К.М. Рийвс – Книга 4 – Обединени ЧАСТ 4

ОГЪСТ

– Това беше ли необходимо? – попита тя, когато последният съветник се измъкна от стаята, като дръпна вратата след себе си.
– Напълно. – той нежно изръмжа срещу устните ѝ, дразнейки ги със своите.
– Не можеш просто да прекратиш срещата, защото пенисът ти иска да се изправи на крака, когато някой отбележи, че не съм твоя съпруга.
Огъст се изсмя и не си направи труда да отбележи, че бедрата ѝ се стискат и той усещаше възбудата, която се събираше между краката ѝ. Ставаше дума за нещо повече и тя го знаеше. Той дори не се опита да спори, че тя искаше това точно толкова, колкото и той. Някак си през последните пет минути тя се бе превърнала в дипломатичната, оставяйки го да предприеме отчаяни мерки, за да си гарантира, че ще получи това, което и двамата искат.
Знаеше, че в сърцето си Емери искаше хората му да я обичат. Включително и благородниците. Но през повечето време не му пукаше какво мислят те. Те или щяха да се подчинят, или не – така или иначе, веднага щом беше официално коронясан, тези съветници щяха да бъдат заменени с хора, на които той имаше доверие. Дотогава трябваше да играят играта с остатъците от баща му и да стъпват леко, когато въвеждат промени в старата гвардия, дори и да бяха надути, фанатични задници с глави, забити в миналото, които изискваха от него да се съобразява с тях всеки миг от всеки ден.
Обикновено той нямаше нищо против – да слуша дразнещи съветници беше част от работата. Но времето, прекарано далеч от половинката му, започна да му тежи. Кралството изискваше вниманието му по цял ден и всеки ден, което оставяше малко време за тях двамата.
Ако трябваше да отиде да разследва телата, оставени от предателската сестра на Емери, щеше да го направи след подобаващо изпращане от половинката си.
Огъст плъзна ръце по извивките на бедрата ѝ, а палците му погалиха стегнатия ѝ закръглен корем.
– И все пак, Емери. Все още не си ми съпруга. И аз мога и ще се погрижа да знаят коя, по дяволите, си всеки път, когато някой се усъмни в легитимността ти на моя страна.
– Огъст…
– Малка вещице, не спори за това. – въздъхна той – И двамата бяхме толкова дяволски заети. Ти с Лили и Бронуин, които се опитват да направят вещиците щастливи, докато проучват как да пресъздадат проклетото заклинание на Селесте, а аз се опитвам да поддържам всички движещи се части в ред и да открия местонахождението на Слоун, като същевременно поддържам мира между фракциите не само в нашето кралство, но и по света. Дай ми себе си. Скоро няма да сме само ние.
Огъст падна на колене, а ръцете му се плъзнаха по корема ѝ, докато го обсипваше с целувки.
– Не обръщай внимание на това, което ще направя с майка ти, gealiach bhig.
Малка луна.
Ако Емери беше звездата на неговото небе, то дъщеря му беше тази, която внасяше светлина в тъмните му нощи. Той вече я обичаше повече от самия живот, но щеше да е небрежен, ако не вземеше предвид колко много щеше да се промени животът им, когато тя се появи на бял свят. Това едновременно го вълнуваше и плашеше до смърт.
– Огъст, аз съм с размерите на проклет кит. Няма да направим това. Поне не тук. – тя може и да се преструваше на незаинтересована, но начинът, по който свиваше бедрата си напред, говореше друго.
– Мислех, че ти харесва, когато приемам дивата си природа.
Той прокара ръце по подутия ѝ корем и по извивката на бедрата ѝ. Огъст обичаше бременното ѝ тяло. Начинът, по който се адаптираше, за да доведе нов живот на света, го караше да се покланя на всеки сантиметър от нея. Искаше да е сигурен, че тя знае, че всяка промяна е съвършена и красива. Мразеше, че тя не се възприема така, както той.
Огъст се облегна назад на петите си и привлече поглед нагоре по тялото ѝ.
– Ти си най-красивото нещо, което някога съм виждал, малка вещице, даваш живот на дъщеря ми и осигуряваш бъдещето на нашия народ. Надявам се да знаеш, че веднага щом тази война приключи, планирам да те запазя изпълнена с моите деца в обозримо бъдеще. Никога няма да има момент, в който да не искам да те чукам. Тялото ти е създадено за мен и смятам да ти го напомням при всеки удобен случай. А сега се плъзгай на масата, за да мога да опустоша тялото ти там, където планирам битките си, така че всеки път, когато погледна тези карти, да си припомням за какво се боря.
Устата ѝ се отвори, а Огъст лъсна от гордост, че все още успява да я шокира. Емери се приближи обратно към масата, но не му беше нужно движението, за да разбере, че тя е напълно съгласна. Той усещаше топлината и желанието във връзката им. То го заля като пороен дъжд и той се мъчеше да не изгуби контрол над себе си.
Пенисът на Огъст се опъна на дънките му и той вдиша нещо, което трябваше да бъде успокояващ дъх, но сладката миризма на възбудата и феромоните на Емери изпълни сетивата му. Той далеч не беше стабилен. За няколко секунди намеренията му се промениха от любящ годеник в отчаян наркоман. Искаше да я ухажва, да ѝ даде нещо, за което да мисли, когато е сама и го чака да се върне, но това вече не беше опция.
– По дяволите, Емери, знаеш ли колко си шибано опияняваща? – той повдигна полите на роклята ѝ и прокара език по бедрото ѝ до мястото, където мокрите ѝ бикини прилепваха към гладките ѝ гънки.
Потръпна и Емери затаи дъх.
– Огъст! – изпъшка тя, а нуждата ѝ беше осезаема във въздуха около тях.
Той прокара пръсти по бедрата ѝ, потапяйки се под подгъва на роклята ѝ до парчето дантела, което ги разделяше.
– Разкъсвам се между нуждата да отменя всичко и да запомня всеки сантиметър от тялото ти и да те взема здраво и бързо точно тук, докато спермата ми не се разтече по краката ти, напомняйки на всички на кого принадлежиш.
– Сега. Имам нужда от теб сега. – тя вдигна роклята си, докато тя не се нагъна около горната част на корема ѝ, и се подпря на лактите си, за да може да го види – И по-късно.
Устните му се усмихнаха злокобно. Ебаси, тази нейна съвършена логика.
Изглеждаше толкова изящна, когато носеше детето му и му се усмихваше, сякаш той беше центърът на нейната вселена. Той не я заслужаваше, но беше егоистично същество и щеше да пожелае всичко, което тя му предлагаше.
– Отпусни се, половинке, позволи ми да се насладя на тази сладка вагина, която толкова много обичам. – той закачи пръстите си за дантелата на бикините ѝ и ги откъсна от кожата ѝ, като пъхна парчетата в джоба си. По-късно тя щеше да му се скара за това, но той вече беше поръчал още, за да компенсира броя, който беше съсипал.
Огъст изравни езика си и прокара пръст по интимността ѝ отдолу нагоре, а кътниците му одраскаха клитора ѝ. Ръцете на Емери се забиха в дървената маса от двете ѝ страни и тя изпусна всяка частица въздух от дробовете си.
Пръстите му танцуваха по напоената ѝ цепка. Тя вече беше шибано готова за него. Той се изправи, разкопча копчето на панталона си и освободи члена си със свободната си ръка. От главичката капеше прекум и той беше толкова близо до свършване, че ако не внимаваше, щеше да загуби контрол.
Точно това правеше тя с него. От момента, в който се появи в живота му, тя го беше докарала до ръба на лудостта. И той не би искал да е другояче. Но трябваше да се сдържа. Колкото и да беше разочароващо, не искаше да нарани нито нея, нито дъщеря им, докато в съзнанието му се въртяха мръсните картини на всички начини, по които искаше да я прецака.
Огъст се хвана за вала и пристъпи напред, прокарвайки върха на члена си през гладките ѝ гънки, докато даваше безмълвно обещание на половинката си. В момента, в който дъщеря му бъде свободна, а Емери – възстановена, той ще подари на своята половинка нощ, изпълнена с всички фантазии, които някой от тях някога е имал.
– Моля те, Огъстин! – изстена Емери, повдигайки бедрата си в опит да постигне желаното триене. Обичаше, когато тя молеше. Още повече, когато използваше пълното му име. Начинът, по който приемаше всеки негов аспект.
– Молиш ме за какво, малка вещице?
– Вземи ме. Маркирай ме.
Четири прости думи. Молба, която никога нямаше да ѝ откаже.
Огъст изтласка бедрата си напред, като се вмъкна изцяло с един плавен удар.
– По дяволите! – изстена той – Ти си била създадена за мен. Ти си съвършена. Толкова стегната.
– Докато не прокарам диня през нея. – изсумтя тя, но стонът ѝ бе пресечен, когато той измъкна члена си почти до върха и отново го вкара.
– Дори тогава. – той сви колене, променяйки ъгъла си, така че да достигне най-дълбоките части на тялото ѝ.
От устните на Емери се изтръгна най-вкусният стон и той едва не свърши там и тогава. Не се поколеба, продължи да се движи навътре и навън, разпалвайки огъня в нея. Емери завладя душата му. Тя го държеше в гърдите си и той би дал всичко за нея. Обичаше да наблюдава как оргазмите ѝ се засилват, как потта покрива тялото ѝ и как очите ѝ се отвръщат всеки път, когато клиторът ѝ се удари в основата на вала му. Каналът ѝ се стегна, притискайки жадно члена му, а пръстите ѝ се увиха около предмишниците му, търсейки лост в опит да посрещне ударите му с ентусиазъм и да предотврати предстоящото удоволствие.
Стенанията на Емери ставаха все по-силни, бедрата ѝ трепереха под дланите му, докато топките му се стягаха, и той разпозна, че собственият му оргазъм наближава своя връх. Връзката им пламна от нужда. Да се претендират. Да се притежават. Нямаше нищо друго освен този момент, това място, двамата заедно. Той щеше да вкуси от устните ѝ и да я изпълни със семето си.
Огъст вдигна десния ѝ крак над главата си и я преобърна настрани, а бедрата му не се забавиха.
В мига, в който я премести, Емери извика:
– Господи. Ще свърша.
Думите ѝ го подтикнаха и Огъст се наведе надолу, като прокара език по рамото ѝ, докато стигна до ухото ѝ. Засмука ухото и между устните си и изръмжа.
– Свърши с мен, малка вещице.
Огъст разтърси бедрата си, ускорявайки темпото си, докато Емери не извика името му. Тя се стегна около него, а оргазмът ѝ стисна члена му като менгеме и го изпрати на ръба. Когато се освободи, той впи кътници в рамото ѝ и връзката им засия със сила в момента, в който кръвта ѝ премина през устните му. Огъст усещаше всяка частица от споделената им любов, както и нотка от мрака, който ги свързваше.
Тя беше неговият източник на живот. Неговият край и начало.
Той облиза раната на шията ѝ, предизвиквайки тръпка в нея.
Краката на Огъст се разтрепериха, когато се измъкна от Емери и бързо грабна кърпа от количката на бара. Когато се върна, тя го погледна с широко отворени и стъклени очи и Огъст не можа да се въздържи от самодоволната усмивка, която се отскубна от устните му. Той беше причината за този поглед.
Емери се претърколи по гръб и сви крака към него.
– Остави го. Мислех, че искаш да знаят, че съм твоя.
По дяволите, тя беше съвършена.
Пенисът му потрепна, връщайки се към живот, и той трябваше да се въздържи да не я вземе отново. Вместо това се наведе напред и притисна устни към нейните, открадвайки си целувка, която беше целомъдрена в сравнение с начина, по който току-що я беше чукал. Той се наслади на вкуса ѝ върху устните си и ужасът го обзе, когато осъзна, че ще се отдалечи от нея за първи път, откакто я беше загубил.
Сякаш прочел вълненията в мислите му, Емери попита:
– Трябва ли да тръгваме?
– Знаеш, че трябва. – колкото и да му се искаше да не го прави. Предпочиташе да прекара вечерта, обгръщайки половинката си, но магията на Слоун бе направила всички комуникации безполезни. Тъй като сметището за трупове се намираше в отдалечената пустош на глутницата от Пайн Шор, връзката му с Емери беше единственият начин да предаде информация незабавно и да повика подкрепление, което можеше да се наложи. Това беше и първият път, в който откриха някакви следи от движението на Слоун. Преди това имаше отвличания и спекулации, но нищо конкретно.
Това беше още една причина, поради която той искаше да отиде. Не можеше да седи безучастно и да позволи на Слоун да продължава да ги убива и да представлява заплаха за кралството и семейството му.
– Вземи ме със себе си. – Емери седна и уви ръце около врата му – Мога да ти помогна да оцениш магията, а после да намерим дърво и да направим втори рунд. Струва ми се, че си спомням, че имаш склонност да ме чукаш срещу тях.
Той го харесваше. И повече от всичко искаше да се съгласи с искането ѝ. Образът ѝ в Шотландия, притисната до кората под светлината на луната, беше в топ пет на любимите му спомени. Но тук не ставаше дума за склонността му към дърветата и двамата го знаеха.
Огъст поклати глава.
– Моля те, Ем. Не искам да спорим.
Кръговете около очите ѝ се удебеляваха – видимият знак, че мракът ѝ се увеличава. Това, което бе започнало с неговата тъмнина, оставяща траен отпечатък в очите ѝ, когато ѝ бе дал част от душата си, за да я спаси, се бе превърнало във външен знак за нарастването на собствената ѝ тъмнина. Тя му се подиграваше всеки ден, а той беше безпомощен да я поправи. Емери може и да не го повдигаше, но той го виждаше всеки път, когато тя се ядосваше. Опитваше се да се бори с нея по свой начин, правейки всичко възможно да я направи щастлива, но това не беше нещо, от което щеше да се откаже, проклет да е мракът.
Това не беше първият път и нямаше да е последният, когато тя го притискаше. Емери толкова много искаше да се измъкне от замъка, за да проследи Слоун, и ако беше честен, искаше тя да е до него. Но мисълта, че нещо може да ѝ се случи, караше гърдите му да се стягат, а жаждата му за кръв да излиза извън контрол.
– Аз също не искам да споря. Просто искам да помогна. – тя изпусна разочарована въздишка, а с нея се разпадна и възторгът от любовната им игра – Трябва да правя нещо повече от това да седя в този замък и да си играя на кралица.
Беше ѝ предложил да се занимава с плетене, но получи удар с магия в гърдите и не искаше да го повтори.
– Но ти ще бъдеш кралица. – знаеше, че аргументите му ще останат глухи – Трябва да бъдеш тук, заради народа ни и дъщеря ни.
– Засега.
Огъст се обърна, без да може да се съгласи с нея. Той излезе между краката ѝ и прокара ръка през косата си.
– Огъст. – нямаше значение, че не я гледаше, той усещаше кинжалите по връзката им – Не мога да остана затворена тук завинаги.
Сърцето му заби в гърдите, докато обмисляше всички начини, по които наистина би могъл да я затвори завинаги. Например, можеше да я върже за леглото си.
– Не мога да те загубя !- прошепна той. Не отново. Никога.
Емери не разбираше. Не можеше да разбере. Тя беше въздухът, който той дишаше. Единственото нещо, което го караше да продължава. Споменът за падането ѝ на земята… начинът, по който кръвта ѝ се стичаше от безжизненото ѝ тяло… завинаги щеше да преследва кошмарите му. Ако я нямаше, щеше да разкъса целия проклет свят, за да я върне. Вече беше разцепил душата си.
– Няма да ме загубиш. – тя се изсмя, сякаш той беше неразумен – Аз съм буквално безсмъртна вещица с три концентрации на магия. Знам, че се опитваш да ме защитиш, но ние сме във война. Това е моята сестра.
Ръцете на Емери полетяха към стомаха ѝ и тя вдиша рязко дъх.
– Майната му.
Секунда по-късно Огъст беше до нея, а паниката му се смеси с болката в тяхната връзка, докато я вземаше в обятията си.
– Емери, какво става? Добре ли си?
– Добре съм. Това са просто шибаните Бракстън Хикс контракции. – изсъска тя.
– Ела. – той я обгърна с ръка и я вдигна в булчински стил, след което се стрелна по коридора към временната им спалня. Тя се напрегна в ръцете му, но му позволи да ѝ помогне. Когато стигна до леглото, той я плъзна по тялото си, докато краката ѝ докоснаха пода – Трябва да легнеш. За предпочитане на лявата си страна.
Емери се изсмя и отблъсна ръцете му.
– Добре съм. Вече ми мина.
– Казват, че истинските контракции могат да бъдат сбъркани с Бракстън Хикс. Ще се обадя на д-р К. и ще я помоля да дойде да те прегледа.
– Добре съм, Огъст. – изпъшка тя, но сведе очи – Но кой точно е той?
– Лекар. Експерт. Който и да е, е написал онези проклети книги, които Малкълм ми даде.
Челюстта ѝ падна, но той не пропусна да забележи нотката на забавление в погледа ѝ.
– Ти четеш книги за бебета?
Разбира се, че четеше.
– Дъщеря ни е отчасти човек, реших, че е най-добре да сме подготвени.
Очите на Емери омекнаха, тъмните пръстени около ирисите ѝ изтъняха, докато се напълваха със сълзи.
– Това е възможно най-сладкото нещо, което съм чувала.
Огъст се протегна и прибра парче розова коса зад ухото ѝ. Прокара палец по бузата ѝ, улавяйки една заблудена сълза.
– Не плачи, принцесо.
– Мразя тези шибани хормони на бременността. – тя скръсти ръце на гърдите си и изпъна долната си устна.
– Не казвай на никого за книгите. Имам репутация, която трябва да поддържам.
Тя се усмихна на това.
– Тайната ти е в безопасност при мен.
Той вкара нежна целувка в слепоочието ѝ и я придърпа към гърдите си.
– Няма да се извинявам за това, че искам да те предпазя, малка вещице. Но ще се опитам да бъда по-добър, когато те оставям да участваш във войната. И бих искал да тренираш, след като се роди дъщеря ни.
Тя наклони главата си назад.
– Наистина ли?
Той кимна.
– Благодаря ти, че помоли да добавим вещици към съветниците. – прошепна тя.
– Сливането на нашите светове няма да е лесно, но е правилно да се направи. – дори и да не беше, той би направил всичко, за да види усмивката, която тя му подаряваше точно в този момент – Сега трябва да тръгвам, преди да реша, че вторият кръг е много по-важен от разходката в гората. Освен това Дрейвън ще ме чака.
– Бих се обзаложил за цялото ти състояние, че в момента прави точно същото с Флора.
– Бие се или се чука?
Тя го погледна остро и поклати глава.
– Обещай ми, че ще се върнеш при мен.
– Винаги. – той се наведе и прехапа устните ѝ, преди да вкара езика си в устата ѝ за изгаряща целувка.
Когато се откъсна от нея, задъхан и желаещ още, той се насили да се обърне на пети и да тръгне към вратата, знаейки, че ако не си тръгне в този момент, няма да си тръгне изобщо. Беше стигнал почти до градините, където трябваше да се срещне с Дрейвън, когато шепотът на неговата половинка отекна в съзнанието му и любовта ѝ заля гърдите му.
„Обичам те.“
„Завинаги.“

Назад към част 3                                                   Напред към част 5

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!