Глава 5
Близо два часа по-късно с Ник седим на уютна ъглова маса и се наслаждаваме на късен обяд в един от най-добрите ресторанти в Горен Ийст Сайд. Дори и в средата на следобеда залата е пълна с хора. Тъй като от известно време работя в този бизнес, съм наясно, че за резервация в някой от шепата обекти на звездни готвачи в града може да се чака дни, дори седмица и повече предварително.
Въпреки това Ник и аз влязохме веднага след като пристигнахме. И въпреки че сервитьора беше безкрайно дискретен, докато ни водеше далеч от тълпата хора, които чакаха пред входа за резервациите си, не се съмнявам нито за миг, че маса „просто се случва да бъде свободна“, когато Доминик Бейн влезе през вратата.
Похапвам вкусното си ястие от лаврак на скара и се опитвам да не се загледам, когато виждам повече от няколко знаменитости, седнали сред масите и банкетите, заети от костюми, титани на бизнеса и медиите и дами, които обядват. При цялото ми усилие забелязвам, че не съм единствената, която се опитва да не гледа. Ние с Ник също не сме останали незабелязани и скритите погледи от няколко посоки из залата ме карат да се повъртя малко на плюшения кадифен стол под мен.
Смущението ми не е подпомогнато от факта, че под бялата копринена блуза нося новия сутиен, който Ник ми купи. По негово настояване, след като правихме любов под душа в личната баня на офиса му, му направих обещаното шоу по бельо. Не възнамерявах да нося секси бельото на обяда, но щом го видя върху мен, той отказа да ми позволи да го сваля. Сега не мога да не се почувствам забележима заради начина, по който малките бордо розички прозират под горнището ми. За мое унижение виждам и зърната си, които едва са покрити от плитките чашки тип „балконет“.
Когато поглеждам към Ник, той ме гледа, докато поднася чашата си с дванайсетгодишен „Лагавулин“ към устните си.
– Престани да се притесняваш какво мислят за теб, Ейвъри.
– Лесно ти е да кажеш това – казвам му, а гласа ми е тих като неговия – не че някой може да ни чуе над шума на оживения разговор, който изпълва трапезарията. – Предполагам, че съм си представяла сандвичи в някоя кръчма или деликатесен магазин, а не… Това.
Той ме изучава над ръба на широката чаша с кехлибарена течност.
– Не се ли чувстваш добре тук?
Подигравам се тихо.
– Не съвсем, не. – Погледът ми пада, не мога да го погледна, докато шепна огорчението си. – Ако си знаел, че ще дойдем тук, защо ме накара да се облека така?
– Защото ми е приятно. – Поставя безшумно питието си на покритата с кърпа маса и посяга към неспокойната ми ръка. Дланта му се настанява върху пръстите ми, топла и твърда. – Защото искам всеки мъж на това място да те гледа със същата страст, която изпитвам към теб. Искам да разбереш каква сила имаш.
– Сила? – Главата ми се повдига объркано.
Опитвам се да издърпам ръката си от него, но той ме държи на място. Странно, но докосването му ме приземява, съсредоточава ме, дори когато усещам как в гърдите ми се надигат паника и възмущение. Ник знае историята ми. Доверила съм му се за многократните злоупотреби на доведения ми баща, за изнасилването ми в нощта, когато майка ми уби кучия син. Последното нещо, което искам, е да привличам вниманието на мъже, които не познавам.
Или от хората, които биха ме погледнали на това снобско място и биха разбрали, че не ми е тук мястото. Че не съм като тях.
Че съм по-малко от тях.
Че съм повредена… Мръсна.
– Ник, не…
– Не се крий, Ейвъри. Не и с мен, помниш ли? – Погледът му е силен в приглушената светлина на ресторанта. Прегръдката му върху мен не намалява, но силата му е подтикваща, а не принудителна. – Обещала си да ми се довериш. – Той гали горната част на ръката ми, бавно прокарва пръст по кожата ми. – Съгласи се, че през тези сто нощи си моя. Каквото поискам, каквото ми хареса. Не само защото го изисквам от теб, а защото ми се доверяваш достатъчно, за да ми позволиш да те заведа на места, където никога не си ходила.
Преглъщам и хвърлям тревожен поглед наоколо. Започваме да привличаме вниманието на най-близките маси до нашата. Чувствам как бузите ми се заливат от топлина.
И все пак, колкото и да се притеснявам, паниката ми отминава. Чувствам как студенината се стопява, докато Ник държи ръката ми, гали кожата ми, а тлеещия му, но хладнокръвно контролиран поглед ме привлича, докато той е всичко, което виждам… Всичко, което чувствам. Всичко, което знам.
– Вярваш ли ми, Ейвъри?
– Да. – Думата преминава през езика ми без колебание. – Да, Ник. Вярвам ти.
Устните му се изкривяват почти незабележимо, а в очите му блести задоволство.
– Виждаш ли? Сила.
Внимателно издърпва ръката ми към устата си, целува върховете на пръстите ми и ме пуска. Небрежно вдига приборите си и отрязва парче от агнешкия котлет на скара.
– Как ви се струва лаврака, г-жо Рос?
Взирам се в него, учудена, че за миг може да премине от пълна интензивност към спокойна безгрижност. Рязката му промяна ми подсказва, че разговора ни е приключил. Той се е изказал и трябва да призная, че изпитвам известно пренебрежение, докато изправям гръбнака си и отпивам глътка от моя Совиньон блан. Все още не се чувствам напълно комфортно от скритите погледи, а сега и от шепота, който се разнася из стаята, но се чувствам комфортно с Ник.
И, да, имам му доверие.
– Лавракът е невероятен, г-н Бейн.
– Добре – казва той, а тона му е натежал от сексуална топлина. – Обещавам, че никога няма да те заблудя.
Погледът, който ми хвърля, е чист грях. Извивам се на стола си, нетърпелива да разбера колко далеч възнамерява да стигне с този обет.
Изпадаме в комфортна тишина, като и двамата се наслаждаваме на храната и напитките си. Не бях осъзнала колко съм гладна, но от друга страна, Ник и аз определено знаем как да си създадем апетит. Толкова съм погълната от радостта от петзвездното си ястие, че почти не регистрирам приглушения звън на телефона си.
– Съжалявам. – Ужасена, че съм тази груба особа, чието обаждане пречи на цялата зала, бързам да бръкна в чантата си и да заглуша проклетото нещо. Ник ме наблюдава, докато поглеждам дисплея, след което изпращам лелята на Таша на гласова поща.
– Нищо, с което трябва да се справиш?
Поклащам глава.
– Ще проверя съобщенията си по-късно.
– Защото, ако това е свързано с майка ти…
– Не – отговарям бързо. – Не, нищо подобно. Просто нещо, за което говорихме с Таша днес.
Той похърква и отпива глътка от уискито си.
– Напоследък си мисля за нея. За майка ти, тоест.
– Защо? – Защитавам силно майка си. Тонът на Ник не е друг, освен загрижен, но Бог да ми помогне, колкото и да се опитвам да звуча просто любопитно, в гласа ми има напрежение, което мога само да се моля да не открие. – Какво става с нея?
Поставя чашата си и замислено потърква палеца си по ръба и.
– Познавам хора, Ейвъри. Адвокати, които могат да помогнат. С Бек познаваме десетки от най-добрите адвокати в страната – включително адвокати по наказателни дела. Познаваме и някои съдии.
За момент не казвам нищо, не съм сигурна какво може да предлага и не желая да гадая.
– Тя си има адвокат, Ник.
Той се подиграва.
– Обществен защитник, който от това, което разбрах от теб, едва ли би бил подходящ да представлява местния ловец на кучета. – Колкото и остро да е мнението му за Уолтър Стадлър, Ник се старае да запази гласа си достатъчно тих, за да е достъпен само за моите уши. – Мисля, че може би ще мога да помогна. Искам да помогна, Ейвъри. Можем веднага да осигурим на майка ти нов екип от адвокати. Оттам нататък можем да работим за нов съдебен процес – с такова представителство, каквото е заслужавала на първо място.
Слушам, зашеметена. Развълнувана.
Ужасена.
Толкова много неща не разбира. Толкова много неща не знае – не може да знае.
– Ник, процеса беше ад за нея. А сега тя е в лазарета и няма представа колко време ще се възстановява. Не мисля, че тя ще се съгласи на всичко това…
– Тогава ще трябва да я убедиш. – Той отново протяга ръка към мен. – Позволи ми да направя това за нея. За теб.
– Ник, аз просто… – Поклащам неубедително глава, докато погледа му се впива в мен. Ник е човек, който е свикнал да кара целия свят да се подчинява на желанията му. Виждала съм го в действие, така че знам, че е напълно способен да премести планини, ако това е необходимо, за да получи това, което иска.
Това е различно. Едва дишам, докато гледам красивото му лице, изпълнено с искрена убеденост. Толкова пълна с решимост да поправи нещо, което не може да бъде поправено – не по начина, по който той мисли.
Трогната съм, че той иска да опита, че наистина се интересува от положението на майка ми и, следователно, че се интересува от мен.
Но има стотици причини, поради които не мога да му позволя да се включи. Всички те засядат в гърлото ми, заедно със страха, който изпитвам, че един ден вече няма да мога да ги задържам в себе си.
– Ник. – Преглъщам, а устата ми изведнъж пресъхва. Ръката ми все още е хваната в неговата прегръдка, а погледът ми е привлечен от непоколебимия интензитет на немигащите му очи. – Аз не… Не знам какво да кажа…
– Здравей, Доминик.
Култивираният женски глас улавя и двама ни неподготвени.
Чувствам малкия пулс на Ник там, където ръката му покрива моята, но той е там и изчезва за миг. Без да премахва докосването си от мен, лицето му остава безучастно, невъзможно за разчитане. Но беззвучния звук на гласа му ми подсказва колко недоволен е от прекъсването.
– Катрин.
Сърцето ми се свива в гърдите. Знам името на тази жена. Разбира се, името ѝ е всичко, което знам за нея. Ник отказва да я обсъжда с мен, освен да признае, че са били интимни по някое време, преди години, когато за първи път е дошъл в Ню Йорк. Каза, че тя е била в живота му само за кратко, и макар че сега се опитвам да се успокоя с това знание, от промяната в поведението му става ясно, че тази жена все още има някаква власт над него.
Стряскащо е да го осъзнаеш.
През месеците, в които бях с него, не познавах никой друг, който да е успял да разклати безупречния контрол на Доминик Бейн.
Влиза заедно с още две жени, всички облечени в класическото нюйоркско черно и обсипани с елегантни бижута. Тя маха на спътничките си напред, докато се спира на масата ни, и се усмихва несигурно на Ник.
– Изглеждаш добре, Доминик.
Той хърка.
– Изглеждаш уморена, Катрин.
Той е груб, но е прав, забелязвам. В изтънченото ѝ красиво лице се долавя някаква умора. Тя е висока и слаба, почти клечка, с гъста грива от стилни сиви вълни, които блестят като трескави в ласкавата светлина на ресторанта. Липсата на бръчки по порцелановата ѝ кожа говори за изобилие от суета и средства, с които да ѝ се отдаде, но никой хирург не може да премахне призрачността, която живее в тъмните ѝ очи.
Тя ме поглежда за кратко и аз изпитвам необяснимо съчувствие към нея. Ник има репутацията на безмилостен, когато става въпрос за бившите му любовници – факт, който не е напълно изгубен за мен, докато седя неловко пред него, докато той я замразява с мълчанието си.
Катрин ми се усмихна приятно, макар и несигурно, преди да обърне внимание на Ник. Той вдига чашата си към устните и изпива остатъка от уискито, сякаш тя вече се е отдалечила от нашата маса.
– Джаред спомена, че те е видял преди няколко седмици на партито на кмета. Щеше да е хубаво да дойдеш да ме поздравиш.
Напрегнах се при споменаването на Джаред Ръш. Запознах се с чаровния, добре изглеждащ художник по същото време, когато се запознах с Ник. Двамата мъже са приятели, което ми се струва интересно, като се има предвид, че Джаред намекваше, че има нещо повече от строго платонична връзка с Катрин. Джаред също така допусна, че е имало време, когато Катрин е била на практика семейство за Ник. Каквото и да е имал предвид под това, не знам, защото Ник отказа да уточни.
Катрин вдига брадичка, все така царствена дори под изпепеляващата враждебност на Ник.
– Чух за плановете на възстановителния център. Добре е, че се занимаваш с това. За децата и за теб.
Сега той я поглежда почти замислено. Очите му са стоманени. Студени с нещо, което искам да кажа, че е пренебрежение, но не е така. Острието му е твърде остро, за да бъде апатия.
Ник е вбесен.
– Искаш ли нещо, Катрин?
Неприязънта му към тази жена е очевидна, макар и само за мен. Не се срамувам да призная, че прекарах тези последни месеци, изучавайки го с почти боготворен интерес. Познавам го. Харесва ми да мисля, че го познавам по-добре от всеки друг. Но сега, когато усещам ледената сила на реакцията му към Катрин, се съмнявам.
– Исках само да ти кажа, че ако имаш нужда от моята помощ в някакъв момент. Ако имаш нужда от моята подкрепа…
– Не искам.
Прекъснатият отговор я накара да замълчи. За един дълъг миг тя просто стои така, макар че се колебая дали да я нарека победена.
– Добре, Доминик. Разбирам. – Тя протяга ръка, за да изглади несъществуващ дефект в перфектно подредената си коса. По гърба на тънката ѝ ръка, украсена с бижута, се появяват леки петна – още едно малко предателство за възрастта ѝ. – Извинете ме, че прекъсвам обяда ви.
Тя ме поглежда и аз се чудя дали би ми казала нещо, ако Ник не седеше тук и не вибрираше от ярост. Дали щеше да ме предупреди да се пазя от него така, както го направи Марго, моята приятелка, която работи в галерията на Ник? Или пък Катрин щеше да изпитва по-голямо удоволствие да ме гледа как се сривам и изгарям, щом Ник се умори от мен, както очевидно се е случило с нея?
Не осъзнавам, че задържам дъха си, докато той не се изтласква от мен след нейното заминаване. Тя се отдалечава плавно, за да се присъедини към бъбрещите си другарки, а над ъгъла, който деля с Ник, се настанява мрачна атмосфера.
– Съжалявам за това. – Той пуска ръката ми, а собствената му се оттегля плавно, дори небрежно, обратно към неговата страна на масата. Усещам отсъствието, сякаш току-що през стаята е преминал порив на студен въздух. Всъщност е така.
Студенината, която съществува между Ник и Катрин, вече е обхванала и мен.
Довършваме яденето в ужасна, неудобна тишина. Веднага щом сервитьора се появява, за да отнесе чиниите ни, Ник иска сметката.
Отчаяно искам той да говори с мен, да ми обясни какво се е случило и защо тази жена все още има толкова притеснително силна власт над емоциите му. Единственото, което мога да направя, е да запазя въпросите си за себе си, докато ставаме от масата и се отправяме навън, за да посрещнем лимузината на Ник на тротоара.
Патрик ни чака на задната пътническа врата, когато се приближаваме към него, а дланта на Ник се настанява в долната част на гръбначния ми стълб. Успокоявам се от този контакт и от малката целувка, която той поставя на бузата ми, докато шофьора ни отваря вратата.
Качвам се първа и изчаквам Ник да се вмъкне зад мен.
Вместо това той спира пред колата.
– Патрик, моля те, закарай Ейвъри обратно в Парк Плейс. Имам няколко неща за довършване в офиса. Ще хвана такси оттук.
– Какво? – Поглеждам към него объркано. Не се съмнявам, че в офиса му го чака много работа, но знам адски добре, че това е отмятане. Избягване. Той не иска да се занимава с въпросите, които сигурно знае, че ще имам, затова ме затваря така сигурно, както е направил с Катрин. – Ник…
– Патрик ще се погрижи да се прибереш вкъщи благополучно. Ще се видим по-късно тази вечер.
Той не ми дава възможност да споря или да отговоря. Затваря вратата, кимва на шофьора, после се отдалечава, за да извика такси, а лимузината се включва в движението и ме откарва без него.