Глава 17
Когато на следващата сутрин влизаме заедно в асансьора, ръката на Ник се опира притежателно върху извивката на гърба ми. Той е облечен за офиса с безупречно ушит тъмносив костюм и вратовръзка, а аз отивам в студиото с радърпана бяла тениска и избледнели, скъсани дънки и равни дантелени летни обувки.
Когато вратите се затварят и се спускаме към фоайето, той ме привлича към себе си и запечатва устата си върху моята в разтапяща целувка.
– Искам да те заведа на вечеря тази вечер – промърморва той срещу устните ми. – А после искам да те върна у дома и да те погълна. От тази порочна уста до сладката ти, алчна малка путка и твоето много вкусно, много чукаемо дупе.
Усмихвам се нагоре към него.
– Защо, г-н Бейн, вие ме карате да се изчервявам?
Погледът му се разпалва.
– А вие ме втвърдявате, госпожо Рос.
– След снощи и тази сутрин не знам как можеш да бъдеш.
Той се усмихва.
– Когато намеря нещо, което ми харесва, давам всичко от себе си. А да те накарам да свършиш със сигурност е нещо, което ми доставя удоволствие – казва той, вкарва двете си ръце в задните ми джобове и ме придърпва към твърдия хребет на ерекцията си.
Смея се, но това се превръща в стон, когато Ник стиска дупето ми и вкарва езика си в устата ми с дълбоки движения, които ме оставят без дъх. Подобно на него и аз съм далеч от насищане, въпреки че снощи страстта ни достигна нови еротични висоти. Ако не друго, то само го искам още повече. Искам го във всяко отношение, с нужда, която само се задълбочава с всеки миг, в който сме заедно.
Бих му позволила да ме вземе тук и сега. Една безволева, безразсъдна част от мен се изкушава да го помоли, но в същия момент тихия звън на асансьора съобщава, че сме стигнали до фоайето. Ник ме освобождава с ниско, хищно ръмжене и излизаме заедно.
Мани стои на входа на сградата и помага на един от обитателите да влезе вътре. Той се усмихва и ни кимва в знак на приятелски поздрав, когато се приближаваме. Патрик чака до колата, която стои на празен ход под стъкления навес отвън.
– Прекрасен ден днес, нали, мис Ейвъри, г-н Бейн?
– Така е – отговаря Ник и ме повежда към колата пред себе си.
Мани ни отваря задната врата и аз се вмъквам, като правя място на Ник до мен. Когато се настаняваме, Патрик сяда зад волана и ми се усмихва в огледалото за обратно виждане, като ни пожелава добро утро. Ник му дава инструкции първо да ме закара до студиото, като преплита пръстите си с моите, докато говори.
Когато започваме да излизаме от портичката, не знам какво привлича вниманието ми към другата страна на улицата – поне не в началото.
Но щом видях Родни, кръвта ми замръзва.
Той стои от другата страна на Парк авеню, облегнат на една сграда и пуши цигара. Усещам тъмния му поглед върху мен като стоманено острие на кинжал. През мен преминава тръпка, която ме оставя студена и неподвижна от тревога.
Той иска да почувствам този хлад.
Той иска да знам, че е толкова близо до мен и че няма да си тръгне. Не и докато не получи това, за което е дошъл.
Патрик излиза на булеварда и ние си проправяме път през движението, за да сменим посоката и да се насочим в обратна посока. Новият ни курс ни отвежда директно покрай Родни. Белите ми дробове се свиват. Знам, че той не може да ме докосне, но това не пречи на сърцето ми да се блъска като птица в клетка в гърдите ми.
Докато лимузината минава покрай мястото, на което стои, се насилвам да гледам другаде, но не и към него. Преструвам се, че не се интересувам, докато Патрик се шегува с Ник за резултата от снощния бейзболен мач, но почти не го слушам. Чувам само тежкото барабанене на пулса си, докато косъмчетата отзад на врата ми настръхват от ужас.
– Щяха да се справят много по-добре, ако имаха питчер, който да не е толкова примадона – казва Ник, а палеца му гали гърба на ръката ми, която лежи на бедрото му.
Той се смее на нещо, което Патрик казва, когато телефона му в джоба на якето започва да звъни. Той го вади с една ръка и прокарва пръст по екрана, за да отговори на обаждането.
– Ник Бейн. Какво? – Гласът му е лаконичен от нетърпение. – Опитай отново. Имате грешен номер.
Поклащайки глава, той ме поглежда, докато прибира телефона в джоба си.
– Някакъв глупак се обажда да види дали моята скапана хонда все още е в сервиза.
Избледнявам. Странната препратка не може да е случайна.
Не, надали.
Това обаждане не беше грешен номер, а Родни. Няма и капка съмнение в съзнанието ми.
О, Боже мой.
Изведнъж ми стана лошо. Гърлото ми е пресъхнало, кожата ми е лепкава.
За щастие само след миг Ник е разсеян от друго обаждане, този път от асистентката му Лили. Докато той обсъжда с нея сутрешния си график, аз се обръщам и се взирам през прозореца, без да виждам нищо друго освен сивата мъгла на едва сдържаната ми паника.
Трябва да се отърва от Родни.
Трябва да намеря начин да платя цената му.
Ник доближава ръката ми до устата си, като ме измъква от мрачните ми мисли. Устните му са топли и нежни върху кокалчетата ми. Колата вече е спряла, паркирана до бордюра на „Лексингтън“ пред сградата на студиото.
– Ще ти се обадя по-късно – казва Ник. – Имаш ли предпочитания къде да отидем тази вечер?
Примигвам, опитвайки се да върна вниманието си към него и към мен, а не към заплахата, която ни дебне само на няколко мили зад нас.
– Вечеря – подканя той, когато го поглеждам безучастно. – Къде искаш да те заведа?
Поклащам глава.
– Хм. Изненадай ме.
Усмивката му в отговор е направо греховна.
– Внимавайте, госпожо Рос. Това може да се превърне в едно от любимите ми занимания.
Колкото и да е тежко нещастието ми в момента, неговата усмивка и топлината на тихото му обещание са способни да разпалят истинска радост в мен. Обхващайки лицето ми в дланите си, той се навежда напред и нежно ме целува.
– Ще се видим довечера, скъпа.
– Добре. – Кимвам, а сърцето ми е толкова изпълнено с обич към него, че свежда отговора ми до шепот. – Вече ми липсваш.
Той слиза от колата и ми помага да се измъкна зад него. Усмихвам се, когато го оставям, и махам на него и на Патрик, докато влизам в сградата.
Щом лимузината потегля след няколко минути, посягам към чантата си и изваждам картичката на Катрин Тремонт.
Не знам дали тя е отговора на проблемите ми с Родни.
Не знам дали и тя е отговора на въпросите ми за Ник.
Сега знам само, че тя е единствената ми надежда.
Пръстите ми треперят, докато набирам номера ѝ. Изненадана съм, че тя отговаря лично. Звучи уморено, леко разсеяно, но аз продължавам.
– Здравей, Катрин. Това е Ейвъри… Ейвъри Рос. Продължаваш ли да се интересуваш от моето изкуство?