Глава 17
Домът на Таша е малък и тесен, а семейството ѝ – голямо и шумно. Говорещата, щастлива тълпа от над тридесет лели, чичовци и братовчеди на различна възраст изпълва кухнята и дневната на първия етаж на малкия двуетажен апартамент. В продължение на около час след кръщенето на Зоуи жените са приготвили шведска маса, достатъчно голяма, за да нахрани целия квартал, а мъжете са се скупчили наоколо, балансирайки с хартиени чинии в едната ръка и бира в другата, докато говорят за спорт и спорят за съперничещи си отбори. Това е комфортна топлина – осезаемо усещане за любов и сигурност, на което не мога да не завиждам.
Докато се провирам през гостите и се връщам към отрупаната с храна шведска маса, се усмихвам на едно срамежливо момиченце с големи лани очи и тъмнокафяви коси, което ме поглежда иззад краката на майка си. Притискам пръст към устните си и намигам заговорнически, преди да си подам второ парче шоколадова торта. Тя също се е насладила наскоро, за което свидетелства дъговидния пръстен от глазура, който все още е полепнал по ъгълчетата на херувимската ѝ уста.
– Добре ли си прекарваш времето? – Появява се зад гърба ми Таша, изглеждаща блестяща в кремавата си рокля от църквата и гривата си от спираловидни къдрици, отметнати от лицето в красива прическа.
– Шегуваш ли се? Прекарвам си страхотно. – Вдигам чинията си. – Тази торта е невероятна.
– Знам, нали? Свекърва ми е приятелка на една от дамите, които пекат в „Марта“ във Форест Хилс. – Докато Таша ми говори, тя маха на още няколко гости, които току-що са пристигнали.
– Съжалявам, че те изоставих при семейството си, след като се върнахме от църквата. Зоуи се нуждаеше от малко време за мама след цялата тази дейност тази сутрин. Надявам се, че тя ще поспи известно време, така че сега мога да си приготвя нещо за ядене.
Посяга към една чиния и започва да я пълни с парчета шунка, нарязани на спирали, зелен фасул и няколко купички от разнообразните салати с юфка и картофи.
– Нямам нищо против да се забавлявам със семейството ти – казвам ѝ, като сипвам в устата голяма хапка торта. – Всички са толкова мили. Много се забавлявах да разговарям с братовчедите ти и особено с лелите ти, Мери и Роза. Запознах се и с чичо ти Джери.
Таша ме погледна.
– Кажи ми, че не те е отегчил с дисертацията си за домашното винопроизводство.
– Да, всъщност той го спомена. – Усмихвам се, след като издържах цели тридесет минути на очевидната отдаденост на стареца към изкуството и занаята на ферментацията на кухненската маса. – От това, което ми е казвал, той прави страхотно каберне.
Тя се смее.
– О, добре, това е подло. Повярвай ми. Производството на вино се превърна в мания на чичо Джери, откакто се пенсионира преди няколко години. Лошото е, че той дори е накарал Антонио да експериментира с домашното пивоварство. Само че Тони си играе с бира, а не с вино. В интерес на истината не препоръчвам нито едно от двете.
– Ей, чух го! – Обажда се Антонио от групата млади мъже, които стоят от другата страна на претъпканата кухня. Съпругът на Таша с ръст на защитник държи в ръката си тъмнокафява бутилка. Той я вдига в подигравателен поздрав към нас, след което посочва домашния етикет. – Не го подценявайте, докато не го опитате. Искаш ли да ти донеса една студена, Ейвъри?
Таша поклаща глава към мен.
– Повярвай ми, не е така.
– Може би по-късно – казвам му и се смея, когато той ми вдига палец и се връща към разговора със спътниците си.
– Здравей, Таша. – Друг неин роднина – един от многото ѝ братовчеди – влиза в кухнята от задната врата. Той държи в ръцете си огромна цветна композиция. Експлозия от бели и розови рози, фрезии и половин дузина други видове ароматни бели и жълти цветя и лъскава зеленина препълват голямата ваза. – Имаш ли място, където искаш да ти сложа това?
– О, точно така. Букетът от църквата. Благодаря ти, че ми го донесе вкъщи, Роби. – Когато той кимва, тя оставя чинията си и отива до античния бюфет в отворената трапезария, като освобождава място за аранжировката. – Сложи го тук, моля. Искам да мога да му се наслаждавам откъдето и да гледам.
Следвам я, за да се полюбувам на огромния букет, докато братовчеда ѝ си тръгва.
– Зашеметяващ е. – Носът ми се изпълва с невероятния аромат на цветята. – И мирише на рай.
– Дали не е така? Боже, сигурно е струвал цяло състояние – промърморва тя, вдига една от розите към лицето си и вдишва дълбоко. – Чудя се кой ли ги е изпратил?
– Нямаше ли картичка с него?
– Не. Няма картичка. Няма плик. Нищо. – Инстинктите ми настръхват при това. Тя пуска цветето и внимателно изправя част от зеленината. – Когато го видях в църквата, предположих, че са го осигурили за месата, но отец Уилям ми каза, че е пристигнало точно преди да започнем. Явно е тайнствен подарък.
В никакъв случай. Усещам как главата ми бавно се разтърсва, докато си спомням как Ник ме притискаше къде отивам. Нима той наистина беше изпратил такъв щедър, внимателен подарък на приятелката ми? На някого, когото дори не беше срещал? Изненадана съм да си го помисля. Нещо повече, аз съм трогната.
Таша ме погледна и се намръщи.
– Каква е тази малка усмивка, Ейвъри? Ти не си ги изпратила, нали?
– Не. – Поклащам глава още по-силно. – Иска ми се да мога да кажа, че това съм аз, но не. Никога не бих могла да си позволя нещо толкова екстравагантно. Сега знам защо ме попита коя е църквата.
Очите ѝ се разширяват.
– Искаш да кажеш, че той ги е изпратил? Доминик – този козел – Бейн?
Тя започна да нарича Ник така още от момента, в който и разказах за разговора си с Марго. Тогава се съгласих. Сега се чувствам длъжна да го защитя – поне малко.
– Трябва да признаеш, че беше хубаво от негова страна. Боже, не мога да повярвам, че е успял да достави цветята толкова бързо, след като разговаряхме.
От друга страна, няма невъзможни неща, ако имаш достатъчно пари. Или ако си Доминик Бейн.
– Добре, почакай една проклета секунда. – Таша слага ръце на бедрата си. – Назад, момиче. Да, цветята са невероятни, дори като се има предвид източника. Предполагам. Но означава ли това, че всъщност си в разговорни отношения с него? В смисъл, че си говорила с него тази сутрин?
– Той ми писа от Лондон, докато пътувах към кръщенето. Изпратих му ядосан отговор и следващото нещо, което разбрах, беше, че ми се обажда. Нямаше да вдигна, но знаех, че той няма да се откаже, докато не се свърже с мен. Така че ние просто… Започнахме да си говорим.
Тя повдига вежди към мен.
– Какво, по дяволите, стана с „той е играч и лъжец и не искам да го виждам никога повече“?
Въздъхвам пред лицето на поражението си.
– Това е дълга история.
– Отново ли сте заедно с него?
Дали съм? Дори не съм сигурна, че някога сме били заедно. Не и в смисъла на тази дума – освен ако страхотния секс не се брои за нещо.
По начина, по който тялото ми се ускорява при мисълта за него, е трудно да твърдя, че това не се брои. И, ако трябва да съм честна, секса, който правих с Ник, далеч надминаваше страхотния.
– Не знам какво се случва с нас – признавам аз. – Казах му, че не искам да го виждам повече. Дадох му да разбере, че съм адски ядосана, че не ми е казал, че притежава Доминион. Дори му казах, че знам, че е спал с Марго преди.
– И така, какво каза той за себе си?
– Той каза, че нищо от това не е свързано с нас.
„Чукахме се, защото и двамата го искахме.
Ще го направим отново, защото и двамата искаме това.“
Думите му преминават през мен като огън във вените ми. Стискам устни и срещам очакващия поглед на Таша.
– Каза, че иска да ме види отново, когато се върне в Ню Йорк.
– Мм-хм. Обзалагам се, че го прави. А какво ще кажеш за себе си? Искаш ли да го видиш отново?
– Не знам. Да, може би знам ли. – Застраховам се, като свивам рамене. – Наистина не трябва да…
– Не, не трябва. Но колко често някоя жена прави нещата, които трябва, когато става дума за мъж, на когото не може да устои?
Точно в този момент Антонио се приближава до нас.
– Виждам, че пак говориш за мен. – Той се усмихва дяволито на жена си и я придърпва под крилото на мускулестата си ръка. – Имам я точно там, където я искам – казва ми той. – Никога не е могла да ми устои. Но искам да кажа, наистина. Кой би могъл… Нали съм прав?
– Ти си такъв задник – казва тя и се смее, като го удря леко по широките гърди.
Привързаността им един към друг е очевидна. Те не се опитват да я крият. Антонио навежда глава, за да я целуне сладко. Наблюдавам как личния им поглед преминава през втренчените им очи и част от завистта, която изпитвах към голямото, любящо семейство на Таша, се превръща в друг нюанс на копнеж.
Дали някога ще имам това с някого? Не и с Ник – не съм достатъчно наивна, за да мисля, че сме се насочили към нещо дългосрочно. И все пак не мога да потисна копнежа, който изпитвам, докато гледам Таша и съпруга ѝ.
– Хей, Ейвъри – казва Антонио след миг и откъсва поглед от жена си. – Провери. Готова ли си да опиташ една от най-добрите ми бири?
Той вдига ръката, която не е увита около Таша, и виждам, че държи неотворена бутилка домашна бира.
Таша се намръщва.
– О, за Бога, Тони. Не я карай да пие това…
– Какво имаш предвид? Усъвършенствам тази рецепта от един месец насам. Тя е адски добра – казва той. – Давай, Ейвъри, ти прецени. Опитай.
Неустрашим, той ми подава тъмнокафявата бутилка, след което изважда от задния джоб на дънките си отварачка. Преди да успея да реша дали я искам, той маха капачката на бутилката и ми кимва да отпия.
– Сигурна съм, че не е толкова лошо – предлагам оптимистично, вдигам бутилката до устните си и я накланям обратно.
И не, не е лошо. То е напълно ужасно. Горчивият привкус рязко преминава през вкусовите ми рецептори като терпентин в устата с вкус на хмел. В момента, в който попада на езика ми, започвам да кашлям. Мускулите на гърлото ми се свиват, но се принуждавам да преглътна глътката така наречена бира.
– Виждаш ли? – Казва Таша, докато аз хриптя и кашлям. – Тя я мрази, Тони.
Той изглежда съкрушен.
– Не ти харесва?
Очите ми се насълзяват. Хранопроводът ми е като нажежена настилка.
– Малко е силна.
– Погледни бедното момиче. Тя е на път да припадне. – Таша грабва бутилката от отпуснатата ми хватка и я бута обратно в ръката на съпруга си. – С Ейвъри си говорехме за много важни неща, преди ти грубо да се опиташ да я отровиш. Продължавай, позволи ни да разговаряме. И си вземи тази помия със себе си.
Антонио вдига едрите си рамене.
– Добре, още бира за мен. – Той отпива голяма глътка от бутилката. Очевидно е изградил толерантност, защото дори не се стряска, докато поглъща ужасната материя, след което се връща към приятелите си в другия край на стаята.
Таша извинително поклаща глава към мен, докато още една кашлица завладява гърлото ми.
– Опитах се да те предупредя. Добре ли си?
– Да – промълвявам. – Добре.
Сега, когато сме сами в нашия малък ъгъл на събирането – и сега, когато отново мога да дишам нормално – Таша кръстосва ръце върху гърдите си и ме поглежда лукаво.
– И така, вярвам, че се каниш да ми разкажеш как някакъв цветар, който не иска да казва истината и вероятно не е добър играч, е успял да те убеди да се видите отново. Освен по очевидните причини, тоест – признавам, че има много такива.
– Да, има. – Прехапвам устна, но това не потиска усмивката ми, когато започвам да изброявам многобройните качества на Ник. – Великолепен. Умен. Интригуващ. Мощен. Абсолютно невероятен в леглото.
– Забрави, че е богат като Рокфелер – добавя Таша безгрижно. – Искам да кажа, че дори аз трябва да призная, че човек като Доминик Бейн е достатъчно привлекателен и без всичките си пари. Какво изобщо прави човек с нетна стойност от два-три-четири милиарда?
Две-четири? Усещам как гърлото ми отново се свива, но това няма нищо общо с ужасната бира на Антонио. Възможно ли е Ник наистина да е толкова богат? А факта, че Таша назовава такава конкретна цифра, ме кара да наведа глава в знак на съмнение.
– Откъде знаеш колко струва?
– Беше в статия за него, която намерих във „Форбс“.
– Ти потърси Ник в интернет? – Смутена съм. – Таша! Не си го направила.
– Разбира се, че да. Каква приятелка ще бъда, ако не проверя този човек в Гугъл?
Поглеждам я.
– Това е просто… Неправилно. Това е инвазивно.
Тя драматично въздъхва.
– Е, все пак не е като да съм намерила много.
Въпреки че не искам да одобрявам нейното шпиониране, сега е почти невъзможно да поддържам любопитството си в съответствие с принципите си.
– Какво имаш предвид, че не си намерила много?
– Искам да кажа, че с изключение на оценките на нетното му състояние през последните десет години и на няколко високопоставени придобивания, които „Бейн Интернешънъл“ е регистрирала публично, Доминик Ксавие Бейн изглежда е затворена книга.
Пълното му име е награда само по себе си – информация, която научавам за първи път едва сега. Пълното име на Ник е елегантно, тъмно и загадъчно като самия него. Сричките се плъзгат през сетивата ми и аз ги вкусвам като всяка открадната сладост.
– Казват, че мрази всякаква публичност – продължава Таша. – Един от интервюиращите го в списание дори го нарече „магнат в сянка“ заради това, че е неуловим за медиите. Той държи бизнес делата си далеч под радара и изглежда никой не знае много и за него лично, освен официалните биографични данни, записани в уебсайта на фирмата му. В днешно време това на практика е чудо само по себе си. Макар че мнозинството от колегите му милиардери никога не са срещали камера или заглавие, които да не обичат, най-многото, което някой може да каже за твоя господин Бейн, е, че човека е загадка.
Поглъщам това ново прозрение в мълчание. Още от самото начало усетих, че Ник е изключително затворен, дори потаен. Сега това усещане ме обзема с по-голяма тежест, отколкото ми се иска да разгледам. Не исках да любопитствам за него или за личния му живот. Фактът, че е взел мерки да се държи далеч от светлините на прожекторите – въпреки значителния си успех и богатство – не би трябвало да ме притеснява.
Не би трябвало да има значение, че е повреден и самотен, както ме предупреди Марго. Или че е неуловим и пази тайните си – каквито и да са те – както изглежда предполагат разкритията на Таша. Но все пак е така.
Всички тези неща ме притесняват дълбоко.
Защото имам достатъчно тайни и за двама ни.