Глава 12
Все още се нося, когато започвам смяната си в понеделник вечер във Венсанж. Наситената мъгла, в която Ник ме остави, когато излязох от пентхауса му тази сутрин, едва ли е избледняла през всичките тези часове. Бих искала да обвиня това сутрешно нападение над сетивата ми за това, че не само се съгласих да се видим, когато се върне от Лондон, но дори му дадох телефонния си номер – нещо, което никога не правя.
Толкова за това, че играех на сигурно или се придържах към решението си, че няма да позволя на еднодневната ни връзка да продължи. Но нашата една нощ и сутринта след това бяха отвъд невероятни и аз доста бързо научих, че на Ник Бейн е трудно да се устои.
Направете това невъзможно.
– „Когато видя нещо, което искам, се стремя към него.“
Боже, дали някога.
С ръцете си, с устата си, с лукавия си език… С ненаситния си член. Мислех, че нямам какво да дам, но той отново и отново ми доказваше, че греша. След като се разделихме, едва успях да ходя стабилно и се върнах в апартамента на петия етаж. Походка на срама? Дори не е близо. Никога не съм се чувствала толкова безсрамна. Толкова жива.
Все още го правя. Усмивката ми се изкривява и дори не се опитвам да я преглътна. Нито пък успявам да овладея тръпката на възбуда, която се разпалва в мен само при мисълта за него.
– Как върви, Ейви? – Гласът на Таша ме връща към реалността. Бяхме толкова заети, че тя и аз почти не сме имали възможност да се поздравим. Но сега тя стои до мен зад бара и разклаща мартини за клиент на няколко места по-надолу. – Добре ли си?
– Добре съм. Защо?
– Защо? – Тя повдига вежди към мен, докато набучва две маслини на шиш и ги потапя в мартинито. – Като за начало наливаш шардоне в чаша за пилзен.
Поглеждам надолу към това, което правя, и се стряскам, когато виждам, че тя е права.
– О, по дяволите.
Таша се ухилва и отива да сервира питието си, а аз поправям грешката си зад бара. Когато тя се връща, се подготвям за неизбежния разпит.
– И така, какво се случва с теб? – Тя накланя глава към мен. – Неотдавнашната ти смяна на обстановката определено ти се отразява добре. Изглеждаш… Някак различно.
– Дали?
– Да. – Сега тя ме изучава отблизо. – Не си спирала да се усмихваш, откакто дойде тази вечер.
– Не съм? – Поглеждам я и усмивката ми се разстила по лицето ми, осуетявайки всеки опит да се държа хладно. След това се смея и съм тотално прецакана, още преди да е започнала да се опитва да ме разтърси.
– О, Боже мой. – Кафявите ѝ очи се разширяват. – Познавам този поглед. Разбира се, никога преди не съм го виждала върху теб. Но, момиче, този поглед казва всичко. – Гласът ѝ спада до частно ниво. – Ти го направи. Свърши се, нали?
Огънят се прокрадва в лицето ми и аз просто съм благодарна на музиката и шума на разговорите, които ми позволяват да запазя поне малко от достойнството си непокътнато.
– Кога? – Пита Таша. – И с кого? Дори не си ми казала, че се срещаш с някого.
– Защото не се срещам с никого. Или не бях. Не съм. Това не е така. – Поклащам глава, несигурна как бих описала случилото се между мен и Ник. – Беше секс, това е всичко.
– О, това е всичко – подканя тя, явно недоволна от отговора ми. – Ето защо се държиш толкова замаяно и разсеяно? Просто някакъв случаен секс, нищо страшно.
– Добре – отстъпвам, защото тя така или иначе няма да го остави. – Беше наистина страхотен секс. И… Не толкова случаен.
– В смисъл, някой, когото познаваме? – Когато свивам срамежливо рамене, лицето ѝ се набръчква. – Ако ми кажеш, че в момент на слабост ти и Джоел…
– Какво? Не, по дяволите!
Засмях се на нелепостта на идеята и, сякаш мислите ни бяха предизвикали звяра, видях как погледа на Джоел се завъртя в нашата посока от другата страна на ресторанта. Той ни гледа намръщено от мястото, където е застанал на четири стола, играейки ролята на общителен домакин заедно с Кими, единствената сервитьорка, която може да търпи властния му стил на управление и липсата на елементарна човечност.
От друга страна, самата Кими не е много по-добра. Дребната блондинка е залепила устни за задника на нашия мениджър, откакто той я е наел.
– Определено не е Джоел – уверявам Таша, докато и двете се заемаме да попълваме поръчките за напитки, докато продължаваме да говорим.
– Но аз се познавам с този човек?
Кимвам.
– Повече или по-малко.
Тя ме обмисля за миг, после поклаща глава, сякаш отхвърля едно предположение с друго. Отнема ѝ само още секунда, преди изражението ѝ да светне невярващо.
– Не. Не, не си го направила. – Тя захвърля кърпата си в малката мивка и се обръща към мен, като свива двете си ръце в бедрата. – Онзи човек от сградата? Онзи, който едва не ни прегази при асансьора?
– За да бъда честна, аз бях тази, която почти го прегази – предлагам неубедително.
Таша зяпва.
– Говорим за онзи човек – висок, тъмен, напълно арогантен. Държеше се така, сякаш сградата е негова собственост или нещо подобно. Говорим за превъзходния козел?
О, Боже. Тя няма представа колко е превъзходен.
– Това е той.
– Ейвъри Рос, ти, малка курва! – Изпъшка тя и се усмихна като луда. – Разкажи ми всичко. – Кикотя се и тя ме удря леко по бицепса. – Не се шегувам. Знаеш ли как прекарах по-голямата част от миналата нощ? Гледах телевизия в изпоцапаните шорти на Антонио със засъхнала бебешка формула в косата си. Искам подробности. Имам нужда от подробности. Позволи ми поне да живея като заместител.
Смея се и започвам да ѝ разказвам за срещата с Ник в художествената галерия, но едва съм изрекла три изречения, преди да чуем как Джоел прочиства гърлото си зад нас, от нашата страна на бара. Той се втурва веднага, очевидно с намерението да прекъсне краткия ни разговор.
– Таша. Дай ми четири шота уиски за маса 9. – Не, моля. Не благодаря. Но това е Джоел.
– Разбира се – казва тя и ми хвърля поглед, докато се измъква от сянката му, за да се погрижи за поръчката му. – Искаш ли от горния рафт за тези?
Той издиша нетърпеливо.
– Изглеждам ли така, сякаш ми пука? – Не успявам да избягам и от погледа му. – Кими казва, че си я оставила да виси петнайсет минути за полет с шотове текила по-рано тази вечер.
– Какво? Това не е вярно.
Всъщност това е откровена лъжа. Поглеждам покрай кръглото рамо на Джоел към мястото, където малката му любимка дава на една от масите продължителен изглед на деколтето си в черната си риза с дълбоко деколте. Не съм сигурна кой е този, който се опитва да ме подлуди, но Джоел бързо изказва мнението си.
– Ти си тук от много време, Ейвъри. Не започвай да разваляш това сега. – Той размахва пръст между мен и Таша. – Видя ли, че още малко се бавите тук, ще ви отнема и на двете по един час. Не си мислете, че няма да го направя.
Толкова много искам да му кажа, че трябва да се прецака, че думите ми подскачат на върха на езика. Но не мога да си позволя да загубя заплатата за час, да не говорим за тази работа.
Таша вижда борбата ми за сдържаност и ме спасява, като отвлича вниманието на Джоел.
– Ето ти. Четири шота „Гленливет“, готови за изпиване.
Без да каже и дума на благодарност, той грабва подноса с напитките и го отнася до масата.