ГЛАВА 16
Март, преди седем години
Той се обляга на прозореца ми и скицира. Студентите, които в момента се разхождат към и от общежитията, би трябвало да могат да го видят ясно. Живея на втория етаж на момичешкото общежитие и стаята ми е с изглед към кампуса. Всеки, който се разхожда навън тази вечер, би трябвало да може да види големия, грамаден мъжки гръб на Дез.
Но това не е така. И аз знам, че не го виждат, защото ако го видеха, майката на общежитието щеше да ме натика в задника за около две секунди.
Часовете за посещения тук отдавна са приключили.
Което означава, че Търговецът отново прикрива присъствието си тук.
– Какво става? – Пита ме Дез, без да ме поглежда. Продължава да рисува, използвайки скицника и въглена, които наскоро му купих.
Гледката нямаше да е толкова странна, ако въгленът и скицникът бяха в ръцете му. Но те не са. Вместо това те се носят във въздуха на три метра от него, а рисунката на Дез оживява, без той да я докосва. Ръцете му са здраво сгънати на гърдите.
– Нищо, – казвам аз.
– Лъжа.
Въздъхвам, взирайки се в рисунката му от мястото, където лежах на леглото си.
– Срамуваш ли се да те видят с мен? – Питам.
– Какво? – Въгленът спира.
Бузите ми започват да се изчервяват. Това е унизително.
– Срамуваш ли се да те видят с мен? – Повтарям.
Търговецът се обръща към мен и се намръщва.
– Защо питаш такова нещо?
Усещам как стомахът ми се свлича. Той не отрича.
– О, Боже мой, ти си…
Той изчезва от мястото си, за да се появи точно до мен. Миг по-късно скицникът и въгленът му се удрят на пода зад него.
– Херувимче – казва той, като ме хваща за ръка, – нямам представа откъде ти е хрумнала тази безумна, безумна идея. Защо, по дяволите, ще се срамувам да ме видят с теб?
И точно по този начин притеснението ми се разсейва. Мисля, че малко се мразя, че Дез има толкова голям контрол над емоциите ми.
– Винаги използваш магията си, за да се скриеш около мен – казвам аз.
Той стиска ръката ми и аз усещам докосването му чак до пръстите на краката си.
– Кали, ти имаш тази абсурдна представа, че съм добър човек, когато съм начело на списъка на издирваните от Полицията. Има ловци на глави, които ме търсят точно в този момент. Те не са и единствените; имам клиенти и врагове, които с удоволствие биха те използвали, за да се доберат до мен. Маскирането на присъствието ми е втора природа, особено около теб.
Това имаше смисъл.
Той не пусна ръката ми, нито пък напусна страната на леглото ми. Сякаш се намираме точно на ръба на нещо и колкото по-дълго ме гледа, толкова повече започвам да се преобръщам през ръба.
Сребърните му очи потъмняват и аз си поемам дъх от този поглед. Виждала съм това разтопено изражение на няколко мъже преди.
Но те никога не са били Дез.
Пулсът ми започва да се учестява.
Завъртам се над ръба, попадайки в тези очи, в това лице.
Ако само това, което харесвах в Дез, свършваше с това лице. Тогава може би щеше да ми е по-лесно да отрека това, което изпитвам към него. Но въпросът е, че Търговецът спаси живота ми преди месеци и оттогава продължава да го спасява всеки ден. Харесва ми, че е прецакан като мен, че е покварен и грешен и не се оправдава за това. Харесва ми, че не му пука, че и аз може да съм малко порочна и грешна.
Харесва ми, че ме е научил да играя покер и че съм го накарала да гледа Хари Потър… и да чете книгите. (Преди мен той не се беше докосвал до тях, езичникът.) Харесва ми, че мога да пътувам по света с него всеки път, когато реши да ме вземе на някоя от сделките си, че стаята ми се е превърнала в колекция от наши дрънкулки.
Харесва ми, че пие еспресо в малки чашки и че мога да споделям тайните си с него, макар той да пази повечето от своите за себе си. Той е кулминацията на вечерите ми.
Задраскайте това – той е най-важното в живота ми.
И аз съм доволна да бъда негова приятелка, но тази вечер, докато ме гледа така, искам нещо повече.
– Остани за през нощта – прошепвам аз.
Устните на Дез се разтварят и, кълна се – кълна се, виждам как на устните му се оформя „да“.
Той примигва няколко пъти и точно така моментът отминава.
Той прочиства гърлото си и пуска ръката ми.
– Херувимче, това е неподходящо.
– Аз съм възрастна. – Той се отдръпва от мен, както физически, така и емоционално, и знам, че не трябва да се опитвам да го преследвам, когато е такъв, но искам.
За кратки няколко секунди Дез беше мой. И съм почти сигурна, че не съм си го представяла.
– Ти си на шестнайсет, – казва той.
– Точно така. Къщата на ключовете ме смята за пълнолетна, не знам защо ти не го мислиш.
– Имаш гащи за деня от седмицата, – казва Дез. – Това означава, че си твърде млада, за да остана при теб.
– Откъде знаеш, че имам гащи за деня на седмицата? – Питам подозрително.
Той разтрива слепоочията си.
– Трябва да тръгвам. – Започва да се изправя, а впечатляващият му ръст се разгръща пред очите ми.
Аз също се изкачвам на крака.
– Моля те, недей.
Започваме да звучим като развалена плоча. Натискам го твърде много и той бяга. Най-страшното нещо от всичко? Колкото повече разстояние поставя между нас, толкова по-отчаяно се опитвам да го скъся, а колкото повече се опитвам да го скъся, толкова повече го отблъсквам.
Губя най-добрия си приятел и двамата го знаем.
Дез пуска ръцете си.
– Кали, ако остана, ще се предам. Ако си тръгна, няма да се предам.
Тогава просто се предай.
Но той не го прави и няма да го направи. Защото въпреки всичко, което Търговецът казва за себе си, той е почтен човек, когато става дума за мен. И това наистина е коренът на нашите проблеми. Всъщност той може би е най-добрият човек, когото познавам.
Настоящето
Е, по дяволите.
От тигана и в огъня. Това е всичко, за което мога да мисля по време на полета до остров Каталина.
Приземяваме се пред смущаващо внушителната къща на Дез и аз се измъквам от ръцете му, без да кажа и дума. Чувствам го на гърба си, а погледът му ме преценява.
Хитрият шибаняк със сигурност се опитва да измисли как най-добре да се приближи до мен.
Ще трябва да продължи да умува над това. Дори аз не съм сигурна как най-добре да подходи към мен в момента, защото нямам представа какво точно чувствам.
Дразнене, определено. Каишката ми току-що стана много по-тясна. Гняв – и недоверие – че Търговецът всъщност ме принуди да се преместя при него в обозримо бъдеще. В зависимост от това колко бавно ще ме накара да изплатя дълга си, потенциално мога да живея под неговия покрив до края на живота си.
Пренебрегвам искрящото вълнение, което идва с тази мисъл; сърцето ми очевидно е идиот.
Под всички тези разочаровани емоции се крие облекчение. Облекчението, че не трябваше да отстъпвам пред егото си и да оставам в къща, която се чувствах несигурна, или да преглъщам гордостта си и да моля този човек да ми позволи да остана отново при него толкова скоро след като си тръгнах.
– Не съжалявам, знаеш ли – казва той зад мен, равномерният му глас се носи из двора.
Пренебрегвайки го, се отправям нагоре по каменните му стъпала и влизам в дворцовата му къща.
– Закуска и кафе, – казвам аз. – Не мога да бъда цивилизована с теб, докато не закусвам и не пия кафе.
Усещам ръка на гърба си, когато Търговецът се материализира до мен.
– Тогава нека дадем на дамата това, което иска. Имам точно това нещо за теб…
Дъглас Мутафар Кафе. Точно за това намекна по-рано.
– Минаха… години – казвам, оглеждайки познатото кафене. Мястото изглежда непроменено – от масите от полирано дърво, през рамкираните снимки на пристанището, до стъклената витрина, пълна със сладкиши.
Когато Дез ме заведе в порталната си стая, аз повече от малко не исках да се впускам отново по някоя от линиите му. Но когато излязохме от линията и се озовахме на остров Ман, мнението ми се промени на 180 градуса.
Извън кафенето небето е тъмно. В Южна Калифорния може да е следобед, но тук, на Британските острови, вече е вечер.
Дез се обляга назад на стола си, разбърквайки безучастно кафето си. Нещо, което много прилича на носталгия, стяга гърлото ми. Дез ме водеше тук винаги, когато му омръзнеше да седи в стаята ми в общежитието.
Погледът му следва моя към всеки детайл от кафенето.
– Липсваше ли ти това място? – Пита той.
– Не толкова, колкото компанията – признавам.
Той изглежда почти огорчен от това.
– Защо си тръгна, Дез? – Прошепвам. В някакъв момент ще трябва да обсъдим всичко това, ако живеем под един покрив.
Изражението му става мрачно.
– Това е разговор за друг път.
Почти стена от неудовлетвореност.
– Мина толкова време, какво значение има това?
Аз съм такава проклета лъжкиня. Все още има значение. Дезмънд Флин е рана, която никога не е заздравяла.
– Има значение – е всичко, което той казва, повтаряйки мислите ми.
Красив, разочароващ мъж. Гледа ме като животно, притиснато в ъгъла. Това никога не е добра позиция, в която да поставиш свръхестествено същество, особено крал на фейри.
Знам всичко това и въпреки това все още не мога да пусна темата.
– Кажи ми, – настоявам аз.
Той разтърква очи и си поема дъх.
– Не е в природата ми да ти казвам. Нищо от това не е в шибаната ми природа. Ще ти обясня всичко, когато настъпи подходящият момент.
Всичките ми надежди падат при това.
– Дез, минаха седем години. Колко време трябва да чакам, за да настъпи подходящият момент?
Атмосферата на малката ни маса се помрачава.
– Знаеш ли изобщо какво означава да чакаш?
Отвръщам на удара на думите му.
Той опира предмишниците си на масата, а кичур от бялата му коса се изплъзва от кожения ремък, с който я е вързал.
– Седем години, Кали, и колко от тях си прекарала сама? – Емоцията в гласа му сякаш се раздува.
– Какво? – Отвръщам, като го поглеждам. – Какво общо има това с нас?
– Всичко.
Дез… ревнува ли?
– Кажи ми – повтаря той, а сенките в стаята се задълбочават, – колко години от тях си била сама?
Продължавам да го гледам смаяно. От всички милиони начини, по които бих могла да прекарам деня си, не съм си представяла, че това ще е един от тях.
Дез хваща китката ми, като се хваща за едно мънисто.
– Отговори ми.
Думите се изтръгват от гърлото ми.
– Никоя от тях.
Уф. Майната му на магията. И колекционерите на дългове.
– Никоя от тях – повтаря Търговецът, ядосан, но доволен. Той освобождава китката ми.
Поглеждам го.
– И предполагам, че и ти не си държал ръцете си настрана? – Чувала съм достатъчно истории за Краля на нощта и въртящата се врата от жени. – Ти, задник. Ти ме остави. Разби ми сърцето и ме остави. Нямаш право да ревнуваш от това, което дойде след това.
Той се навежда напред, лицето му е заплашително.
– Не съм те оставил, Кали.
Сега съм ядосана.
– Ти избяга от стаята ми онази нощ след танца. Кажи ми как това не е напускане.
– Ти не знаеш нищо.
– Тогава ме просвети.
Взираме се един в друг. Около нас се събират сенки, тъй като емоциите на Дез надделяват. Другите посетители не го забелязват, благодарение на приглушеното осветление и нощното небе навън, но аз го забелязвам.
Самото виждане, че е така обработен, би трябвало да е удовлетворяващо, но под гнева си съм озадачена от него. Той си е тръгнал преди всичките тези години, а сега настоява, че не го е направил. И е минало толкова много време, че се чудя дали не си спомням погрешно.
Но не, онази конкретна нощ е гравирана в мозъка ми.
Чакам го да ми обясни, но както обикновено, това не идва. Отблъсквам питието си и последния кроасан, губейки апетит.
Очите му се задържат върху действието.
– Херувим, какво се случи снощи?
– Ще трябва да си вземеш мънисто, ако искаш да получиш някакви отговори от мен, – изпъшкам раздразнена. Ако той ще се бори да се обяснява, тогава и аз със сигурност ще го направя.
Малко от гнева угасва в сивите му очи, заменен от онази крива усмивка. Това му харесва. Моята борбеност, моята ангажираност.
Той обвива ръката си около гривната ми и за кратко погледът ми се насочва към сложния му ръкав с татуировки.
– Разкажи ми какво се случи снощи – повтаря той и този път зад думите му има магия.
Потръпвам, когато ме завладява, и мигновено съжалявам, че го примамвам.
– Нищо.
Започвам да усещам натиск върху дихателната си тръба.
– Магията ми изглежда не е съгласна – казва Търговецът.
Иска ми се да изстена.
– Какво още искаш да ти кажа? След като си тръгна, почистих къщата си, прекарах няколко часа с приятелката си и си легнах рано. Когато се събудих, намерих спалнята си точно такава, каквато я видя.
Дез продължава да бърка кафето си.
– Магията ми не те освобождава, така че можеш да се опиташ да помислиш малко по-усилено.
Свивам очи към него.
Той повдига вежда.
– Или можеш бавно да се задушиш. Изборът е твой.
– Не знам какво искаш да ти кажа, – просъсквам. – Гледах телевизия, легнах да спя и се събудих на разхвърляно легло.
Все още няма облекчение. И сега се чувствам като поредния клиент на Търговеца, който се гърчи под властта му.
Той отпива глътка от кафето си.
– Какво се е случило през времето между лягането и събуждането ти?
Поглеждам го с недоумение.
– Спах.
Магията притиска гърдите ми.
– Спокойно? Спокойно? – Изследва той. – Имаше ли кошмари?
Спомням си бурята, която разтърси къщата, и стенещия вятър, който нахлу в съня ми.
– Сънувах, – казвам.
Има ли малко по-малък натиск върху гърдите ми?
– Какво? – Настоява Дез.
Опитвам се да си спомня. То просто е извън обсега.
– Откога четеш в сънищата? – Казвам.
– Откакто винаги. Аз съм Кралят на нощта. Управлявам всичко, което обхваща, включително сънищата.
Това имаше някакъв смисъл.
Грабвам питието си и се взирам в него, поклащайки глава.
– Не знам. Онези деца, които срещнах, те бяха там, държаха ме на земята. И имаше един глас – мъжки глас. – Какво беше казал?
Пусни ме, сиренка, ще ти дам крила, за да полетиш. Само отвори вратата и разтвори хубавите си бедра.
Бузите ми се нагорещиха.
Исусе.
– Какво каза гласът? – Пота Дез.
– Няма да го повтарям на публично място.
Кралят на феите изглежда заинтригуван.
Сега, когато си спомням съня, магията се засилва, сякаш знае, че умишлено укривам информация.
Когато все още не отговарям, очите му се преместват върху мен.
– Наистина ли ще издържиш, бейби?
Не за дълго – магията изстисква живота от мен.
– Не на публично място. – Почти се моля.
Търговецът ме изучава още миг. Щраква с пръсти и шумът около нас намалява, става глух. – Това е единственото уединение, което ще получиш.
Достатъчно е. Е, ако трябва да съм честна, не е достатъчно – не искам точно да признавам съдържанието на сънищата си на Дез, но вече признах, че искам неговите бебета, така че наистина не остана нищо от гордостта ми, което да защитавам.
Взирам се в питието си.
– Той каза: „Пусни ме вътре, сиренка, ще ти дам крила, за да полетиш. Просто отвори вратата и разтвори хубавите си бедра“.
Напрежението напуска гърдите ми.
Най-накрая.
Около нас шумът отново се надига.
Отсреща сенките на Дез се завръщат. Настроеният човек.
– Никога не си видяла кой говори? – Пита той.
Поклащам глава и отпивам глътка от питието си.
Поставям чашата внимателно.
– Наистина ли приемаш съня ми на сериозно? – Питам.
Дез прокарва палец по долната си устна.
– Може би, – казва той разсеяно. – В Другия свят сънищата никога не са просто сънища. Те са друг вид реалност.
Оставям това да потъне в съзнанието ми.
– Ти… мислиш, че нещо от Другия свят ме е посетило миналата нощ?
– Не знам.
Може да имам преследвач фея.
Такъв, който може да проникне в сънищата ми.
Чувствам се толкова мръсна. Мръсна и уязвима. Съзнанието ми може да бъде манипулирано от някакво същество, а аз не мога да направя нищо, за да го спра. Мислех, че ако остана в дома си, това ще ми осигури някаква допълнителна степен на защита, но не е така.
– Мислиш ли, че това има нещо общо с изчезванията? – Питам сега.
Седя на дивана на Търговеца и го наблюдавам как крачи напред-назад из стаята, сложил ръце зад гърба си.
Той хвърля поглед към мен и като се намръщва, ми кимва отривисто.
Е, дявол да го вземе.
Как онези деца бяха нарекли човека, който се криеше зад мистерията? Крадецът на души. Не е точно това име, което те кара да се чувстваш топло.
Колко пъти Темпер и аз се бяхме справяли с подобна ситуация? Колко престъпници ни бяха заплашвали през годините?
Безброй. И когато това се случеше, единственият сигурен начин да гарантираме безопасността си беше да заловим лошия човек, преди да е стигнал до нас.
Поех си дълбоко дъх.
– Искам да ти помогна да разрешиш този случай. Не само да разпитвам служителите, а наистина да го разреша. – Преди моят преследвач да изпълни обещанията си.
Дез спира да се разхожда.
– Искаш да помогнеш на мен и на моя народ? – Той ме поглежда странно.
Премествам се малко на дивана, притеснена от странния интензитет в очите му.
– Не това казах.
Приближава се до мен и навежда глава, сякаш може да разбере тайните ми от лицето ми.
– Но ти искаш да го направиш. – Стига до дивана и ме поглежда. – Да ми помогнеш повече, отколкото вече си, ще те постави в опасност – опасност, от която дори моята защита може да не те спаси. Можем да намерим други начини да изплатиш дълговете си.
– Тук не става въпрос за изплащане – казвам аз.
Очите му се задълбочават. Почти неохотно той откъсва поглед от моя и потрива брадичката си. Сенките му любовно са се увили около краката ми.
– Трябва да откажа – разсъждава той на глас. – Има толкова много причини, поради които трябва да откажа. – Очите му се плъзгат към моите. – Дори да знаеш за опасността, все още се интересуваш да ми помогнеш? – Пита той.
Колебая се, после кимам, като стискам бедрата си. Дали съм уплашена? Разбира се. Но това никога не ме е спирало в миналото да поема случай.
– Добре, херувимче, ще го разберем. Заедно.
Назад към част 17 Напред към част 19
