Глава 2
В бара сме толкова забързани, че минава почти час, преди да се сетя за факта, че все още не съм чула Марго. Наливам чаша Пино ноар на добре облечена ягодова блондинка в далечния край на бара и ѝ я подавам. Въпреки че е красива като модел, тя седи сама и откакто е пристигнала преди петнайсет минути, е заета с писане на съобщения и провеждане на телефонни разговори.
Поставям червеното вино пред нея без коментар. Тя вдига поглед и ме среща с присвити елегантни вежди.
– Мога ли да ви предложа нещо друго сега? – Предлагам.
– Не, благодаря ви. – С разочарована въздишка тя поставя телефона си на бара и поклаща глава. – Предполага се, че тук ще се срещна с приятел, преди да трябва да тръгна, за да хвана полет. – Тя проверява елегантния часовник на лявата си китка и се намръщва. – Явно закъснява.
– Добре. Ще проверя след няколко минути – казвам ѝ, макар да се съмнявам, че ме слуша. Преди думите да излязат от устата ми, тя отново вдига телефона си и започва трескаво да пише поредния текст.
Отклонявам се, за да приема поръчките за напитки от трио костюмари на по трийсет и няколко години, които току-що бяха нахлули, за да заемат новоосвободените места в другия край на бара. Искат сингъл малц скоч, след което правят половинчати опити да флиртуват с мен, докато взимам бутилката и поставям три нета от дванайсетгодишния Macallan.
Знам играта, която трябва да играя зад бара, за да увелича бакшишите си, но едва ли мога да се преструвам, че ми е интересно да симулирам малко закачливо шегуване точно сега. Все още съм нервна и притеснена, чудя се колко дълго Марго ще ме държи в напрежение.
Точно когато си мисля, че не мога да издържа и секунда повече, телефона ми започва да вибрира в задния джоб. Налага се да не изпусна бутилката с уиски, докато я връщам на рафта в бързината да се справя с обаждането си. Насочвам се към задната част на бара, изваждам телефона си и тайно проверявам идентификатора на обаждащия се.
Това е тя.
Накрая.
– Покрий ме? – Обръщам се към Таша, когато я виждам да ме поглежда от другия край на бара.
Тя кимва и вдига кръстосани пръсти. Поемам си дълбоко дъх и се измъквам до дамската тоалетна с телефона в ръка.
– Здравей, Марго. Как върви?
Учудвам се колко непринудено и спокойно звуча, когато отговарям, като се има предвид, че сърцето ми бие със сто мили в час.
– Дълъг ден – казва тя. – Собственикът на галерията идваше на срещи с мен и с останалите служители. Тъкмо излязох преди пет минути и видях текста ти.
Изтръпвам при спомена за моята слабост.
– Да, хм, съжалявам, че пропуснах обаждането ти тази сутрин. Работех върху новата творба и предполагам, че не съм чула телефона. Както и да е, нямам търпение да ти покажа тази. Мисля, че наистина ще ти хареса.
– Сигурна съм, че ще го направи. Знаеш, че обичам работата ти – казва тя. – И аз съм тази, която трябва да се извини. Вероятно изобщо не трябваше да оставям съобщение. Нямаше да го направя, ако знаех колко забързани ще са нещата тук днес. Не съм искала да те държа в такова положение цял ден.
В гласа ѝ се долавя колебание, от което устата ми пресъхва. Отправям се към най-отдалечената празна кабинка и се затварям вътре, за да се уединя и да се опитам да заглуша шума. В тоалетната непрекъснато влизат и излизат разговарящи посетители на ресторанта, а музиката отвън в основната сграда вибрира по стените на тоалетната.
Марго не е казала нищо повече и аз разбирам, че не се обажда, за да ми съобщи добри новини.
– Нещо не е наред – промърморвам, опитвайки се да отгатна колко силен ще е удара. Обикновено тя би ме притиснала за подробности относно работата ми и колко скоро преди да я види, но се сдържа. – Няма да вземеш новата картина, нали?
Тя мълчи, а после въздъхва тихо.
– Наистина съжалявам, Ейвъри.
Извинението ѝ ме връхлита като физически удар. За миг съм зашеметена, сякаш съм получила шамар.
– Не, всичко е наред. Разбирам те. Вече имаш много от моята работа. Може би ще можем да поговорим за това, след като се продаде някоя друга творба, или…
– Ейвъри – казва тя, а тона ѝ вече е още по-мек. – Както казах, собственика беше днес. Говорихме за въвеждането на някои промени в колекциите на галерията. Ще освежим малко нещата, ще освободим място в някои от сегашните експозиции, за да направим място за някои обещаващи нови художници, които собственика смята за силни…
А аз не съм от тях.
Не я карам да казва думите. Няма нужда. Знам, че този разговор не може да бъде лесен за нея. По дяволите, не е лесен и за мен.
Облягам се на тухлената стена на тоалетната и затварям очи.
– Колко време преди да се наложи да премахнете работата ми?
Тя издиша кратко.
– По дяволите, Ейвъри. Знаеш, че мразя това, нали? Иска ми се решението да зависи от мен, но…
– Всичко е наред. Разбирам те. Не е нужно да казваш нищо повече.
Думите ми са отсечени и тихи, но не от гняв. Във всеки случай не на Марго. Тя е единствената причина, поради която творбите ми изобщо са попаднали в галерията. Доминион е една от по-малките галерии в града, но има репутация на качествена и с визия. Известна е и с готовността си да поема рискове, когато става въпрос за художниците, които представя в малката си, но уважавана галерия на Пето авеню.
Марго Чан-Левин е едновременно управител и главен куратор на галерията. Не знаех това, когато се срещнахме за първи път преди година и половина, нито пък можех да си представя, че тя ще хареса творбите ми дотолкова, че да придобие някои от тях за продажба в галерията.
За съжаление изглежда, че инстинктите ѝ не са били верни, когато е ставало дума за мен.
– Неделята е единствения ми свободен ден в момента – казвам ѝ. – Или мога да дойда някоя вечер преди работа тази седмица и да се уговорим да си взема нещата.
– Не, не се притеснявай за това – уверява ме тя. – В момента в галерията се случват много събития, така че, честно казано, няма закъде да бързаме. Мога да държа творбите ти на склад за известно време, докато не си готова да ги вземеш. Осъзнавам, че това е пълен сляп удар, и се чувствам ужасно заради това. Освен това знам, че нямаш никакво допълнително място в апартамента си. Позволи ми поне това да направя за теб.
Предложението и да ми помогне да спра този нов кръвоизлив в живота ми би трябвало да е утешително, но старите ми защитни механизми се задействат и ме подтикват да откажа. Не мога да понеса мисълта да я помоля да направи нещо повече за мен, отколкото вече е направила. Само че тя е права за обзаведеното ми едностайно студио, в което няма място за живеене. Малко е дори за стандартите на Ню Йорк, но не това е най-лошото. След още няколко седмици няма да имам дори този оскъден покрив над главата си.
Сградата ми беше продадена преди няколко месеца и се превръща в апартаменти. Продължих да се боря, доколкото ми позволяваха упоритостта и закона, но времето ми вече почти изтече. Имам известие за изселване, за да го докажа.
– Кажи нещо, Ейвъри. Ще се оправиш ли?
– Да. Разбира се. Добре съм.
Устата ми е на автопилот, главата ми се върти, а стомаха ми е готов да се разбунтува. Предстоят ми много решения – повечето от които не ми се иска да вземам. В момента просто трябва да изкарам нощта и да се прибера вкъщи, за да мога да започна да измислям какво ще правя. И в дъното на съзнанието си знам, че този разговор само затвърди факта, че също така ще трябва да се заема с опаковането на багажа за… Някъде.
Чувствам как стените се сгромолясват върху мен, колкото по-дълго оставам на линията. Трябва да се движа. Трябва да съм заета или ще изкрещя.
Прочиствам гърлото си.
– Слушай, тази вечер сме наистина затрупани. Трябва да се върна в бара.
– О, разбира се. Струваше ми се, че чувам шум от ресторант на заден план. Сега съм на път за вкъщи, така че ако имаш нужда от нещо тази вечер – ако просто искаш да поговорим още малко – обади ми се, добре?
– Ще го направя – лъжа.
– Ейвъри, наистина съжалявам.
– Знам. Разбирам го и всичко е наред. – Чувствам се неловко и непълноценно и не мога да отрека, че съм и повече от малко съкрушена да чуя, че изкуството ми не е било достатъчно добро за собственика на „Доминион“. И съм ядосана на себе си за това, че всъщност съм си помислила, че може да бъде. – Трябва да бягам сега. Ще ти се обадя след няколко дни. Благодаря, Марго. За всичко.
Натискам бутона за край, след което отмятам глава към стената и издишвам проклятие.
Какво, по дяволите, ще правя сега?