Глава 13
Тръгвам към вратата, но Родни ме блокира. Едрият тийнейджър, който се появяваше и изчезваше от миналото ми по време на ужаса от брака на майка ми с баща му, оттогава е натрупал килограми и мускули. Опитвам се да си пробия път покрай него, но не мога нито да го заобиколя, нито да мина през него.
Страхът се впива в мозъка ми. В гърлото ми се надига писък и всичко, което мога да направя, е да го заглуша. Не мога да го пусна на свобода. Не и когато последното нещо, което искам да направя, е да привлека вниманието към нас.
Не и когато Ник седи в ресторанта отвън.
Родни знае това. Виждам как тази увереност блести в тъмните му очи.
– Смени телефонния си номер. – Той подигравателно ми размахва пръст. – Това ли е начина да се отнасяш към отдавна изгубения си брат?
Никога не ми е бил брат, нито в най-малка степен. Две години по-възрастен от мен, изгонен от дома на баща си много преди майка ми и аз да се преместим, Родни беше обичайно пропилян и хронично безработен. Неудачник, когото почти не познавах, камо ли да смятам за роднина.
Сега виждам пред себе си един опортюнист. Опасен.
– Мислех си, че отново сме в приятелски отношения. Какво трябваше да си помисля, когато изведнъж ме отряза така?
Отдръпвам се, когато той се приближава към мен.
– К-какво правиш тук?
– Винаги съм искал да дойда в Ню Йорк. Помислих си, че сега е най-подходящия момент да пътувам. Да те прегледам и да видя колко добре живееш. – Той цъка с език. – Живееш доста добре, бейби. Впечатлен съм.
– Как ме намерихте? Как разбра къде съм днес?
Той се засмива.
– Следя те от няколко дни, тъпа кучко. Чаках те пред луксозното жилище на гаджето ти на Парк Авеню, после поръчах такси да те последва с лимузината ти с шофьор до скапаната сграда нагоре по улицата оттук. Тъй като изглежда редовно се храниш на това място, реших, че това ще е най-добрия ми шанс да те хвана. И ето, че те хванах.
Извиквам вътрешно за глупостта си, която го доведе право при мен. Никога не съм си представяла, че той ще измине целия този път. Страхувам се да предположа какво ще му е нужно, за да си тръгне сега, когато е тук. Сега, когато е видял от първа ръка какъв е живота ми в момента с Ник.
Той прави още една крачка към мен. Аз правя още една крачка назад, но ме спира мивката, монтирана на стената зад гърба ми.
Въпреки че съм ужасена, вдигам брадичка и вкарвам в гласа си цялата си непокорност.
– Остави ни на мира, Родни. Майка ми и мен. Ако ти или който и да е от шибаните долни гадове, с които съм сигурна, че се закачаш, дори си помислите да и посегнете, кълна се в Бога, че ще…
Тънкият му кикот прекъсва заплахата ми.
– Спокойно. Вече не се интересувам от тази стара кучка. Просто ми беше нужна, за да мога да привлека вниманието ти. Трябваше да ти дам да разбереш, че съм сериозен.
Омразата ми към него се засилва още повече, когато чувам признанието му, че е наранил майка ми, за да се добере до мен.
– Е, имаш вниманието ми. И какво искаш от мен? Пари?
– Можем да започнем оттам – казва той и се усмихва. – Можем да започнем с десет хиляди, какво ще кажеш?
– Десет хиляди долара? – Почти се задушавам от искането. – Ти не си на себе си. Не разполагам с толкова пари.
– О, хайде сега. Ти си по-умна от това. И аз също. Можеш да намериш начин да накараш това да работи. Човек като този, който те чака там, е толкова шибан богаташ, че дори няма да забележи, че парите липсват.
– Мислиш, че ще го окрада? Никога. Да те еба, че дори предполагаш, че ще го направя.
– Тогава ще трябва да поговоря с него. – Устата на Родни се свива от заплахата. – Може би ще поговоря и с някои репортери, докато съм в града. Обзалагам се, че мога да спечеля сериозна сума от това, което знам за приятелката на Доминик Бейн. Обзалагам се, че клюкарите ще се нагълтат с тези неща. Той обаче няма да е много щастлив.
Колко знае Родни? Със сигурност не всичко. Никой не знае толкова много. Майка ми се увери в това.
И все пак страха се настанява студено в стомаха ми, докато се взирам в присвитите му, хищнически очи – очи, които толкова приличат на тези на Мартин Койл, че не мога да овладея тръпката, която ме обзема.
– Ако говориш за това, че баща ти многократно ме малтретираше и накрая ме изнасили, спести си дъха. Ник вече знае.
Новината го изненадва, но не го трогва. Не, погледа на лешояда отказва да ме пусне.
– Това е всичко, което знае, нали? Има нещо, което никой не знае за теб.
Той не задава въпрос. От доволното изражение на лицето на Родни виждам, че той е уверен в знанията си от много дълго време.
От самото начало, ако трябва да гадая.
Той го потвърждава със смразяваща усмивка.
– Видях колата ти паркирана пред къщата онзи следобед, Ейвъри. Аз и няколко приятели се връщахме от бурна нощ и съвсем случайно минахме покрай къщата на стареца. На алеята стоеше тази твоя скапана хонда.
Не казвам нищо. Боже мой, едва си поемам дъх, докато той продължава да описва деня, който се е запечатал в паметта ми.
– Сега може би нямаше да си помисля за нищо. Вероятно щях просто да забравя, но по-късно, след като новината за убийството на онзи зевзек се разнесе из целия град и майка ти си призна, си спомням, че си помислих колко странно е, че тя се е постарала да каже на всички, че е била сама, когато е намушкала стареца. Че теб те е нямало през целия ден.
– Бях в къщата на баба ми и дядо ми – промълвявам, повтаряйки историята, която майка ми ме накара да разкажа след убийството. – Този ден бях болна и си останах вкъщи от училище. Мама ме изпрати при баба сутринта, а после тя и Мартин започнаха да се карат…
Родни се засмя още преди да съм завършила лъжата.
– Да, знам, че това е казала на полицаите. Но ние с теб, момиченце, знаем друго. Не е ли така?
Взирам се в него, осъзнавайки със студена увереност, че той е проблем, който не мога да избегна. Не и сега.
– Ако си толкова сигурен, че имаш нещо над мен, защо чакаш досега, за да се изкажеш?
Той свива рамене.
– Старецът получи това, което му се полагаше. Сигурен съм, че не пролях нито една сълза, когато чух, че задника е мъртъв. И не ми пукаше защо майка ти го е направила. Нямаше какво да спечеля, като раздухвах глупости тогава. Вие двете кучки бяхте бедни като дявол. Какво имахте, което бих могъл да искам? – Усмивката му се превръща в подигравка. – Искам да кажа, не ме разбирай погрешно, ти и аз, момиченце, можехме да направим нещата интересни. Но по начина, по който стареца те гледаше, разбрах, че вече е бил по цялото ти хубаво малко дупе, а аз не приемам небрежни действия.
Докато той говори, жлъчката се надига в гърлото ми. Да си помислиш, че е знаел какво е замислил баща му за мен и никога не си е направил труда да го каже или да ми помогне? Отвращава ме. Вбесява ме. Пръстите ми се свиват в юмруци, ноктите ми се забиват в дланите ми.
Той се приближава до мен.
– Почти бях забравил какво видях онази сутрин… Докато преди няколко месеца не попаднах на снимка в интернет. Снимка, на която ти си цялата надута и висиш на ръката на някакъв богаташ, който притежава половината Ню Йорк, както изглежда. Готино парче опашка като теб, предполагам, че не бива да ме учудва, че го използваш, за да си хванеш богат ебач като Доминик Бейн.
Грубостта му ме настървява, но още по-лошото е, че мразя това, че знае името на Ник. Мразя, че съм вкарала тази гнусна част от миналото си в живота си с Ник. Нямам кого да виня – дори Родни. Всичко това е по моя вина и трябва да го оправя. Трябва да го накарам да изчезне.
Проблемът е, че не мога да дам на Родни това, което той иска.
– Не разполагам с парите, които искаш. И няма да ги взема от него – по никаква причина.
– Тогава скоро ще се появи голям проблем. Дойдох тук, за да събера един дълг, който ми дължиш от много време, и ако не го получа, не се знае какво ще бъда принуден да направя.
– Родни, трябва да ми повярваш…
– Не, момиченце. Ти трябва да ми повярваш. Аз искам тези пари. Имаш следващите седем дни, за да го направиш. – Той протяга ръка, изтръгва чантата ми от пода и взема телефона ми от вътрешността ѝ. Набива един номер и телефона му звъни. След това заглушава и двете устройства и хвърля моето към мен. – Очаквам да се чуем, след като получиш парите. Не бъди толкова глупава, че да ме изпитваш, Ейвъри.
С насмешка ме оставя да увисна върху твърдия порцелан на мивката, докато се насочва към вратата на тоалетната. Отключва я, сякаш има пълното право да бъде вътре с мен, и безгрижно излиза.
О, Боже. Дъхът ми се изтръгва от дробовете ми с надигаща се глътка. Краката ми са слаби, нестабилни под мен. Не съм сигурна колко време стоя там, разпъната между страданието и ужаса. Ръцете ми треперят толкова силно, че са ми почти безполезни, докато се взирам в огледалото и се опитвам да събера самообладание.
Ник скоро ще се чуди за мен, ако вече не се чуди. Сега, когато Родни е пред тоалетната, нямам представа какво може да направи, а и не смея да се бавя повече тук. Принуждавам се да се успокоя, пускам малко студена вода върху хартиена кърпа и притискам хладината към изпепелените си бузи и вежди.
Това помага малко. Изглеждам по-добре, макар вътрешно да ми е гадно от страх и притеснение. След няколко мига най-сетне излизам от тоалетната и се връщам в трапезарията на ресторанта. Ник вече не говори по телефона и виждам, че е платил сметката ни.
– Всичко наред ли е? – Пита той, когато се приближавам до масата ни. – Нямаше те известно време.
– Да, добре съм. – Вдигам рамене, но ми е трудно да срещна очите му. – Винаги има опашка за дамската тоалетна.
Неотговорът ми сякаш го задоволява, но забелязвам, че проницателния му поглед ме подминава, сякаш само инстинкта му подсказва, че нещо не е наред. Едва устоявам на желанието да погледна през рамо, особено когато косъмчетата отзад на врата ми започват да настръхват.
Не знам как успявам да изглеждам спокойна, когато отчаяно искам да се махна от това място.
– Готов ли си да тръгваме?
Ник кимва.
– Разбира се. Можем да тръгнем по всяко време.
В същия момент, за мой ужас, улавям Родни в периферното си зрение. Той се разхожда из ресторанта, като на излизане минава почти точно покрай нашата маса. Докато се насочва към входната врата, задържам дъха си и се моля да продължи да върви. Навън той завива наляво по тротоара и накрая изчезва от погледа.
Знам, че Ник го е видял, макар да няма причина да си помисли каквото и да било за мъжа с тениска с логото на бира и дънки, който изглежда като всеки друг посетител в заведението.
– Искаш ли да те заведа обратно в студиото?
– Не. – Поклащам глава, принуждавайки се да изляза от тревожната си разсеяност. – Аз, хм… Чувствам се някак не на себе си. Може би съм прекалила с виното или нещо подобно. Можем ли просто да се приберем вкъщи?
– Разбира се.
Ник обгръща раменете ми с ръка и ме отвежда от масата.
Когато се качваме в колата му на тротоара, с облекчение установявам, че никъде няма следа от Родни. Но знам, че той ме наблюдава. Знам, че чака.
След днешния ден осъзнавам, че той е наблюдавал и чакал дълго време.
От деня, в който натиснах спусъка и застрелях баща му.