше да е по-добре, ако беше успяла да се сдобие с истински алфа на глутница, тя не можеше да бъде алчна. Не и сега. Щеше да запази този стремеж за битките, които тепърва щеше да спечели.
Вълкът я погледна с подозрение. Беше му по-трудно да се пречупи, отколкото на останалите. Беше трудно да разбере какво го е мотивирало, но щом научи, че той е бил вълкът, който е защитавал Емери през всичките тези месеци в Ню Орлиънс, знаеше точно къде да удари.
Проследи върховете на пръстите си, почернели с времето от използването на тъмната ѝ магия, по изпъкналите мускули на ръката му, до мястото, където сребърните белезници се увиваха около китката му. Тъмнокафявите му очи отправиха кинжали в нейна посока, но той не проговори. Слоун прокара очи по белезите на бедрата му, където му беше дала урок да не говори не на място.
– Ще направиш ли това, което ти е казано днес?
Ниското ръмжене се отрази в гладките стоманени стени.
Това щеше да е „не“. Всъщност това беше негова загуба. Слоун не изпитваше особено удоволствие да го измъчва, предпочиташе да го запази за онези, които заслужаваха гнева ѝ. Но ако той не желаеше да се присъедини към каузата ѝ, тя щеше да направи каквото е необходимо, за да получи това, от което се нуждаеше.
– Както искаш. – тя сви рамене и посегна под металната маса, за да завърти един ключ.
Масата изстена и започна да се накланя, като вълкът се превърна от хоризонтален във вертикален. Когато тя щракна на мястото си, Слоун извади стъклената спринцовка от джоба на палтото си и пристъпи напред, достатъчно близо, за да усети миризмата на мръсотия и пот на затворника си.
Той изръмжа и показа издължените си кътници в нейната посока. Наистина беше жалко, че беше лоялен към сестра ѝ – несъмнено щеше да бъде добър любовник.
С едно бързо движение тя заби иглата в яремната му вена и натисна буталото. Опаловидната лилава отвара навлезе в кръвта му и Слоун разтвори свободната си ръка, призовавайки магията в дланта си. Тъмнина заля пространството между тях и пипалата на магията ѝ се увиха около него. С присвити очи Слоун подкани заклинанието да премине от шията до сърцето му. В съзнанието ѝ зазвуча ритъмът на кръвта му и тя усети вкуса на страха и отвращението, докато магията ѝ си проправяше път към органа, който след миг щеше да изпрати волята ѝ в мозъка му и да го превърне от верен вълк в диво животно.
Тя позна момента, в който завладя организма му, а кафявите му очи се разшириха до чист обсидиан. От кожата му избуяха косъмчета, а пръстите му се удължиха до нокти. Нямаше значение, че той се бореше срещу нея – магията, толкова тъмна като нейната, винаги надделяваше над свободната воля.
Слоун се наведе напред и прокара език по хребета на корема му до мястото, където сърцето му биеше в гърдите.
– Какво ще кажеш сега? Готов ли си да направиш каквото ти се каже? – попита тя отново.
Той отново ѝ изръмжа, но този път не беше от омраза. Този път беше, защото щеше да направи всичко, за да насити чудовището в себе си. Вълкът му беше неин, за да го контролира. В стремежа си да намери своята половинка той се стремеше да завладее всичко по пътя си. Всичко, което Слоун трябваше да направи, беше да обещае, че ще го върне.
– Себастиан те чака. Но първо ми трябва моята армия. Ще ти го върна, ако ми дадеш това, което искам.
– Половинка. – той нададе вой и се засили срещу оковите – Дориан.
Слоун вдигна вежди. Това беше ново име. Обикновено вълкът му се обръщаше към Себастиан. Проучванията ѝ бяха разкрили, че Себастиан е бил хибрид между вълк и вещица, който е умрял. Слоун използва това в своя полза. Тя не можеше да върне партньора му, както не можеше да върне собствената си майка – без тяло и прясна кръв това беше невъзможно – но вълкът му не знаеше това.
От време на време той викаше Емери и бебето ѝ. В този случай тя плетеше илюзия, че ги измъчва, за да го накара да се подчини.
Но Дориан беше нова нишка, която да издърпа.
– Кой е Дориан?
– Фейри. Спътник. Съдба – изръмжа вълкът му – Дориан! – изръмжа отново той и този път металът на белезниците изстена в знак на протест.
Слоун се отдръпна и по гръбнака ѝ се плъзна струйка страх. Ако той се освободеше, тя не беше в добра позиция да го спре да я разкъса. Тя се обърна от него и изглади предната част на палтото си, докато вдишваше успокояващ дъх.
– Обърни хората и аз ще намеря Дориан.
В отговор тя получи само ниско ръмжене.
Излизайки от стаята, тя кимна на Рен от другата страна на двупосочното огледало и ѝ даде знак да отвори вратата, през която да влязат първите петима дрогирани хора. В момента, в който те го направят, вълкът ще бъде пуснат да си свърши работата. И след това всичко щеше да се повтори до сутринта, когато пълната луна щеше да се отдръпне под хоризонта.
– Кой, по дяволите, е Дориан? – попита тя.
Рен сви рамене. На Слоун все още ѝ се струваше притеснително, че Рен е избрала да застане на нейна страна, а не на тази на сестра ѝ. Бяха най-добри приятелки, но само защото Рен беше натоварена с грижите за Емери. Рен се чувстваше пренебрегната – като дъщеря на сестрата на Вишна, тя вярваше, че би трябвало да е в реда на нещата да управлява. Най-доброто, на което можеше да се надява, беше място във вътрешния кръг. Очевидно тя винаги е била очарована от тъмната страна на магията и сега, когато заветът беше унищожен, Рен имаше намерение да стане втора ръка в командването на Слоун. И беше добра в това. По-безмилостна от половината старейшини, които са били преди нея.
Джеси, която до този момент стоеше мълчаливо зад Рен, заговори.
– Той е дясната ръка на Огъст.
Очите на Слоун се разшириха.
– Огъст има на своя страна шибан фейри и ти не смяташ, че това е наложителна информация?
Ако Джеси беше болка в задника, когато бяха жени от „Съревнованието“, то сега беше още по-голяма. Но Слоун не можеше да отрече, че е била полезна. Джеси носеше със себе си обширни познания за замъка и вампирите, които живееха там, много повече, отколкото Слоун щеше да успее да открие сама. От друга страна, Слоун не беше склонна да разтвори краката си за краля.
Джеси отметна русата си коса през рамо.
– Не знаех, че е фейри. Какво, по дяволите, е фейри?
– Няма значение. Рен, намери ми всичко, което можеш, за феите и защо, по дяволите, Огъст има един от тях за свой втори.
От другата страна на стъклото се разнесоха писъци, докато техният затворник започна работа, разкъсвайки гърдите на хората и разрязвайки сърцата им. Само половината от тях щяха да преживеят промяната, а сред тях само половината щяха да преживеят заклинанието, което щеше да им вдъхне жажда за кръв и да удължи живота им. Но тези, които оцелееха, щяха да бъдат верни само на нея. Те щяха да се превърнат в неудържима сила, с която да се съобразяват.
– Мъртвите се трупат, госпожо. Къде бихте искали да ги изхвърлим?
Досега внимаваше Емери и Огъст да не разберат какво е замислила, но след като почти беше събрала армията, необходима за унищожаването им, беше време да започне следващата фаза от плана си.
– Остави ги някъде, където ще бъдат намерени. Крайно време е да съобщим на сестра ми и нейната половинка, че идваме за тях.

Назад към част 1                                                    Напред към част 3

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!