Глава 38
След неспокойна нощ без много сън и половин сутрин, прекарана в плаване из апартамента като лодка, откъснала се от котвата си, с облекчение получавам съобщение от Таша, която ме кани да се отбия във „Венсанж“ преди началото на обедната почивка.
Да видя приятелката си е точно това лекарство, от което се нуждая днес. Бог знае, че имам нужда от някакво разсейване от мислите си и от собствената си нещастна компания.
‘Ще бъда там след двайсет.’
‘Чудесно!’ – Отговаря тя. – ‘Също така? Напълно обожавам приятеля ти. Не му казвай, че съм казала това!’
Когато се отписвам, усмивката ми е автоматична, дори и да ме боли. Вълнението на Таша и благодарността ѝ към Ник ме карат да съжалявам за това колко зле съм оставила нещата с него снощи. Не знам как ще поправя бъркотията, която съм забъркала. Дори не съм сигурна, че мога да го направя.
Ако той може да ми прости, че през цялото време съм го лъгала за работата и жилището си, съмнявам се, че ще е толкова склонен да пренебрегне останалите ми тайни. Не и когато може да има всяка жена, която пожелае. Жени, които не идват с моя багаж и усложненията, които биха внесли в живота му.
Той не се нуждае от такова бреме. И не мога да го помоля да го понесе вместо мен.
Преди девет години сложих едно чудовище в кутия. Заключих я здраво, изхвърлих ключа и не мога да я отворя никога повече. Дори за Ник. Боже, особено за него.
Той никога повече нямаше да ме погледне по същия начин.
Никой няма да го направи.
Изпращам призраците от миналото там, където им е мястото, взимам бърз душ, прибирам влажната си коса на опашка и си слагам спирала и гланц за устни.
Навън е толкова топло и слънчево, че ми се прииска да облека една от летните рокли, които Ник ми купи в Маями. Но днес не ми се иска да докосвам нито един от подаръците, които ми е дал. Те не ми принадлежат. Вече не ми принадлежат – ако изобщо някога са ми принадлежали. И ако сега облека някоя от тях, това само ще влоши болката в мен.
Вместо това обличам чифт дънки и равни обувки и допълвам облеклото с безгрижна ленена блуза. Вземам чантата и мобилния си телефон, след което хващам метрото до Мидтаун.
Когато влизам, Таша е на една от масите на главния етаж и разглежда графиците с няколко служители. Тя махна с ръка, после каза нещо на екипа, преди всички да станат и да се върнат на работа.
– Хей, момиче! – Тя се втурва към мен и ме прегръща силно. – Толкова съм щастлива да те видя.
Отвръщам на усмивката ѝ, като се чувствам истински доволна за нея.
– Как върви?
– Страхотно. – Кафявите ѝ очи са пълни с ентусиазъм и енергия. – Ник накара адвоката си да се обади на всички рано тази сутрин, за да им каже за промените. Всички се държат много готино с факта, че сега аз управлявам. Не мисля, че някой съжалява, че Джоел си е отишъл.
Кимвам, за да усетя забързаното, но не толкова притеснено настроение на мястото днес. И не мога да не забележа, че и дрескода вече е подобрен. Вече няма горнища с дълбоко деколте и високи токчета за никоя от служителките. Подобно на Таша, останалите жени са облечени в черни панталони и топове, но с определено по-малко деколтета на показ.
Докато разговаряме, Кими излиза от кухнята, носейки щайга с бар чаши, все още парещи от съдомиялната машина. Русата ѝ коса е увиснала и се спуска в лицето ѝ, докато пренася тежките чаши до бара и започва да ги подрежда за употреба през деня.
Таша улавя забавния ми поглед и свива рамене.
– Преместих я в кухнята. Може би тя е единствената, която ще има проблеми с приспособяването към новия ред тук.
Поклащам глава, без да мога да укротя усмивката си.
– Ти си лоша.
– Хей, просто искам работата да бъде свършена както трябва. И ще бъда справедлива. Казах на Кими, че ако работи усърдно и добре, ще обмисля дали да я върна на паркета в някакъв момент.
Смея се, обзета от радост за моята приятелка. Не се съмнявам, че тя ще направи Венсанж още по-успешен.
– Радвам се, че всичко това се получи за теб, Таша. Ти заслужаваш това.
– Не знам дали това е вярно, но ще направя всичко възможно, за да се гордееш с мен. – Тя се усмихва. – Предполагам, че не мога да те убедя да се върнеш във Венсанж, след като Джоел вече го няма?
– А, вероятно не е добра идея. – Не ѝ казвам, че новия собственик вероятно няма да ме наеме, особено след като с Ник не сме в добри отношения. – Оценявам мисълта ти, но съм сигурна, че ще се справиш и без мен.
– Знаеш ли какво е наистина невероятно? След няколко месеца, след като нещата се оправят, мога да наема нощен мениджър. Не само че имам тази чудесна възможност с по-добро заплащане, но и ще мога да прекарвам повече време у дома със Зоуи. – Тя сияе, на практика сияе от щастие. – Дължа всичко това на теб, Ейвъри. Е, и на Ник, разбира се. Говорейки за нашия любим милиардер, къде е той днес?
– Не знам. – Опитвам се да не звуча толкова унило, колкото се чувствам, но не мога да избягам от втренчения поглед на Таша. – Снощи, когато ме закара, каза, че имал работа тази сутрин. Не съм го виждала. Не съм сигурна, че си говорим в момента.
– О, Ейви. – Челото ѝ се набръчква притеснено. – Какво се случи? Искаш ли да говорим за това?
Правя го, но в същия момент виждам как от бившия офис на Джоел излиза много привлекателен чернокож мъж с бяла риза и вратовръзка и светлосив панталон с таблет в ръка. Високите скули, подстриганата коса и брада подчертават бледите очи и сочната уста. Въпреки че сърцето ми и цялата останала част от мен принадлежи на Ник, е трудно да не се загледам.
Таша го погледна, следвайки задържания ми поглед.
– Това е Андрю Бекъм.
– Адвокатът на Ник?
– Да.
– О.
Тя смръщи вежди към мен.
– Да. Той е прав. Не сте се срещали? Хайде, нека ви представя.
Започвам да протестирам, но е твърде късно. Младият адвокат се приближава към нас, а устата му е изкривена в учтива усмивка.
– Г-н Бекъм, това е моята приятелка Ейвъри Рос.
Брадичката му се повдига леко в знак на признание и той ми подава ръка.
– Г-жа Рос. Приятно ми е да се запозная с вас. И моля, и двете да ме наричате Андрю. Или Бек. Като чуя господин Бекъм, малко се стряскам, очаквайки да видя баща си в стаята с мен.
Усмихвам се и подавам ръката си, чувствайки се едновременно неловко и непринудено. Очевидно е, че Ник вече му е споменал за мен в някаква степен. Добре или зле, в този момент не знам. За щастие Бек е твърде професионален, за да го посочи.
Тримата разговаряме няколко минути за ресторанта и тривиални неща, след което телефона на Бек иззвънява и той се извинява, за да приеме обаждането. Не ми се налага да гадая дали това е Ник, с когото говори. Андрю Бекъм може и да е изключителен адвокат, но не може да се мери с интуицията ми.
Само като знам, че Ник е на другата линия, в гърдите ми се образува възел от нещастие.
– Трябва да тръгвам – промърморвам.
– Толкова скоро? – Таша изглежда покрусена. – Ти току-що дойде.
Повдигнах рамене неубедително.
– Имам някои задачи за вършене. А ти трябва да се върнеш на работа, шефке.
Тя ме гледа дълго, след което ме прегръща бързо.
– Не ти вярвам, но засега ще те оставя да се измъкнеш. Обади ми се по-късно. Но първо, иди и кажи на този мъж, че го обичаш и че каквото и да не е наред, искаш да го разрешите.
– Таша, ти не разбираш…
– Не разбирам какво? Че си падаш по него и си нещастна без него, или че си твърде страхлива, за да си признаеш?
Поглеждам я, но, по дяволите, тя е права. По всички въпроси.
– Виж – казва тя. – Ние сме приятелки от известно време насам. Знам, че не ти е лесно да приемеш съвет, но все пак ще ти го кажа. Не позволявай на този да ти се изплъзне. Не го казвам, защото е безумно богат и освен това е секси като грях. Казвам го, защото снощи видях начина, по който вие двамата се гледате.
– Таша…
– Той има нужда от теб, Ейвъри. Може би и той няма да ти каже думите, но те са точно там, в очите му. И ти също имаш нужда от него.
Стискам устни, докато тя довършва.
– Мога ли да говоря сега?
Тя ми показва с жест да продължа.
– Ти си най-добрата ми приятелка, знаеш ли това? Благодаря ти, че се грижиш за мен. Не само сега, но и откакто влязох на това място, за да търся работа, и ти се погрижи да ме поканиш на интервю преди всички останали. – Придърпвам я в прегръдка. – Обичам те.
– Аз също те обичам, момиче. – Тя се отдръпва, държи горната част на ръцете ми и ме гледа строго по майчински. – А сега иди и му кажи какво чувстваш.
Един от другите служители я извиква откъм бара и аз се възползвам от възможността да се приближа до вратата.
– Обади ми се след това – казва тя. – Имам предвид това. Работя до единайсет тази вечер. Искам да те чуя, преди да се прибера вкъщи.
Кимвам, докато излизам на Медисън Авеню. Докато се отправям към Гранд Сентрал под безоблачно синьо небе, сякаш са минали години, а не няколко седмици от последния път, когато направих този преход.
Изминаха почти три месеца и половина, откакто за пръв път съзрях Доминик Бейн в онзи асансьор във фоайето.
Странно е колко различно ми се струва всичко сега.
Случвало ми се е да чувствам, че този град и аз сме в постоянно противоречие един с друг. Мислех си, че Ню Йорк ме усеща като натрапник в своите владения и иска да си отида – че всяко препятствие, с което се сблъсквах, откакто се преместих тук, е било хвърлено на пътя ми от някаква космическа сила, която е заговорничела да ме победи на всяка крачка.
Но не града или нещо друго препречва пътя ми.
Това съм аз.
Таша е права. И не се ли опитва да ми го каже и Ник?
Не ме ли учи на това всеки път, когато ме докосва… Всеки път, когато ми показва това, което наистина желая, но се страхувам да призная, камо ли да поискам?
Снощи той знаеше колко силно искам да го пусна вътре. Обеща, че мога да му се доверя. Дава ми възможност да достигна до това, което искам най-много – него.
Ние.
Дъхът ми изтича накъсано. Краката ми спират по средата на оживения тротоар.
– Не мога да го направя. Не мога да го изключа. Мога да си тръгна.
Почти не усещам ударите и тласъците на другите пешеходци, които ме задминават, докато търся в чантата си мобилния си телефон. Когато го изваждам, виждам, че лампичката мига с ново гласово съобщение.
Може би Ник е чул, че съм във Венсанж, и се е опитал да ми се обади?
Докосвам иконата, а сърцето ми тупти в гърдите.
Чува се мъжки глас, но това не е Ник.
‘Госпожо Рос, това е Уолтър Стадлър.’
Какво би искал от мен служебния защитник на майка ми? Освен ако не става въпрос за прегледа на комисията по предсрочно освобождаване на майка ми. Боже, не. Подготвям се да чуя, че е имало още едно отлагане или някакъв друг ключ, хвърлен в и без това бавно движещите се зъбни колела на правосъдието.
Но не става въпрос за предсрочното освобождаване на майка ми.
Това е нещо много по-лошо.
‘Страхувам се, че днес в затвора е имало инцидент. Майка ти е била ранена. Тя е в лазарета и предстои да бъде оперирана. Моля, обадете ми се възможно най-скоро.’