Глава 14
Останалата част от седмицата минава без повече комуникация с Ник. Трябва да призная, че съм разочарована, че не съм чула нищо от него. След начина, по който бяхме оставили нещата, си мислех, че със сигурност ще се обади или ще напише отново. И, да, очаквах с нетърпение поредния рунд секс от разстояние с мъжа – жадувах за него като мръсница, в каквато очевидно се превръщам сега. Искам го, независимо дали това ще стане по телефонните линии, или лично.
Още по-лошо е, че ми липсва. Което е лудост, като се има предвид, че почти не се познаваме. Не и в реалния живот, така или иначе.
Може да успея да сътворя представата за лазурно сините му очи и красивото му, изваяно лице, без дори да се опитвам, или да пресъздам в ума си всеки силен, мускулест сантиметър от невероятното му тяло, но извън спалнята му – или заключената задна стая на работното ми място – това, което знам за Ник Бейн, е много малко.
Бих могла да се разровя из интернет, за да задоволя част от любопитството си, но това е граница, която отказвам да прекрача. Бог знае, че не бих искала някой да се рови в живота ми, дори ако повечето от досиетата не бяха запечатани от съда преди години. Никога не бих могла да простя нарушаването на личния ми живот, а няма да го направя и на Ник.
Така или иначе вече съм предположила очевидните основни неща за него. Интелигентен. Успешен. Богат. Далеч извън моята лига в повече отношения, отколкото ми се иска да изброя. Освен това, дори и да се изкуша да се промъкна в живота му онлайн, нещата, които искам да знам, няма да бъдат изброени в страницата му в Уикипедия или в някоя статия, която може да се появи в търсачката.
Искам да знам защо един богат, опустошително красив мъж – който трябва да е един от най-търсените и подходящи ергени в града – избира да живее сам в своя пентхаус на върха на света. Искам да знам защо той иска мен, сред всички жени, които биха могли да се слюноотделят от възможността да бъдат с него. Искам да знам как се е сдобил с ужасните белези на дясната си ръка и мишница.
Най-вече искам да знам защо виждам проблясъци на преследване и болка в очите му в онези мимолетни мигове, преди да затвори поглед към мен. Искам да знам защо усещам, че този могъщ мъж крие собствените си грозни тайни, че може би е също толкова увреден и уплашен, колкото и аз.
Съмнявам се, че някога ще разкрия всички истини на Ник. Може би дори не бива да се надявам, че ще успея.
Фактът, че цяла седмица не се е опитвал да се свърже с мен, само потвърждава, че само защото сме били голи и потни заедно няколко пъти, няма изведнъж да станем двойка.
Това е проверка на здравия разум, от която очевидно имах нужда. Защото каквото и да се случва между нас – тъмното, магнетично привличане, което ни събра от момента, в който очите ни се срещнаха за първи път – то е временно. То не е част от ежедневието ни и никога не може да бъде. Знам това. По дяволите, твърдо съм решила, че няма да бъде.
И все пак ми е необходима цялата ми воля, за да се въздържа да не му изпратя бърз поздрав, докато излизам от сградата, за да се срещна с Марго в галерията за обяд.
Тя не е на главния етаж, когато влизам в Доминион и поздравявам нейната енергична секретарка.
– Марго е на среща за портфолиото на един от нашите художници – съобщава ми Джен. – Тя малко закъснява. Трябва да приключат след няколко минути.
Кимвам.
– Няма проблем. Просто ще се разхождам сама, докато тя е готова да тръгне.
Единствените други клиенти на етажа с мен са привлекателна двойка, която си говори на чужд език. Усмихвам им се за кратко, докато минават покрай мен на път към друга витрина. Шокирана съм, че изпитвам угризения на завист, докато ги гледам как се държат за ръце, сплели пръсти, с очи, пълни с обожание, докато тихо разговарят пред произведенията на изкуството.
Не пропускам да забележа, че ръката на мъжа се насочва към извивката на гърба на спътничката му. Той прошепва нещо в ухото ѝ, а отговора ѝ е тихо мърморене, изпълнено с желание. Дали скоро ще се приберат вкъщи и ще си разкъсат дрехите един от друг, както направихме с Ник? Или няма да бързат ще правят любов, знаейки, че имат вечност в прегръдките си? Болката в гърдите ми се изостря и решавам, че все пак наистина не искам да играя тази малка игра. Отклонявам се от двойката и насочвам вниманието си към колекция от абстрактни творби в другата част на галерията.
Макар че възнамерявам да разгледам някои от изложбите, които пропуснах на партито преди няколко вечери, не след дълго краката ми вече ме носят пред Красотата. Днес тя е също толкова поразителна и рязко сексуална, колкото и онази вечер. Може би още по-силна, като се има предвид как тя беше катализатора за това Ник и аз да си тръгнем заедно.
И отново, като се има предвид неизбежността на нашия сблъсък и всичко, което последва, може би Красавицата е била просто невинен свидетел.
Устните ми се изкривяват при мисълта за онази нощ. Моето време в леглото на Ник. Плътската нужда от него, която все още кипи в мен и е само на една неподходяща мисъл разстояние във всеки един момент.
– Смея ли да се надявам, че тази усмивка означава, че я харесваш?
Дълбокият мъжки глас, който звучи до мен, е непознат, но топъл като уиски. Слабите следи от лек южняшки говор само допълват опушения му тембър.
Обръщам глава и виждам, че до мен стои трийсет и няколко годишен мъж, висок и мускулест като защитник. С дългата си до раменете грива от луксозна пясъчнокафява коса, разкопчаната си, избледняла риза тип „чамбрей“, черните дънки и каубойските ботуши, той е прекрасен по един вятърничав, родео бунтарски начин. Дебела, грижливо подстригана брада обрамчва сурово красивото му, загоряло лице и крива усмивка, а меласовокафявите му очи ме гледат с любопитство и интерес.
Цялата му сила е насочена към мен.
Имам чувството, че той знае, че погледа му работи, защото просто стои там и търпеливо чака да си намеря езика.
Примигвам и прочиствам гърлото си.
– Да. Искам да кажа, че го харесвам. Невероятно произведение. Имаш невероятен талант.
Не е нужно да питам дали той е неназования художник, който я е нарисувал. Погледът на тиха гордост, който озарява очите му при моята похвала, е безпогрешен. Той поглежда към платното и кимва замислено.
– Помага да имаш правилното вдъхновение.
– Да – съгласявам се.
Преди да успея да го попитам за жената от картината, той се обръща към мен и ми подава ръка.
– Аз съм Джаред Ръш.
– Ейвъри Рос – отговарям, докато той стиска ръката ми за кратко. – Приятно ми е да се запознаем.
Усмивката му е унищожителна.
– Ти трябва да си обедната среща на Марго. Съжалявам, че ви задържам.
Повдигам рамене.
– Всичко е наред. Нямам нищо против да чакам.
– О, ето те! – Възкликва Марго от другия край на галерията. Тя се плъзва към нас и ме придърпва в бърза прегръдка. – Когато не те намерих отпред с Джен, си помислих, че може би отново сме се изпуснали.
Поклащам глава.
– Просто разглеждах, докато те чаках да приключиш с Джаред.
Погледът на Марго прескача между нас с изненада и немалко интрига.
– Вие се познавате?
– Току-що се запознахме – казва той и аз усещам нарастващата топлина на погледа му върху мен, докато се преструвам, че не го забелязвам. – Ейвъри ми каза колко много харесва картината.
– Не е ли блестящ? – Марго е ентусиазирана. – Трябва да видиш и други негови работи.
Усмихвам му се.
– Представям си, че всичко това е невероятно.
– Ейвъри също е художник – обявява Марго за мое огорчение.
– Така ли е?
– Не съвсем – промърморвам аз. – Малко се занимавам с това. Все още съм аматьор, особено в сравнение с теб.
Докато говоря, Джаред ме приковава с напрегнатия си поглед още по-близо.
– Ако се интересуваш, ще те заведа в Хемптън по някое време, за да видиш студиото ми. Можем да поговорим за процеса, да споделим техниките си. Мисля, че ще ти хареса.
Не се съмнявам, че ще го направя. И съм напълно сигурна, че той иска да сподели не само художествени техники. Макар че вниманието му е ласкателно, последното нещо, от което имам нужда, е да усложнявам живота си повече, отколкото вече съм го направила. Освен това, колкото и великолепен да е Джаред Ръш – колкото и да съм впечатлена от таланта му и да умирам от желание да науча повече за процеса на работа – има само един мъж, чието тяло е успяло да ме изкуши в леглото си през повече години, отколкото ми се иска да призная, и в момента той е на един континент разстояние.
Марго накланя глава, като гледа между мен и Джаред. Виждам, че се опитва да прецени ситуацията, но аз запазвам неутрално изражение на лицето си – маската, която винаги е готова, когато ми потрябва. Когато очите ми не ѝ казват нищо, тя поглежда към Джаред.
– Искаш ли да се присъединиш към нас за обяд?
За мое облекчение той поклаща глава.
– Не мога днес, за съжаление. Трябва да се върна в Сагапонак, за да работя. Всъщност закъснявам. Трябва да се възползвам от дневната светлина, когато мога.
Той се навежда и леко целува Марго по бузата. После се завърта и протяга ръка към мен. Отново се ръкуваме, а очите му задържат погледа ми с чувствено обещание, което би накарало всяка жена да се разтопи на място. Дори аз не съм напълно имунизирана.
– Приятно ми е да се запознаем, Ейвъри. Кажи ми, ако искаш да се разходиш из студиото. Марго може да те свърже с мен по всяко време.
– Добре. – Кимвам, въпреки че се съмнявам, че ще приема предложението му. – Приятно ми е да се запознаем, Джаред.
– Удоволствието е изцяло мое. – Очарователното му говорене придобива допълнителен заряд, когато ми хвърля широка усмивка с тръпчинки. – Надявам се да се видим отново.
Когато се отдалечава от нас, за да напусне галерията, Марго ми се усмихва лукаво.
– Покана за студиото му? Това е за първи път. Мисля, че те харесва.
Поглеждам я сардонично.
– Имам чувството, че той харесва много жени.
– Вярно е – признава тя. – Но нека си признаем, че когато един мъж изглежда по този начин, кой може да го вини? Като прибавим творческия му талант и успех – без да споменаваме факта, че е истински добър човек в град, пълен с акули – не е чудно, че жените почти се тъпчат една друга за вниманието му. Ако не бях щастливо омъжена, щях да съм точно там с останалите. Джаред Ръш е истинска находка.
– Сигурна съм, че е така, но няма да хвърлям въжето си, за да го разбера.
– Е, със сигурност можеш да се справиш и по-зле – нежно ме попита тя. – Трябва сериозно да обмислиш това, което каза, Ейвъри. Поканата да посетиш студиото му, ако не друго. Той не би предложил, ако не го мислеше сериозно. Осъзнаваш ли колко други художници биха убили за шанса да учат при него? А с връзките на Джаред в света на изкуството той може да успее да отвори врати за творбите ти и в други галерии.
Напомнянето за неуспеха ми в Доминион е болезнено, макар да знам, че Марго не е искала да ме накара да се чувствам зле. Тя само се опитва да помогне.
– Като говорим за потенциални нови връзки – добавя тя – надявах се да те запозная с някои хора, които бяха на партито в галерията миналата седмица, но когато дойдох да те потърся, вече те нямаше. Дори не дойде да се сбогуваш.
Смущавам се вътрешно, чувствам се виновна и неловко заради всичко това.
– Съжалявам. Трябваше да съобщя на теб или на Джен, че няма да остана. Аз някак си… Тръгнах набързо.
Тя се намръщи, очевидно объркана.
– Напусна набързо? Защо? Случи ли се нещо?
– Хм, предполагам, че може да се каже и така. – Подсигурявам се, но до този момент дори не бях сигурна, че искам да повдигна темата с Марго. Тя може и да ми е приятелка, но не съм сигурна, че ще оцени факта, че съм се прибрала вкъщи с един от клиентите ѝ.
Както и да е, виждам, че вече е твърде късно да танцуваме далеч от истината. Проницателните, бадемовидни очи на Марго се стесняват върху мен.
– За какво става дума, Ейвъри? Защо си отиде?
– Запознах се с някого. На партито. – Правя жест към мястото, където стоим сега. – Сблъсках се с него – буквално – точно тук, пред тази картина. Оказа се, че сме се срещали и преди. Е, не точно срещали, но се бяхме видели няколко вечери по-рано. Както и да е, започнахме да си говорим за изкуство и… Ами за други неща. После решихме да си тръгнем заедно.
– Тръгнахте заедно. – Веждите на Марго се извиват високо на челото ѝ. Тя снижава гласа си до заговорнически шепот, въпреки че сме единствените двама души в тази част на галерията. – Искаш да ми кажеш, че си се прибрала вкъщи с този мъж? В смисъл, че си спала с него?
Овчият ми поглед очевидно е достатъчен отговор.
– Нищо чудно, че не се интересуваш от Джаред! – Лицето ѝ се озарява от любопитство. – Познавам ли този мистериозен мъж? Разкажи ми повече за него. Като например името му, за начало.
– Ник – промърморвам аз и се учудвам, че само звука на името му на езика ми е достатъчен, за да ме накара да си припомня всяка вкусна подробност от разговора ни онази вечер в галерията и последвалите часове на общуване кожа в кожа при него. – Той се казва Ник Бейн.
Усмивката ѝ се разсейва, но е толкова едва доловима, че почти я пропускам. Почти.
– Какво става?
– Нищо. Съжалявам, но просто… – Тя вдига рамене и леко ги свива. – Нищо. Искам да кажа, че не мисля, че искаш съвет от мен, нали?
Не искам да чуя това. Стомахът ми се свива от предпазливия начин, по който тя формулира отговора си. Тревожното трептене в погледа ѝ също не помага.
– И така, искаш да кажеш, че познаваш Ник?
– Разбира се, познавам го. – Гласът ѝ е несигурен и тихо прекъсва. Забелязвам нежност в очите ѝ – колебанието на приятел, който не желае да ме нарани, но не може да стои отстрани и да гледа как се препъвам. – Ейвъри, аз работя за Доминик Бейн. Той е собственик на тази галерия.
– Доминион му принадлежи? – Чувам дървеното качество на гласа си. Объркването, което не успявам да прикрия.
Марго кимва.
– Предполагам, че той не ти е казал това.
– Не, не го е направил.
Не знам защо трябва да съм толкова изненадана. Ник очевидно е невероятно богат и добре запознат с изкуството. Почитател, така ми каза самия той. Фактът, че би притежавал галерия, не би трябвало да кара слепоочията ми да забиват и дъха ми да се свива в гърдите.
И нямаше да е така, ако притежаваше друга галерия освен тази.
Ако не беше причината собствените ми творби да бъдат извадени от експозицията, за да се освободи място за други, по-заслужили художници. Дали беше наясно с това, когато разговаряхме пред Красотата? Когато се чукахме през по-голямата част от нощта и после отново на следващата сутрин? Дали само се преструваше, че не знае адски добре коя съм?
Той е изключително интелигентен човек. Не си представям, че нещо може да му се размине. В момента едва ли мога да кажа същото за себе си.
Унижението изгаря гърлото ми, но това, че ме изкарват глупачка, е само част от разочарованието ми. Аз също съм ядосана. За това, че се оставих да падна толкова лесно в играта, която той си мисли, че играе. За това, че му позволих да ме привлече в леглото си с толкова лекота.
Най-вече съм ядосана, че ме е излъгал – било то чрез пропуск или укриване. Мога ли да се доверя на нещо, което е казал или направил? Сега вече никога няма да бъда сигурна.
И да, осъзнавам иронията на възмущението си. В края на краищата аз също не съм му дала нищо повече от лъжи.
Измъквам се от тъмната спирала на мислите си и поглеждам към Марго.
– Ако все пак попитам, какъв съвет би ми дала за Ник?
Заварих я неподготвена. Тя преглъща, после облизва червените си блестящи устни и бавно поклаща глава.
– Това не е моя работа – промълвява тя. – Съжалявам. Вероятно изобщо не трябваше да казвам нищо.
– Марго. – Протягам ръка към нея и я поставям на рамото ѝ. – Какво трябва да знам за него?
Тя задържа погледа ми за един дълъг миг, а дълбоките и кафяви очи са помрачени от нерешителност. Накрая тя въздъхва дълго.
– Просто… Бъди внимателна, Ейвъри. Това е всичко. Доминик Бейн не е като другите мъже, които може би познаваш. Той не е като Джаред.
– По какъв начин? – Трябва да знам, но не съм сигурна, че тя ще ми каже истината. На практика усещам дискомфорта ѝ от този обрат в разговора. В изражението ѝ се долавя предпазливост, в повърхностното ѝ дишане – задръжка. – Марго, моля те. Кажи ми.
Устата ѝ се свива и неясно поклаща глава.
– Той е повреден, Ейвъри. Дълбоко. Не знам как и защо. Не мисля, че някой може да каже, че наистина го познава. Той не го допуска. Всеки, когото съм виждала да се опитва, е бил отрязван бързо и прогонван от живота му без капчица разкаяние.
Докато тя говори, с изненада откривам следи от стара рана в обикновено спокойния ѝ и хладен поглед. Искам да я притисна за това какво още знае за Ник – и откъде, но не съм сигурна, че ме интересува да знам отговора.
После тя примигва и илюзията за болка, която ми се струваше, че виждам в очите и, изчезва.
– Просто не искам да виждам как те нараняват.
Кимвам, несигурна какъв би бил подходящия отговор на предупреждението ѝ или на интимното ѝ разбиране за Ник, за което мога само да предполагам, че идва от личен опит. Как е наранил Марго? Колко други хора е отхвърлил, прогонил, когато са се опитали да се приближат твърде много? Чувствам се сигурна, че са много.
Точно както аз съм сигурна, че ще бъда следващата, освен ако не положа всички усилия да се пазя от него.