Глава 29
През останалата част от деня света ми се състои от развяващи се бели платна, кристално синя вода, блажен океански въздух … И Ник, който майсторски владее всичко това. След като излязохме от марината в залива Бискейн, вдигнахме платната и се насочихме на юг. Не знам колко часа сме плавали и дори къде ще се озовем.
Честно казано, за мен това няма особено значение.
С вятъра в лицето ми и слънцето, което топли кожата ми, съм в рая. Не ми пречи и факта, че споделям това малко късче блаженство с прекрасен мъж, който изглежда като излязъл от мечтите на магьосника. Тъмната коса на Ник е разрошена и дива, докато той стои без риза и бос в кабината, а загорялата му кожа е придобила още по-наситен бронзов оттенък през часовете, откакто сме отплавали.
Не за първи път той ме забелязва да го гледам. Отговарящата му усмивка е спокойна и безгрижна и предизвиква странни промени в сърдечния ми ритъм.
– Готова ли си да поемеш кормилото за известно време?
– Разбира се. – Стъпвам до него в пилотската кабина, нетърпелива да се включа. Въпреки че дядо ми ме е научил на основите на ветроходството, уменията ми са ръждясали, а лодката на Ник не прилича на нищо, което съм управлявала досега. – Какво трябва да направя?
Той се намества зад мен на руля и сочи напред, а ръката му е протегната през рамото ми. Топлината на тялото му, целунатия от слънцето аромат на кожата му – всичко това се свързва, за да ме накара да се замая от сетивно претоварване. А той знае как ми въздейства, по дяволите.
– Просто я дръж спокойно – казва ми той, а горещия му дъх гъделичка ухото ми. Чувствам как устните му докосват нежната кожа под ушната ми мида, а тихия му глас шумоли в гърба ми. Когато потръпвам от разпалваща се възбуда, той засилва реакцията на тялото ми, като притиска нежна целувка отстрани на врата ми.
– Спокойно сега – казах аз.
– Добрият първи помощник може да приеме всяко разсейване.
Усмихвам се и го поглеждам накриво.
– Съмнявам се, че повечето първи помощници трябва да се справят с такива разсейвания като мен.
Той повдига вежди.
– Оплаквате ли се, госпожо Рос?
– Едва ли.
– Добре. – Устата му се изкривява в безпощадна усмивка. С нежни пръсти той обръща лицето ми напред. – Сега просто дръжте носа ни насочен към онзи буй там.
Поздравявам го нахално.
– Да, слушам, капитане.
Бос и пъргав като котка, той се качва на борда, за да подравни платната, а аз поддържам курса. Правя всичко възможно да следвам указанията му, но е адски трудно да се взираш в поклащащия се маркер в далечината, когато почти голото тяло на Ник и атлетизма му без усилие са на показ. Той управлява платната еднолично и с ниво на умение, което ме оставя повече от впечатлена. Да не говорим, че съм безнадеждно възбудена.
Връща се и бърка с ръка в косата си, разрошена от вятъра, докато се качва в пилотската кабина. Когато се отдръпнах, за да му дам кормилото, той клати глава.
– Ти я води. Вятърът е постоянен и вече сме на прав курс. Справяш се чудесно. – Той стиска силно дупето ми, като се навежда около мен и ми открадва целувка. – Освен това е мой ред да те гледам известно време.
Той седна на дъбовата пейка от дясната страна на кокпита и ме остави да ни отведа по-навътре в залива. Когато поглеждам през дясното си рамо, откривам ръцете му, небрежно проснати покрай облегалката на пейката, а единия му глезен лежи на коляното. Под тъмните прорези на веждите му яркосините му очи горят стабилно, докато ме преценява.
Прочиствам гърлото си, имам нужда от нещо друго, върху което да се съсредоточа, освен примамливата топлина, която виждам в погледа му.
– И така, от време на време просто обикаляш с лодки, а?
Той се усмихва.
– Повече или по-малко.
– След като те видях днес тук, залагам на повече. От колко време плаваш?
– Отдавна. На практика съм роден на вода. – Отговорът е неясен и предполагам, че това е всичко, което възнамерява да ми каже, когато свива рамене и поглежда към вълните, докато ги прекосяваме. – Всъщност съм израснал тук, във Флорида. Започнах да плавам още преди да се науча да карам колело.
– О. – Не мога да скрия изненадата си, дори когато Ник ме поглежда. – Съжалявам. Предполагам, че просто предположих, че си роден и израснал в Ню Йорк.
– А, точно така. – Мърмори той, изучавайки ме. – Едно от онези непоносими отрочета на доверителния фонд.
Смея се, шокирана, че той си спомня какво му казах в нощта, когато се запознахме в галерията. Сега се чудя дали небрежната ми забележка го е засегнала, или просто е толкова взискателен, че нито една подробност не му убягва.
А сега мислите ми се върнаха към един коментар, който той каза в пристанището. Проверявам курса ни и хвърлям още един кратък поглед в посока на Ник.
– И тази лодка беше едно от първите неща, които си купи, след като стана успешен?
Той кимна и погледна лъскавата махагонова облицовка.
– Построен по поръчка, четиридесет и пет футов ял на Sparkman and Stephens. Исках го, откакто бях на десет години и видях стара снимка на Джей Еф Кей на неговия S and S. Затова, след като изчистих първите си няколко милиона от инвестиции, похарчих половината от тях за „Икар“.
Веждите ми се повдигат.
– Доверяваш ми бебето си за милиони долари? О, Боже мой. Моля те, ела тук и поеми кормилото сега.
Той се ухили, но не направи крачка, за да ме освободи.
– Не се съмнявам, че е в добри ръце. В края на краищата говоря от личен опит.
Отвръщам на усмивката му и се връщам към задълженията си на кормилото с още по-голямо внимание, сега, когато съм наясно какво управлявам. Въпреки че не съм експерт в тази област, дори аз мога да кажа, че тази лодка е специална. Че е класическа, една от най-добрите, които могат да се купят с пари.
И не е ли това една от константите, които разбрах за него? Доминик Бейн се обгражда с хубави неща. Красиви, скъпи неща. Как съм се озовала в това уравнение, нямам представа.
Не, не е вярно. Но знам. И вкуса на това е остър и кисел в гърлото ми – особено когато той е отпуснал гарда си с мен, откакто пристигнахме в Маями. Допуска ме до себе си, малко по малко. И единствената причина, поради която изобщо съм тук, е, че през цялото това време съм го карала да вярва, че съм някоя, която не съм. Преструвала съм се на по-добра. Някой, който наистина би могъл да принадлежи на него.
Колко дълго мога да очаквам лъжите ми да издържат, дори не искам да предполагам. Отминала съм далеч отвъд точката, от която няма връщане назад, и не знам как мога да се надявам някога да оправя нещата.
Насилвам се да забравя вината и притеснението си, докато го поглеждам. Често ми е толкова лесно да мисля за Ник от гледна точка на това как той се представя пред света като цяло. Внушителен бизнес магнат. Свръхбогатият финансист. Властният мъж, който с едно щракване на пръстите си може да има всичко и всеки, когото пожелае.
Точно сега, когато седи на борда на ветроходната си лодка, облечен само с къси панталони, вятъра разрошва черната му коса, докато той се взира в хоризонта, потънал в мислите си, вместо могъщата сила на природата, която пресича всички житейски препятствия така, както Икар разцепва вълните, виждам Ник като момче, което се е вкопчило в нещо, което иска, и е решило да го направи свое.
Никога не е изглеждал по-смъртен. С белезите по дясната ръка и дланта си никога не е изглеждал по-реален, нито по-приземен.
– Защо името Икар?
– Запозната ли си с мита?
Повдигам рамене.
– Може би. Не беше ли той бога, чиито крила бяха изгорени от слънцето?
– Не е бог. Просто човек. Икар е бил затворен на един остров заедно с баща си. За да избяга, баща му направил на всеки от тях по един чифт восъчни крила и предупредил Икар да не лети твърде близо до слънцето, нито твърде близо до морето. Но Икар не го послушал. Той за първи път опитал свободата и тя му се стоварила на главата. Той размахал криле толкова високо, че слънцето разтопило восъка. Размахал се още малко, после всички пера му паднали, той паднал в морето и се удавил.
Навеждам глава.
– И така, тази лодка предупреждение ли е, или урок?
Леката му усмивка е замислена, загадъчна.
– И двете, предполагам.
– Някой ден, Ник, можеш да ми кажеш защо е така. – Виждам изненадата в погледа му, когато му връщам думите от сутрешната ни закуска. Той не ми отговаря, разбира се. – Съмнявал ли си се някога, че един ден ще успееш да се сдобиеш с лодка? Или на десет години си бил просто по-млада версия на този целеустремен, неуморим мъж, когото гледам сега?
Устата му се изкривява в безпощадна усмивка.
– Как мислиш?
Смея се и поклащам глава.
– Нищо никога не е било недостъпно за неукротимия Доминик Бейн. Така ли е?
– Нищо, което наистина искам, не.
Включително и аз. Въпреки че не казва думите, няма как да сбъркаш посланието в потъмнелите му очи. И не мога да отрека течението на осъзнаване, което преминава през мен, докато той задържа погледа ми.
Той се изправи и се приближи до мен на кормилото. Близостта му ме изнервя. В същото време сетивата ми се разпръскват от главозамайващото очакване на докосването му.
– Ела сега малко по-надясно – нарежда ми той, като спокойно ми дава да разбера, че пренебрегвам поста си. – Да, ето така. Това е моето момиче – казва той, докато аз нагласям кормилото. – Гледай напред.
Кимвам, като следя курса ни и лентата на платното, за да се движим в правилната посока. Ник се движи зад мен, като полага ръце на раменете ми. Въздъхвам в мига, в който усещам как ръцете му отмятат дългата ми конска опашка. Изстенвам, когато устата му се притиска топло към тила ми.
– Искам да те заведа на ново място тази вечер – промълвява той. – Но само ако искаш да отидеш там с мен. И само ако ми имаш доверие.
Само по себе си това твърдение не би трябвало да накара пулса ми да пулсира от желание. Но в съчетание с тлеещия поглед и ръмжащия глас на Ник то е изпълнено с чувствено обещание. Преглъщам, а сърцето ми ускорява ритъма си, когато ръцете му се спускат по страните ми, а след това обикалят, за да погалят гърдите ми.
– Ако искаш да се върнем на сигурно пристанище тази вечер, кажи ми сега, бебе.
– Н-не. – Отказът ми е трепереща въздишка, последвана от тих вик, когато ръцете на Ник се плъзгат надолу по предната част на тялото ми и влизат в краката ми. Започва да събира полата ми, вдига я над коленете, нагоре над бедрата.
– Ник… Не можеш…
– Само едно докосване – казва той, отмята дантелата на бикините ми и открива путката ми. Той ме докосва дълбоко с пръсти, като ме кара да се гърча от удоволствие. – Господи, ти си обляна. Толкова уютно и горещо. Не мога да се наситя на тази путка. А сега трябва да те накарам да свършиш.
Преди да успея да протестирам – преди дори да се опитам да му откажа – той ме гали безмилостно от клитора до цепнатината на дупето ми. Вдига крака ми на ръба на пейката в кабината до мен, разтваря ме и изпълва отвора ми с пръсти.
– О, Боже мой.
Нервно поглеждам към другите лодки, които са в залива заедно с нас. Никой не е достатъчно близо, за да види какво правим, но вкусния риск хората да видят ръката на Ник между краката ми, докато управлявам луксозен плавателен съд на стойност милион долара към открития Атлантически океан, е тръпка, която никога не съм очаквала.
Зрението ми се замъглява, докато удоволствието ме пронизва с всяко злобно движение на палеца му и дълбоко потапяне на пръстите му. Той не проявява милост към мен, макар че вече не очаквам това от него. Не мога да очаквам и от себе си да му се противопоставя. Попадам доброволно, с удоволствие, във вихъра на усещанията, които той разпалва в мен.
Всичко, което мога да направя, е да държа ръцете си на руля и очите си на курса. Крайниците ми са без кости, но голите гърди и силното тяло на Ник зад гърба ми ме държат вкоренена, съсредоточена, в безопасност.
И той не се отказва, докато не свършвам.
Не и докато вика на освобождението не се откъсва от гърлото ми и не полита нагоре към издутите платна с писък.