Глава 24
Ако съм имала някакви илюзии, че Кими няма да ме предаде на работа, те се изпаряват още щом влизам на вратата за смяната си на следващия следобед. Джоел стои в задната част на ресторанта и се подписва за доставка, когато минавам покрай масата на хостесата в предната част на заведението. Тъмната му глава се повдига и се завърта в моята посока. Да го видя с неприятно изражение на лицето не е нищо необичайно, но днес намръщеността му е гръмотевична.
Таша се приближава от мястото, където прибира сребърните прибори, за да ме пресрещне, а очите ѝ са широко отворени от предупреждение. Той е ядосан – казва ми тя.
Да. Сякаш не мога да видя това за себе си.
– Здравей, Ейвъри! – Извиква тя с пресилена сила. – Чувстваш ли се по-добре днес?
– Не се притеснявай – казвам ѝ, докато тя върви с мен към гардероба.
Бързо ѝ разказвам за вечерта, която прекарах с Ник, и за неочакваната ми, в крайна сметка неприятна среща с Кими в хотела.
– Тази малка кучка, която се вкарва в гърба. Предполагам, че това обяснява защо днес се разхожда като котката, която е изяла канарчето. – Мръщейки се, Таша сгъва ръце на гърдите си. – Надявам се да я накараш да се задави с перата.
Погледнах я накриво в знак на признание.
– Честно казано, не ми пука за Кими. И не съжалявам за нито една секунда от вчерашния ден. – Усмихвам се на Таша. – Или снощи.
Тя издиша драматично.
– Добре, продължавай и ми разкажи колко страхотно е било да дефилираш пред „Кой кой е в Манхатън“ с ръката на Доминик Бейн.
Изпуснах лек смях.
– Е, не бих го нарекла парад, но, да, да, да си с него винаги е доста страхотно.
Свалих чантата от рамото си и седнах на стола, за да сменя обувките си с работни токчета. Същият стол, на който Ник ме накара да свърша само със силата на думите си. По бузите ми се появява топлина и бавно поклащам глава.
– Харесвам го, Таша. Страшно е колко много.
– Ти го харесваш, той очевидно те харесва. И двамата сте необвързани, красиви и отвратително горещи един за друг. А и личната му нетна стойност може да изхрани цялото население на една малка държава. Напомни ми с какво всичко това е страшно?
Може би няма да е за някой друг. За някой друг. Но аз имам сто причини да се страхувам от това, което изпитвам към Ник, всяка от които е по-ужасяваща от следващата. Ако сега започна да ги изброявам за Таша, дори няма да знам откъде да започна.
Знам обаче къде свършват всички те. Моята истина. Моите лъжи. И тъмното място, където съм заровила всичките си най-ужасни, най-проклети тайни.
– Кога ще му кажеш?
Главата ми се вдига при въпроса на Таша. За миг се стреснах. Дали съм изрекла страховете си на глас?
– Рано или късно той ще разбере, че работиш тук, Ейвъри. Ако има проблем с това, значи, по дяволите, не те заслужава.
Кимвам, защото знам, че е права. Трябва да му кажа. Снощи избегнах куршум с Кими, но това, че тя не е имала възможност да ме издаде на Ник публично, не означава, че трябва да се опитвам да удължа лъжата си.
Има вероятност да ми прости за тази малка неистина, която му казах. Що се отнася до останалите…
– Ейвъри. – Дрезгавият глас на Джоел ме изтръгва от мислите ми. Той току-що е пристигнал в отворената врата, очите му са студени, а тънките му устни са свити в плоска линия. – Моят офис. Сега. – След това погледа му попада върху Таша. – Излез на бара. Не ти плащам, за да стоиш наоколо и да се стреляш с тази.
Тя ме погледна с извинение, преди да се измъкне от гардеробната. Поглеждам към Джоел, мразейки начина, по който той изглежда се радва да кара всички да се свиват.
Макар че и аз трябва да бързам, за да изпълня нарежданията на шефа си, оставам седнала на стола. Странно е, но самото усещане, че облегалките ме заобикалят, че ме поддържат, ми дава сила на духа, която не мога да обясня. Само преди няколко седмици правех на този стол неща, които никога не бих си помислила да направя, преди да срещна Ник. А сега усещам, че в мен се заражда друг вид смелост – такава, която не може да бъде преклонена от властен, оскърбителен гадняр като този, който дими срещу мен на вратата.
Не бързам да прибирам обувките си в чантата, после ставам и внимателно прибирам нещата си в шкафчето. Държи се злобно и предизвикателно, но в момента ми е трудно да ми пука.
Нарастващото вълнение на Джоел е почти осезаемо. Той си поема рязко дъх.
– Може би не си ме чула. Казах, в моя офис. Точно сега.
Затварям вратата на шкафчето с повече сила, отколкото е необходимо, и се обръщам с лице към него.
– Чух те. Но познай какво? Не ми плащаш да скачам по твоя команда. За разлика от Кими, аз не съм тук, за да ти целувам задника. Аз съм тук, за да работя. И го правя – шест дни в седмицата без прекъсване през последната година и половина.
Мога да кажа, че съм го изненадала. Но Джоел е естествен хулиган и бързо се възстановява.
– Може би трябваше да се замислиш за това, преди да се откажеш от работата си вчера и да ме оставиш на трупчета зад бара. Какво трябва да направя по този въпрос?
– Не съм пропуснала нито един ден, откакто започнах работа тук, Джоел.
Той ме пренебрегва, а лицето му почервенява.
– И остави Кими настрана от това. Тя поне е надеждна.
Изхърквам, без да мога да го сдържа.
– О, тя е надеждна, добре. Колко време и трябваше, преди да ти каже, че сме се сблъскали снощи? Изчака ли, докато се появи днес, или ти се обади направо от хотела?
Съдейки по запекналото му изражение, предполагам, че е било второто.
– Хората, които работят за мен, получават само една грешка. След всичкото това време си мислех, че знаеш това. – Устата му се свива, докато ме преценява. – И така, от днес си извън нощния график.
– Какво?
Виждам усмивката, която дърпа ъгъла на устните му, сякаш изпитва огромно удоволствие от това, че ме наказва.
– Тъй като очевидно имаш по-добри неща за правене, ще ти дам дни. Можеш да започнеш с три смени седмично, както всеки друг, който започва наново работа.
Дръндьото.
– Това ще намали доходите ми наполовина, Джоел. Това са глупости и ти го знаеш.
– Искаш ли да загубиш тази работа? – Той пристъпва напред, изпъчил гърдите си, сякаш смята, че може да ме сплаши. – Честно казано, ти винаги си имала някакво отношение, Ейвъри. Трябва да ти кажа, че това ме вбесява.
Разбира се, че е така. Знам за мъже като него, които отъждествяват контрола с потисничеството. Мъже, които не се замислят дали да натиснат с петата си главата на някого, за да го накарат да се подчини. Мъже, които тормозят, бият или малтретират хората около себе си.
Познавах мъже, които бяха много по-лоши от Джоел – моя доведен баща беше един от тях. Но това, че Джоел е по-малко чудовище, не го прави правилен. Това не означава, че ханша ми не се надига в отговор, когато той се приближава още повече до мен, притискайки ме в малката стая, в която няма никой друг наоколо.
Гласът му вече е по-мек, но аз го усещам като истинска заплаха.
– В случай че не съм ясен, нека ти помогна да разбереш нещо тук и сега. Трябва да ми покажеш уважението, което ми се полага. Аз съм разумен човек, Ейвъри, но няма да толерирам неподчинение.
– Какво мислиш за пълна неприязън?
Не мога да си помогна – думите излитат от устата ми, преди да успея да ги спра. А след като са изречени, дори не искам да се опитвам да ги върна обратно.
С гняв, който ме подхранва, се обръщам към него. Изправяйки се пред тежестта на блясъка му, се връщам до шкафчето си и спокойно си събирам нещата. Усещам погледа му върху себе си, докато премятам чантата си през рамо. Когато се обръщам, виждам, че той е зяпнал, а лицето му е изпито, горната му устна е покрита с пот.
Спрях пред него.
– В случай че не съм ясна, нека ти помогна да разбереш нещо. Аз се отказвам.
Минавам покрай него и се запътвам към ресторанта, като казвам на Таша, че ще и се обадя по-късно, и не обръщам внимание на безмълвния поглед на Кими от другия край на стаята.
~ ~ ~
Почти стигам до метростанцията, когато реалността на това, което току-що направих, най-накрая потъва в мен.
Майната му. Нямам работа.
По-лошото е, че съм подпалила моста във Венсанж непоправимо. Не че някога ще искам да се върна – не и ако трябва да работя за този властен задник Джоел. Със сигурност не за първи път се замислям колко съм щастлива, че имам парите на Клеър Прентис за домакинство, за да смекча падането си. Успях да спестя по-голямата част от тях, като изключим наема, който платих на бившия си хазяин. И все пак останалите ми трихиляди и петстотин ще ме отведат само дотук.
За пръв път съм безработна, откакто съм достатъчно възрастна, за да работя, и част от смелостта ми се разклаща, докато си проправям път по Медисън Авеню на работните си токчета, без да има къде да отида.
– Мамка му, мамка му, мамка му. – На ъгъла на светофара намалявам скоростта и благодаря, че съм в Ню Йорк, където жена, която си мърмори нецензурни думи сред тълпата пешеходци, не привлича внимание.
Нима съм си изгубила ума? Мисля, че може би съм, защото колкото и да е ужасяващо моето не толкова далечно бъдеще, точно сега изпитвам и противоречиво, но неоспоримо чувство на освобождение.
Освободена съм от оковите, но също така добре осъзнавам, че това е само временна свобода.
Едно е да захвърля работата и заплатата си. Само след няколко месеца ме очаква по-сурова реалност. Когато Клер се върне от Япония, ще бъда не само без работа, но и бездомна.
А след това е Ник.
Имах предвид, когато казах на Таша, че се страхувам от това колко много го харесвам. Всеки път, когато сме заедно, усещам, че попадам все по-дълбоко под неговата магия, противно на преценката ми. Напук на всичките ми самоналожени правила да не позволявам на никого да се доближава твърде много до мен.
И въпреки всичко, когато се отдръпвам от тротоара заедно с останалата част от тълпата, за да пресека улицата, най-много искам да видя лицето му. Искам да чуя гласа му.
Изваждам телефона си от чантата и връщам разговора ни в SMS – този, към който съм се връщала повече пъти, отколкото ми се иска да преброя. Номерът на Ник е само на едно докосване с пръст. Когато се разделихме снощи, му казах, че няма да мога да го видя няколко дни заради работата. Той не изглеждаше доволен от това, но допусна, че има и работа, която трябва да се свърши.
Макар че не искам да го безпокоя, ако работи, точно сега една част от мен просто има нужда да се чувства свързана с нещо солидно и истинско. Колкото и да ми е трудно да го призная – дори пред себе си – Ник се превръща в най-стабилното, най-сигурното пристанище, което познавам.
Преди да изпусна нервите си, набирам номера му и изпращам обаждането.
Той отговаря, преди първото позвъняване да е заглъхнало.
– Ейвъри.
– Здравей.
– Това е неочаквано удоволствие. – Гласът му се извива около мен, топъл, тъмен и кадифен. Чувам как тихо отпраща някого на заден план, а тона му е изцяло делови. Този строг тон изчезва, когато след малко се връща при мен. – Как си днес, красавице?
Усмихвам се, наслаждавайки се на нежната му ласка.
– Добре съм. Все още мисля за вчерашния ден. И снощи.
Той издава тих звук в гърлото си, нещо чувствено, което кара вътрешностите ми да се разтопят.
– Цяла сутрин не съм мислил за нищо друго освен за теб. По-конкретно, мислех за това колко прекрасна беше, когато ме яздеше на задната седалка на лимузината ми, и за всички начини, по които искам да те накарам да свършиш отново.
О, Боже. Тъй като трудно успявам да вървя праволинейно, когато той ми говори такива вкусни неща, се измъквам от потока на пешеходците и заемам позиция близо до магазин за мъжки дрехи.
– Ник, съжалявам, че ти се обадих на работа.
– Недей. – Той се колебае. – Това шум от движението ли е? Ейвъри, къде си, по дяволите?
Поглеждам към табелата на ъгъла.
– Намира се на „Медисън“, на ъгъла на „Четиридесет и шеста“. – Вдишвам, после изтласквам дъха си с въздишка. – Днес напуснах работа.
Ник замълча за миг, както винаги спокоен.
– Звучиш разтревожена. Всичко наред ли е?
– Да, мисля, че е така. Предполагам, че… Предполагам, че просто исках да чуя гласа ти.
– Не ходи никъде – нарежда ми той. – Ще бъда там след по-малко от десет минути.
– Ник, това наистина не е необходимо…
– Точно там, където си, има хотел. Изчакайте ме във фоайето. Вече съм на път.
Той приключва разговора, без да ми даде възможност да откажа или да кажа нещо повече.
И верен на думата си, преди да са минали и десет минути, гледам как лъскавото му черно BMW се плъзга към бордюра. Един от камериерите на хотела излиза, за да го посрещне, но Ник маха с ръка. Бързайки под входа на величествения хотел, той се промушва през една от въртящите се врати и ме намира вътре.
– Ейвъри.
Както винаги, стомаха ми се преобръща при вида му. Облечен е в графитено сив костюм, сакото е разкопчано над бялата му риза. Днес няма вратовръзка, но дори и с разкопчани две горни копчета на яката по офисен начин, той все още изглежда като бизнес титан от световна класа.
По-скоро усещам, отколкото виждам вниманието, което Ник привлича само с влизането си в сградата. Сякаш внася със себе си електрически заряд под напрежение, който се разнася из разкошното фоайе с високи тавани. И това не е чудно, наистина.
Доминик Бейн е колкото красив, толкова и богат и влиятелен. А в издълженото му, опустошително красиво лице спиращите дъха яркосини очи са вперени непоколебимо в мен.
Знам, че той трябва да е наясно с вниманието, което предизвиква, но при цялата си дискретност и предполагаема потайност по отношение на личния си живот, Ник изглежда не се притеснява ни най-малко. Когато се надигам от мястото си на един от диваните във фоайето, той е точно там и ме прибира в прегръдките си. Обгърната съм в силна, защитна прегръдка, която ме кара да се чувствам по-сигурна от всеки друг момент в живота си.
След няколко секунди той се отдръпва, за да ме погледне. Мръщенето му се задълбочава, тържествено и загрижено.
– Искаш ли да поговорим за това?
– Не. – Поклащам леко глава с надеждата, че ще разбере, че не съм готова да говоря. Точно както и той, аз също имам свои собствени стени. Стръмни стени, които никой не може да изкачи. И колкото и да се колебае сърцето ми сега, особено когато Ник ме държи в прегръдките си, все още не съм готова да го допусна до себе си.
Нещо повече, дълбоко в себе си знам, че никога няма да мога да го допусна до себе си. Не и без да видя как загрижеността му се превръща в съжаление и отвращение – или нещо още по-лошо.
Той ме изучава и макар да съм сигурна, че зоркия му поглед може да види всички пукнатини по мен, както никой друг не е виждал, изглежда разбира, че натискането само ще ме накара да се счупя.
– Не искам да говорим, Ник. Не искам да мисля за нищо за известно време, добре?
– Добре. – Той ме погали по лицето, докосвайки го нежно, докато мълчаливо оценяваше състоянието ми. – Знам точното място за това.