К.М. Рийвс – Книга 4 – Обединени ЧАСТ 3

ЕМЕРИ

Име.
Това, което правеха – разсъжденията и решенията на тези съветници – щеше да отекне завинаги в свръхестествената история. Те бяха съветници на бъдещия вампирски крал на Америка, и то по време на война, а старите, тромави копелета се бяха спрели на едно проклето име.
– Искаме само да кажем, че Ваня е силно име за принцеса. – възрази Константин, най-възрастният от наследения от Огъст съвет и най-големият трън в очите ѝ.
Това не би трябвало да изненадва Емери – те бяха за вампирите и против всичко, което е свързано с вещиците. Това беше постоянна тема при тях.
– Няма да кръстим дъщеря си на кралица, известна с големия брой трупове на вещици и закачливите си убийства. – мракът на Емери се завихри в гърдите ѝ, както правеше все по-често, процъфтявайки от всеки гняв и хаос, който я заобикаляше. Черната магия, която се смесваше със златната ѝ светлина, я плашеше до смърт, тъй като продължаваше да става все по-предпазлива в опитите си да се промъкне на преден план. Но Емери беше видяла какво може да направи. Беше карала вещици да кървят и беше усещала зловещите намерения, вплетени в пипалата ѝ. Може би е част от нея, но не искаше да се докосва до него и да рискува да стане като Слоун. Особено докато беше бременна.
Емери стисна зъби и потисна неизползваната магия. Колкото и да я вбесяваха съветниците на вампирите, те не заслужаваха нейния мрак. Поне засега. Макар че в някои дни минаваха по тънката граница. През повечето дни не можеше да разбере как бащата на Огъст е управлявал кралството с тези идиоти, които го съветват. Е, това не беше вярно. Тя подозираше, че те изобщо не го съветват. Люин управляваше кралството, както намери за добре – диктатор, ако някога е виждала такъв. Съветниците му бяха там само за показ и за слава, че са в стаята, в която се вземат решенията. Дори и да не допринасяха с нищо полезно.
Емери погледна към мястото, където половинката ѝ седеше до нея, а ръцете му бяха скръстени пред устата, за да скрият усмивката му.
Той се наслаждаваше на това.
Смешник.
Тъмнината, която молеше да се освободи, ѝ изпрати образи на Емери, която завързваше Огъст за богато украсения му трон и го наказваше за това, че ѝ губи времето. По-специално искаше да смуче члена му и да го доведе до ръба на лудостта, преди да му позволи най-накрая да свърши в нея, където принадлежи семето му.
Ебаси, трябваше да прави секс.
Двамата бяха толкова заети с управлението на кралството след нападенията по време на лова, че почти не се бяха виждали, освен за да спят.
Освен това трябваше да разбере какво ще прави с тъмната магия, вплетена в душата ѝ като плътно плетен пуловер. Образите бяха най-новите ѝ опити да я подтикне да се впусне в заплашителните ѝ намерения.
Огъст плъзна ръка по бедрото ѝ, вероятно защото усети промяната в настроението ѝ чрез връзката им с партньора. Беше станал по-свръхзащитен към нея след нападението над замъка и сливането със себе си. Беше предположила, че връщането на Огъст ще означава, че ще си върне разумния партньор. Преценката ѝ беше погрешна. Сливането на Огъст и Огъстин само засили двете страни на личността му. Дотолкова, че тя все още се учеше кого да очаква във всеки един ден.
Задраскайте това… Във всеки един момент.
През повечето време нямаше нищо против, макар че предпочиташе Огъст по улиците и Огъстин в чаршафите. Когато личността му се обърна и тя получи Огъстин в стаята на съвета, това беше моментът, в който тя наистина се обърка.
Най-накрая беше убедила Огъст да направи компромис относно ролята си в продължаващата война. Тя нямаше да прекалява с магията, докато вече не беше бременна с неговото дете, а той щеше да се опита да спре да бъде властен задник. Уговорката беше лесна от страна на Емери – даже и Огъст да не я накара да обещае, че няма да се докосва до тъмната си магия, докато не се роди дъщеря им, образите на вещици с изтръгната от душите им кръв я преследваха в сънищата ѝ и бяха достатъчни, за да я възпрат. Виковете им отекваха в ушите ѝ и тя бе почувствала силата, която можеше да притежава. Не искаше да се определя от това.
Това, което Огъст не осъзнаваше, беше, че това, че не тренираше магията си или не търсеше сестра си със стражите, не означаваше, че не е заета от изгрев до залез слънце да се опитва да потуши пожарите на техните хора. А те бяха много.
Точно това очакваше да се обсъжда на тази среща. А не за имената на дъщеря им. Трябваше да обсъдят факта, че Слоун е мълчала почти три месеца. Все още имаше Ансел и единственият знак за нея бяха продължаващите отвличания на вълци, вампири и хора. Никой от тях не бяха успели да проследят.
Или пък можеха да обсъждат факта, че по-рано тази сутрин глутницата от Пайн Шор откри в земите си купчина тела, които изглеждаха като трупове, пропити с лилавата магия на смъртта на Слоун. Но това не беше тема за обсъждане. Нито пък фактът, че благородниците не искаха да имат нищо общо с вещиците и това се превръщаше във все по-голям проблем. Разбира се, те се преструваха и играеха мило в замъка, но ако беше по техен вкус, щяха да изритат потенциалните си половинки на тротоара, без да им хвърлят и един поглед. Напрежението растеше с всеки изминал ден.
Друг стар вампир разбърка документите пред себе си и вдигна ръка, за да привлече вниманието ѝ.
– Но Ваня също…
Емери блъсна ръката си върху масата във военната зала, като разпръсна документи и прах.
– Не.
Коремът ѝ се стегна от надигащия се темперамент и тя трябваше да прикрие болката си.
Проклетите Бракстън Хикс контракции.
Огъст стисна бедрото ѝ и тя усети притеснението му чрез връзката им. В отговор Емери му изпрати тласък, за да се увери, че е добре.
Всеки от съветниците видимо се дръпна назад при вида ѝ. Не ѝ беше нужно да вижда меката кехлибарена светлина, която се излъчваше в слабо осветената кръгла камера, за да разбере, че очите ѝ светят. Вероятно виждаха и как пръстените от мрак, които очертаваха ирисите ѝ, пулсират и почерняват.
Емери вдиша дъх, успокоявайки тъмната вълна в гърдите си.
Очите ѝ бяха неизменна част от нейната същност. Сиянието им ѝ придаваше авторитет, но също така служеше като напомняне на съветниците, че не е като тях. Нямаше значение, че тя седеше на мястото на тяхната кралица. Нямаше значение, че носи техния наследник или че е доказала, че е на тяхна страна. Тя все още беше вещица и макар да я уважаваха до известна степен, те също така се страхуваха от нея. Тя носеше визията на техния враг и криеше същата магия във вените си.
Е, почти.
За щастие магията ѝ беше по-скоро светла, отколкото тъмна.
Предимно.
Надявам се.
Не можеше да отрече тежестта на съмнението в съзнанието си – представляваше ли опасност за хората около себе си?
Топлината на светлата ѝ магия се завихри в гърдите ѝ, заемайки мястото на тъмната, като в същото време връзката, която споделяше с Огъст, излъчваше смесица от забавление и досада. Не беше нужно Емери да го поглежда, за да разбере, че той хапе вътрешната страна на бузата си, за да скрие кривата усмивка, която тя толкова обичаше. На практика можеше да го усети по тяхната партньорска връзка.
„Това ти харесва.“
„Да гледам как моята половинка дъвче съветниците ми на всяка дума? Абсолютно.“ – Огъст дразнеше надолу връзката, която свързваше душите им и им позволяваше да общуват в главите си. Това беше предпочитаният от него метод за общуване с нея, най-вече защото нямаше как да отрече чувствата в думите им, когато се смесваха със споделената им емоционална връзка. Това беше неговата Огъстинска страна, която проличаваше. Тя никога не би му казала, но Огъстинската му страна беше малко сополива.
„Тази среща е измама и ти го знаеш.“ – възрази Емери. Гневът се надигна в гърдите ѝ и тя се мъчеше да задържи по-тъмните пипала на магията здраво навити в себе си – „Не бива да спорим за едно проклето име, когато има много неща, които бихме могли да направим, за да успокоим напрежението в собствения си двор. Опитват се да изтласкат вещиците, да ги държат в полетата и да се справят с тях само при необходимост.“
„Правят всичко по силите си.“ – успокои я Огъст, но тя усети лъжата в думите му.
„Дали? Използват тази среща, за да обсъдят името, за да не се налага да се занимаваме със слона в стаята. Факт е, че те биха предпочели да не намерим начин да свържем половинките помежду си. Предпочитат да продължат да живеят в свят, в който сме врагове. Те не ме виждат като сила, с която трябва да се съобразяват, Огъст. Виждат ме като още един враг на тяхното кралство, просто такъв, който засега могат да търпят. Но колко дълго ще продължи това?“
Имаше чувството, че води битка на два фронта. Единственото нещо, което обединяваше двете страни, беше яростта, която идваше от голямата загуба по време на лова, съчетана с факта, че Емери едва не беше загинала. Макар че мнозина щяха да твърдят, че е трябвало да си остане мъртва. Някои дори го предлагаха.
Единствената причина, поради която остана жива, беше, че Огъст заплаши да убие всеки, който се опита да му я отнеме.
Понякога наистина ѝ се искаше той да се върне към ролята си на Огъстин, а не на дипломатичния Огъст пред нея. Може би тогава щяха да стигнат до някъде, вместо да спорят за едно име.
„Права си. Не бих им позволил да те убият. И ще имам предвид, че ти харесваш повече моята яростна страна.“
Тя усети усмивката, която той несъмнено носеше.
По дяволите. Емери отпусна глава на масата и издиша тежко. Не беше осъзнала, че е изпратила мислите си по връзката – грешка, която често се случваше, когато позволяваше на емоциите си да я завладеят. Ставаше невъзможно да филтрира мислите си от връзката.
Огъст изпрати взрив от успокояващи емоции към нея, но тя го отблъсна. Те само потвърждаваха, че той няма да се разгневи, макар че непременно трябваше да го направи.
– Какво мисли Ваше Величество? – попита един от съветниците.
Емери обърна поглед към своята половинка и повдигна вежди. Това беше неговият шанс.
– По отношение на името на дъщеря ми? – Огъст сви рамене на вампира, сякаш не беше говорил току-що с Емери, и ѝ намигна – Щастлива съпруга, щастлив живот.
Емери извъртя очи към него, въпреки че обичаше начина, по който тази дума се изтъркулваше от езика му и караше вътрешностите ѝ да се превърнат в каша. Съпруга. Тя заигра с наследствения пръстен на третия си пръст. Изглеждаше толкова тривиален, когато двамата с Огъст споделяха много повече от един ангажимент, изказан на глас. Те бяха половинки, свързани от съдбата. Но ако той искаше да напомня на всички, че тя е негова съпруга, тя нямаше да го спре. Особено защото знаеше колко много го мразят съветниците.
Сега само ако можеше да го накара да ѝ даде малко повече свобода на действие, за да се застъпи за народа си и да призове своите, вместо да я превръща в прославена кърпа за ръце. Може би щеше да използва девиза му срещу него.
Запомни го.
Огъст разтвори устни и направи демонстрация, че прокарва език по издължения си зъб. Това е предизвикателно.
Здравей, Огъстин.
В сърцевината ѝ избухнаха трепети, а мислите за войната се разнесоха по краищата. Емери стисна бедрата си. Проклети хормони, които само с две думи я пренасят от единия край на спектъра в другия. Въпреки разочарованието, което изпитваше към него, тя обичаше тази негова игра. Радваше се, че не е нещо, което се е изгубило, когато Огъст и Огъстин са станали едно цяло.
Завъртането на очите дразнеше до смърт годеника ѝ. Но въртенето на очи означаваше и наказание, а наказанието означаваше време насаме с половинката ѝ. Време насаме с малко или никакво облекло и, ако имаше късмет, леко напляскване. Емери отправи безмълвна молитва към звездите той да спази обещанието си. Поне проблемът със секса щеше да бъде решен.
– Но тя не е ваша съпруга, Ваше Величество.
Емери сведе поглед към съветника, който се изказа против нейната половинка, и веждите ѝ се срещнаха с челото.
От гърлото му се изтръгна ниско ръмжене, докато Огъст свеждаше очи към обиждащия съветник. Струваше ѝ се, че се казва Роланд. Това обаче нямаше значение, защото рискуваше да бъде мъртъв.
– Предлагам ти да подбираш думите си много внимателно. Тя е моето намерение, моята годеница, моята половинка и твоята бъдеща кралица. – Огъст сложи ръце на масата и се изправи, като прати стола си да падне зад него – Всъщност нека да го направим официално. Обади се на когото трябва да се обадиш. Нека приключим с това, за да видят всички, че това няма да се промени, никога. Моята половинка иска от мен да действам, а аз искам да видите, че тя е нашето бъдеще, както и дъщеря ни.
Всичките му съветници се изказаха едновременно в знак на протест.
– Но Ваше Величество…
– Не можете просто…
Емери се протегна и постави ръка на ръката му, изпращайки любов и успокоявайки връзката им, макар че беше готова да се бие на негова страна за това. Бяха стигнали толкова далеч заедно и тя нямаше търпение да застане до него. Обичаше начина, по който той я заявяваше. Но за съжаление, колкото и да и беше неприятно да го признае, бракът им беше нещо повече от тях.
„Огъст, не можем. Колкото и да ми се иска да се омъжа за теб още в тази секунда, народът ни има нужда от това. Онези, които виждат в нас своето бъдеще, трябва да бъдат част от нашия съюз, за да могат да участват в изграждането на нашето царство.“
Огъст се обърна, а изкрящите му сини очи се втренчиха в нея.
„А аз се нуждая от теб.“
Доказателството за нуждата му се завихри във връзката им. Любов. Похот. Желание. Отдаденост. Отчаяние. Той я придърпа към себе си, притискайки устните си към нейните.
Тези. Шибани. Вампири.
Треска разтърси тялото ѝ, когато той засмука долната ѝ устна между кътниците си. Нямаше значение колко пъти я целува, тя не можеше да му се насити. На него. Огъст преглътна неволния стон, който се изтръгна от нея, а ръката, която я държеше плътно притисната към него, стисна плата на роклята ѝ.
Спомняйки си, че стоят пред стая, пълна с вампирски съветници, Емери се опита да се отдръпне, но Огъст я придърпа по-силно към себе си. Изглежда, че не се притесняваше от въздишките и разгорещените погледи, които идваха от съветниците му. Той захапа, пробивайки две малки дупки с кътниците си, и засмука кръвта ѝ между устните си.
– Моя.
Емери се дръпна назад, докато той не я освободи.
– Завинаги. И въпреки варварските ти собственически наклонности, аз ще бъда твоята кралица. Но нека планираме коронация, когато вече не сме във война. – заговори тя на глас срещу устните му в опит да успокои вампирите, които сега се гърчеха по местата си, че не е напълно луд.
Не че те някога щяха да ѝ обърнат същото внимание.
Очите му се въртяха от нерешителност и желание.
„Знаеш, че обичам, когато те наричам моя кралица.“
Беше пораснал толкова много, откакто бе прегърнал всяка своя страна, но в основата си все още си беше просто мъж.
– Напуснете. – изръмжа Огъст и Емери отвърна поглед от него, поклащайки глава.
– Ваше Величество…
– Ако до пет секунди не се изнесете оттук, ще изтръгна очите ви от гнездата и ще ги напъхам в ушите ви. Също така ви предлагам да поговорите помежду си и да измислите план за включването на вещиците в съвета ви занапред.
– Но…
– Сега! – изръмжа Огъст.
Емери стисна устни, за да потисне усмивката си от заповедта му да включи и нейните хора, докато бедрата ѝ се разтрепериха, опитвайки се да скрият колко много я възбужда варварското му държание.
Столовете се разместиха, а съветниците му се преместиха в размазано движение, докато в стаята останаха само Емери и Огъст.
Може би тази среща все пак си струваше.

Назад към част 2                                                    Напред към част 4

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!