ОГЪСТ
Хладния пасифичен вятър брулеше дърветата, засилвайки дъжда, който обливаше кожата им. Вашингтон оправдаваше репутацията си на град с най-лошото време от всички територии на глутницата.
Огъст вървеше до Лили, докато следваха Дрейвън, Кейд, Матео и алфата от глутницата на Пайн Шор през гъстата гора в най-отдалечените краища на земите им. Той наклони глава назад и вдиша влажния въздух. Емери би се зарадвала на това. Представяше си я как върви до него, изпробвайки стихийната си магия, как разпръсква дъжда и посреща вятъра със свой собствен танц.
От устните му се отрони неволна въздишка. Знаеше, че се притеснява прекалено силно, но не можеше да се спре. Дори сега искаше да се втурне обратно към нея и да се увери, че е добре. Емоционално. Физически. Психически. Трябваше тя да е добре, за да може да се преструва, че образът ѝ, лежащ безжизнен пред него, не го преследва всеки миг от всеки ден. Всяка вечер, докато Емери спеше спокойно до него, той си повтаряше онази нощ, анализирайки всеки начин, по който би могъл да я предпази. Всеки начин, по който се е провалил.
Тежка беше главата, която носеше короната, и сега той усещаше тежестта повече от всякога. Между притесненията за Емери и дъщеря им и вълненията в кралството Огъст бе достигнал точката на пречупване. Не че позволяваше на някого да види борбите му. Това не беше начинът на Никълсън. Той не искаше да бъде като баща си и да се превръща в гняв и ярост, но не искаше и да бъде слаб.
В миналото, когато заобикалящият го свят ставаше прекалено тежък, той се обръщаше към мъжете си. Намираше Рекс и екипа им и се изгубваше в каквато и да е битка, срещу която се изправяха. Само че този път нямаше бойно поле. Нямаше стратегически план, който да усъвършенства. Слоун се превърна в невидим враг след лова, а царството му вървеше по въже над водите, населени с акули, докато се адаптираше към бъдещето, изпълнено с партньори. И сякаш винаги имаше нещо, готово да ги повали.
Той искаше да предпази Емери от тежестта на всичко това. Трябваше да се съсредоточи единствено върху това да се наслаждава на последните седмици от бременността си и на радостите от това да бъде негова кралица. Но вместо това беше на среща, принудена да се изправи пред истини, които, той беше сигурен , щяха да я накарат да се съмнява в магията си. Вече носеше толкова много вина за мъртвите и за ролята на сестра си във войната, нямаше нужда от още едно нещо, което да ѝ тежи.
Огъст поклати глава. Нямаше съмнение, че Емери ще се справи. Тя беше най-силната личност, която някога беше срещал. Трябваше да бъде такава, за да застане на негова страна. Но това не означаваше, че тя го заслужава. Тя е била силна през целия си живот.
Шибаният Дориан. Той не можеше да чака, докато се върне от Вашингтон? Фейрито не беше промълвил и дума за наследството му отвъд пиянската нощ, която двамата бяха споделили след лова. Това беше катарзисно пречистване на гадните емоции между приятели. В някои отношения Дориан го познаваше по-добре от собствената си кръв, най-вече защото споделяха съзнанието на страж по начин, по който Малкълм и Калъм никога нямаше да го направят. Но задникът знаеше по-добре какво да пави, отколкото да стресира Емери. Особено докато Огъст го нямаше.
По дяволите. Не беше сигурен кога е станал такъв проклет романтик – вероятно по времето, когато се беше претопил в един сополив задник – но би направил всичко, за да даде на Емери и дъщеря им целия свят. Щеше да изрисува небето със звезди, ако това ги накара да се усмихнат, и щеше да убие всеки, който ги заплашваше.
Ето защо се промъкваше през пустинята, търсейки тела, пропити с магия. За да не ѝ се налага тя да го прави.
– Колко още? – попита Матео, водещият изпълнител на Дрейвън, като разтърси левия си крак – Топките ми започват да се изтъркват.
– Ти си следотърсачът, задник, ти ни кажи. – изцепи се Кад, заместник-командирът на Дрейвън.
Двамата му напомниха за Ансел и Дориан. Беше работил с тях и преди, когато издирваха Господарката – преди да разберат, че това е Слоун. Бяха като близнаци, довършваха мислите си, те срещу света, но имаше скрито напрежение, което говореше за нещо повече.
Ричард, алфата на Пайн Шор, вдигна ръка и посочи пред тях.
– Не е много далече, но това е максимумът, до който ще ви заведа. Магическата бариера е точно отвъд тези дървета. Няма да можете да пропуснете лилавия блясък, който покрива земята. Там ще го намерите.
– Гробът? – попита Огъст, като искаше да си изясни още веднъж в какво са влезли.
– Ако изобщо можеш да го наречеш така.
Огъст изсумтя, а Дрейвън, Матео и Кейд замълчаха.
– Чувствам го! – каза тихо Лили. Беше мълчала през по-голямата част от похода. Тя затвори очи и погледна към небето, а капките дъжд, които падаха през дърветата, се плискаха по лицето ѝ – Магията е хаотична и мръсна. Тя е накъсана и земята не знае какво да прави с нея.
Огъст отвори уста и вдиша дълбоко, опитвайки се да усети магията на Лили по същия начин, по който усещаше тази на Емери. Докато магията на Емери му даваше нотки на същия сладък мирис като нейната същност, това, което сега заливаше сетивата му, беше горчиво и гъсто.
– Мога да я вкуся.
– Аз също. – потвърди Дрейвън.
– Тя става все по-силна. Адаптира магията си по начин, който никога не съм изпитвала. – Лили сведе глава и отвори очи. Те бяха изпълнени със смесица от удивление и ужас. – Каквото и да е това, то е по-тъмно от преди.
– Какво означава това? – попита Матео.
Огъст се радваше, че Лили бе избрала да дойде с тях. Обикновено вещиците изпращаха Бронуин със стражите да претърси всички съмнителни находки. Не че имаше много такива. Отвличанията винаги бяха едни и същи, само със следи от магии на ниско ниво или изобщо без такива. Но това беше първата истинска следа от магията на Слоун, откакто беше разрушила замъка, а Лили беше най-запозната с по-силните видове магии, тъй като беше живяла по времето на първите вещици.
– Не съм сигурна. – Лили направи крачка напред, насочвайки се към мястото, което алфата беше посочил.
– Благодаря ти, Ричард. – прошепна Дрейвън и подаде ръка на алфата.
– Нека богинята бъде с теб. – отвърна алфата.
В гърдите на Дрейвън се разнесе тихо ръмжене и Огъст преглътна смях. Беше чувал каква роля е изиграла Богинята на Луната в превръщането на Флора в хибрид и не се изненада, че братовчед му таи някаква неприязън.
Дърветата ставаха все по-редки, докато продължаваха напред, докато не се отвориха в поляна, достатъчно малка, за да се счита за такава.
Магията беше първото нещо, което привлече вниманието му. Стомахът му се сви. Това пурпурно сияние преследваше дълбините на съзнанието му още от първия път, когато го видя преди месеци на скалистия ръб на земята, където зомбитата на Слоун бяха избили толкова много от неговия вид. Сега то се придържаше към земята, отчаяно опитвайки се да намери пътя си обратно към кораба.
Всички от малката им група спряха на ръба на пространството и погледът на Огъст проследи пурпурните следи до една тъмна могила, засенчена от мрака на околните дървета. Устата му се отвори и той си представи, че и останалите имат подобни изражения. На автопилот той направи крачка напред, но бе спрян от протегнатата ръка на Лили. В гърлото му се надигна жлъчка и въпреки че искаше да отвърне поглед, не можа. Това би било проява на неуважение към загиналите.
Това беше кърваво клане.
Буквално.
През живота си беше убивал много хора, но никога не беше виждал такава касапница. Телата в тази купчина, ако изобщо можеха да се нарекат така, бяха осакатени. Някои от тях до неузнаваемост.
– Какво се е случило с тях? – прошепна предимно на себе си Матео.
Огъст погледна до себе си към мястото, където стоеше Лили, чието лице бе застинало в празен поглед, сякаш не бе чула въпроса на вълка.
– Лили? – той докосна ръката ѝ със своята и тя моментално се напрегна.
– Огледай. Но не докосвай нищо…
– Не. – паниката в гласа на Дрейвън моментално накара Огъст да настръхне и погледите на всички се насочиха към мястото, където той стоеше с вдигнат нос в слабия ветрец, който успя да си проправи път на поляната. – Майната му. Не. – очите му се разшириха и той поклати глава, преди да започне маниакално да обхожда периметъра на магията. – Не може да е така.
Огъст вдиша дълбоко, опитвайки се да установи какво е това, заради което Дрейвън си е загубил ума, но единственото, което успя да усети, беше мокра земя и разложение.
– Кейд! – излая Дрейвън – Донеси ми клон…нещо… каквото и да е, с което да мога да преместя телата, без да ги докосвам.
Телата бяха щедро описание. По-скоро приличаха на смесица от… части. Отначало той предположи, че всички тела са човешки, но сега, когато се вгледа по-внимателно, видя кътници, скрити зад устните на някои безплътни глави, а някои от крайниците имаха нокти вместо пръсти. Други изглеждаха така, сякаш са застинали между вампирска и вълча смяна. Крайниците бяха разхвърляни на безразборни купчини сред торсовете и главите. Всеки сантиметър от телата проблясваше в магия и ако ситуацията беше друга, той можеше да оцени красотата на блясъка ѝ на фона на тъмната гора. Но това не беше така и той не го разбра.
– Дрейвън, не можеш да ги докосваш! – помоли го Лили – Не знаем какво е това и дали магията е настроена така, че да задейства други заклинания при докосване.
– Трябва да се уверя, че той не е тук. – изръмжа той.
Огъст никога не беше виждал Дрейвън да се нахвърля върху някого, камо ли върху някоя от жените. Беше тих и пресметлив. Рядко сваляше гарда си и никога не си позволяваше да губи контрол.
– Кой? – очите на Лили се стрелнаха по купчината, търсейки този, който Дрейвън смяташе, че е там.
– Ансел.
По дяволите.
Гърдите на Огъст се свиха и същото отчаяние, което видя изписано на лицата на всеки от вълците, се заби в сърцето му. Той се съсредоточи върху това да държи своята страна на връзката затворена, за да не попита Емери какво се е случило. Не можеше да се насили да ѝ признае, че кучето пазач, което обичаше с цялото си проклето сърце, може да е на купчината пред него.
Той преглътна буцата в гърлото си.
– Мислиш ли, че е там?
– Не знам. Усещам го. Той е навсякъде. Той е по телата. В тях. Каквато и игра да играе Слоун, тя е знаела, че ако ги остави тук, на земите на глутницата, със смесен негов аромат, ще привлече вниманието ми. – Дрейвън поклати глава, сякаш това щеше да изчисти аромата от небцето му. Той сведе глава и опря длан на тила си, докато издишваше. Когато заговори, гласът му се разтрепери. – Той е от моята глутница, Огъст. Трябваше да го защитя, но вместо това ѝ позволих да го вземе.
Огъст заобиколи магическия периметър и хвана братовчед си за рамото, знаейки точно как се чувства. Те не бяха близки по никакъв начин, но бяха семейство, а от това, което знаеше, Дрейвън беше един от най-честните мъже и лидери, които някога беше срещал.
– Ще го намерим. Това не е твоя вина. – увери го Огъст, знаейки, че независимо от думите му, Дрейвън винаги щеше да таи вина, че е загубил един от хората си. А Ансел беше много повече от поредния изпълнител.
По същия начин Огъст се отнасяше към Рекс и останалите членове на екипа си. Тяхната загуба го сломи.
– Дали не е моя? – прошепна Дрейвън.
– Не. Това е по вина на Слоун. Ти носиш короната, но тя носи вината.
Дрейвън вдигна глава, очите му бяха обсипани със сребро и се стесняваха върху Огъст.
– На това те научиха всичките ти фантастични години в замъка ли?
– Изненадващо, не. Задникът на брат ти е този, който трябва да ми го напомня всеки ден, за да не си изкарвам гнева върху хората си или, не дай си боже, върху Емери. – това беше просто още един начин да научи, че не може да се справи сам.
Калъм беше проклятието на проклетото му съществуване, но той държеше Огъст в подчинение. Принуждаваше го да насочва гнева си по начини, които да не нараняват околните и да не го карат да се впуска в жажда за кръв, от която не може да се върне. Колкото и арогантен да беше братовчед му, Калъм разбираше какво означава да водиш.
Кейд се върна с клон, достатъчно дълъг, за да достигне до центъра на телата, без да пресече дебелата линия на магията. С помощта на Дрейвън двамата внимателно дълбаеха и подбутваха, премествайки торсове, крайници и глави, докато очите на Матео и Огъст се стрелкаха по купчината, търсейки някаква следа от кафявоокия си вълк.
Когато стигнаха до дъното, Дрейвън изпусна дъха, който Огъст беше сигурен, че е задържал през цялото време.
– Не го виждам. – гласът му се колебаеше между облекчението и поражението – Не знам защо миризмата му е полепнала по телата, но го няма тук.
Загубата на Ансел тежеше на всички тях. Може и да не се бяха разбрали, когато се бяха срещнали за първи път, но този човек беше защитил това, което му принадлежеше, докато Огъстин измъкваше главата си от собствения си задник. Той дължеше на вълка живота на своята половинка и дъщеря си. Но не само това. Ансел беше семейство. Приятел. Както и да се наричаше малката им група от нещастници.
– Знам защо! – прошепна Матео и когато всички се обърнаха да го погледнат, лицето му беше бледо. Той прокара ръка през косата си и посочи гърдите, по които се спускаше назъбен белег на гръдната кост. – Погледнете точно там, в този торс. Познат ли ви е този белег?
– Не! – издекламира Дрейвън – Ансел не би посмял.
Матео въздъхна и изчисти лицето си.
– Фактите са си факти, братко.
– Какво не би посмял? – попита Огъст, без да вижда връзката.
Устните на Дрейвън се свиха в плътна линия, а очите му не се откъсваха от мъртвия.
– Онази линия по средата на туловището там… Флора носи същия белег. Той е слаб, но е там, където разрязах гърдите ѝ и разрязах сърцето ѝ с ноктите си под светлината на пълната луна, за да бъде… като мен.
– Искаш да кажеш, че Ансел създава вълци?
– Не само вълци, той създава армия. – заяви Лили – Или по-скоро Слоун създава армия с помощта на Ансел.
Огъст се обърна, за да я види коленичила, вдигнала ръце над трептящата лилава магия. Тя не я призоваваше да се превърне в съд за магията, а вместо това изпробваше собствената си магия срещу нея, като ѝ позволяваше да приижда и да тече като две течения, които се срещат в открита вода.
– Какво имаш предвид?
– Тази магия съдържа същите остатъци от смъртта, които засякох по телата в замъка след тържеството. Тя е подобрена, подсилена, а след това ѝ е придадено докосване до живота. Тя не е строго вълшебна, но не е и хибридна магия, която усещам. Всяко тяло има различен подпис.
– Тя е д-р Франкенщайн, това ли искаш да кажеш? – засмя се Матео, но като разгледа телата с тази нова информация, Огъст си помисли, че може би не е далеч от истината.
– Не знам. – отговори Лили – Но това е опасна магия. Тя е тъмна. По-тъмна от всичко, което някога съм усещала. Тя противоречи на всичко, което вещиците са защитавали, откакто ходим по тази земя. Ето защо забранихме тъмната магия.
Огъст отвори уста, за да попита дали това е същият вид тъмна магия, която имаше Емери, но паниката се стрелна по връзката, приземявайки се в червата му. Със стон той се свлече двойно.
„Емери?“ – извика той по връзката – “ Добре ли си? Какво става? “
„Хм. Добре съм, като цяло, но вероятно трябва да приключиш с това, което правиш, и да се върнеш с портала.“
„Защо, какво стана?“
„Не се плаши.“
„Ние сме във война, Ем, не можеш да започваш с това.“
„Водите ми изтекоха.“
„Бебето ще дойде сега?“
„Ако можеш да си върнеш задника тук, да. Аз…“ – гласът ѝ се разтрепери, докато се откъсваше. – „Не мога да направя това без теб.“
„Винаги ще ме имаш. Аз съм на път.“
Огъст прокара пръсти през косата си и се обърна към мястото, където Лили и вълците го гледаха с вдигнати вежди.
– Тази вечер ще стана баща.
Назад към част 6 Напред към част 8
