Лаура Таласа – Рапсодик – ЧАСТ 28

ГЛАВА 26

Задушаване. Задушаване с магия. Тя се блъска зад челото ми, напряга мускулите ми, притиска вътрешностите ми.
Събуждам се с писък, звукът отеква в целия блок. Някъде в далечината един пазач изръмжава предупредително.
Сядам, задъхана, поставям потна ръка върху гърлото си.
Просто сън. Задушаващият мрак, покварената магия, Карнон…
Само че не е – осъзнавам, когато най-накрая си поемам дъх. Все още усещам неговата видима хватка върху мен, устните му върху устата ми, коварния мрак, който се просмуква във вените ми.
Лицето ми е покрито с пот, а стомахът ми се свива…
Едва успявам да стигна до тоалетната навреме, за да повърна. Следващите няколко часа прекарвам по този начин – или треперейки на леглото, или изчиствайки стомаха си от всеки грам съдържание.
По някое време пазачите вкарват храна през люка в основата на заградената стена. Храната стои недокосната в края на килията ми.
В крайна сметка болестта се разсейва. Не напълно, но достатъчно, за да мога да функционирам. С къркорене в стомаха се измъквам от леглото и се отправям към оловната купа. Поглеждам кашата и решавам, че е по-добре да остана гладна, отколкото да прекарам още няколко часа с глава в затворническата тоалетна.
Облягам потното си чело на решетките и се взирам в килията, точно когато се приближава един пазач.
Гледам го, докато минава, и забелязвам лъвската опашка, която се развява зад него.
Всички феи на Фауна ли имат общи черти със зверовете?
Охранителят забавя ход и ме поглежда студено.
– Не ме гледай, робе.
Толкова ми е писнало от този свят.
– Хубава опашка, копеле – промълвявам.
Това го спира на място, а аз съм достатъчно идиот, за да се усмихна на факта, че съм влязла под кожата му.
Той удря облечените си в ръкавици длани в решетките.
– Считай, че си късметлийка, че кралят иска да си сложи члена близо до теб – изръмжава той.
Усмивката ми нараства, превръщайки се в злобна. След това хвърлям купата си към решетките и кашата се разплисква по лицето му.
– Майната ти, свиньо.
Никога не бих предположила предварително, но от мен не става много добър затворник.
За една секунда пазачът не прави нищо, лицето му е шокирано. А после надава лъвски рев и се втурва към решетките.
Изправям се на крака, пренебрегвайки вълната на замайване, която ме връхлита, точно когато той се опитва да ме сграбчва. Ръката му се затваря само във въздуха.
– Ти, мръсна, подла робиня! – Изръмжава той. – Мога да те убия точно сега! Точно там, където стоиш!
Светлината пулсира по кожата ми, когато сирената ми се появява на повърхността.
– Можеш ли да ме убиеш? – Казвам с музикалния си глас, който ме дразни. – Защо не влезеш и не разбереш?
Той отново реве. Защото очевидно не може да ме докосне с пръст. Не е единствената разменна монета, която Карнън смята, че има над Дез.
– Или се страхуваш? – Облягам се на една от каменните стени. – Лъв, който се страхува от малка жена.
Той изръмжава, блъскайки се в решетката, докато друг войник – един с конски уши – не го отблъсква, хвърляйки ми поглед, който трябва да ме уплаши. Но нищо не е по-плашещо от съдбата, която вече ме очаква.
Гледам ги как си тръгват, доволна, че моята сирена не се страхува от нищо и от никого. Животните могат да усещат такива неща, а точно това са тези стражи – част от животните. Не са толкова различни от Илай, когато се стигне дотам.
Плъзгам се по стената, като опирам главата си в нея. Изморена съм, а е минало само колко време? Един ден?
Това място ни пречупва бързо.
– Пс, човече – обажда се женски глас от съседната килия, след като гласовете на пазачите изчезват, – добре ли си?
– Да – отвръщам слабо. Кожата ми е престанала да блести и цялата сила, която идва със сирената, е изчезнала, оставяйки ме изтощен.
– Това, което направи там, беше смело. Прибързано, дори глупаво, но и смело.
Успявам да се засмея. Не знам много за феите, но да превърнеш обида в комплимент изглежда като нещо, което те биха направили.
Обръщам глава назад към стената.
– Как се казваш? – Питам я.
– Етериал – казва тя. – А твоето?
– Калипсо.
– Нова си тук, а? – Пита тя.
– Да – въздъхвам и погледът ми се премества към онези решетки.
– Колко пъти си се срещала с Краля на фауната? – Пита тя след един ритъм на мълчание.
Явно не бях единствената, която получаваше специални посещения при него. Бях си помислила, че е така.
– Само веднъж.
– О, забавлението за теб тепърва започва, – казва тя.
Това ме кара да се усмихна. Моите съкилийници са феи воини. Тези жени са най-твърдите от твърдите. Някъде по пътя бях забравила това. Свързвах ги само със спящите жени, затворени в стъклените ковчези. Не се бях замислила, че те може би са се борили със съдбата си точно толкова, колкото и аз планирах да се боря. Но точно сега, когато чух Етериал да олекотява ужасното ни положение, си спомних.
– Колко пъти си го срещала? – Питам.
– Четири, – казва тя. – Загубих движението на ръцете и краката си. Той изважда първо тях. Не иска жените му да го затрудняват.
– Такава беше тази целувка? – Казвам изненадано. В края на краищата това беше единственият път, когато Карнон наложи магията си върху мен. – Начин да ни обездвижи? – Размахвам пръстите на ръцете и краката си, докато говоря. Не съм изгубила способността си да използвам крайниците си.
– Наред с други неща – казва тя мрачно.
По гръбнака ми преминава тръпка.
– Какво означава това? – Питам.
Тя прави пауза.
– Кажи ми, че не го усещаш – тази болест, която се настанява в костите ти.
Чувствах, когато се събудих, но след като повърнах вътрешностите си, усещането изчезна. Сега просто се чувствам слаб. Невероятно слаба.
– И после, разбира се, го има цял въпрос дали, ще забременеем – добавя тя. – Знаеш ли за това?
– Знам. Съжалявам, че развалих изненадата – казвам аз. – Все още се надявам, че в целия този процес е замесено непорочно зачатие – добавям, без да се шегувам.
– Непорочно зачатие? – Повтаря забавно Етериал. – Това би било нещо. Всички ние, затворниците, да се сдобиваме с магически зачатия. – Тя се ухилва за себе си. – Харесваш ми, човече – казва тя.
– Аз съм сирена. – Не съм сигурна защо правя това уточнение. Може би за да не изглеждам чак толкова безпомощна сред всички тези силни воини.
– Сирена? – Тя изсвирва. – А аз се надявах, че Карнон няма да те докосне – ти си човек и всичко останало. Не се обиждай – добавя тя. – Навремето съм се заигравала с много човешки жени, но за някои феи това е нещо.
Спомням си предишните думи на Карнон.
– Така съм чувала.
Мълчим известно време, като и двете вероятно размишляваме върху съдбата си.
– От кое царство си? – Питам най-накрая тя.
– Ден. – Издиша тя. – Кралски пазач, превърнат в затворник. Това е ирония за теб.
Всичко това ме гложди. Да чуеш историята ѝ, да знаеш нейната съдба, да знаеш моята.
– И така, кажи ми – продължава тя – как един човек попада в тази дупка заедно с останалите?
– Имам необичайно лош късмет – провиквам се, дори когато се усмихвам на ръцете си.
Чувам грубия ѝ смях.
– Явно това нещо е заразно тук.
По лицето ми се разстила още една малка усмивка. Кой би си помислил, че ще стана бързо приятелка с фея воин, докато съм в затвора?
Разсеяно наблюдавам как пазачите патрулират в редиците от килии срещу мен. Повечето от тях имат някаква очевидна животинска черта, като мустаци, опашки или копита. Но има и такива, които се разхождат по тези коридори и нямат тези очевидни характеристики.
Възможно ли е те да са феи от друго царство? Хора?
Сърцето ми се разтуптя при последната възможност.
– Ей, Етериал, можеш ли да ми направиш услуга? – Попитах, а очите ми изучаваха униформен готвач, който разнасяше тава след тава с храна за затворниците. Оттук той изглежда напълно човек, но аз съм толкова далеч, че е трудно да го разбера.
– Какво искаш, сирено?
Наблюдавам униформения, който се движи до една килия.
– Можеш ли да различиш човек от фея от пръв поглед? – Питам.
– Почти винаги – казва тя. – Защо?
Не мога да помогна на вълнението, което изпитвам.
– Виждала ли си хора тук, откакто те взеха?
– Хм, не си спомням. Но не съм ги търсила.
Продължавам да се взирам в готвача, докато той се движи надолу по блока. За нищо на света не мога да разбера какъв е той.
– Ако видиш някой – казвам разсеяно – ще ми съобщиш ли?
Ако мога да накарам човек да се подчини на волята ми… възможностите са безкрайни.
Изкушавам се да изпробвам силите си точно сега, но здравословна доза страх ме кара да мълча. Страхувам се, че ако омагьосам някое от тези момчета преждевременно и не се получи, пазачите ще ми попречат да получа друга възможност.
– В момента гледката ми е доста ограничена, но да, ще ти съобщя. – За миг тя мълчи. – Вярно ли е тогава това, което казват за гласа на сирената?
Устата ми образува мрачна линия.
– Вярно е.
– Идеята ти вероятно ще те убие.
Аз се ухилвам.
– Предпочиташ алтернативата?
Чувам хриптящия смях на Етериал.
– Бях права за теб. Глупава и смела.
Никой от нас не проговаря повече, докато поредица от пазачи не се приближава към килията отсреща, а един от тях носи две големи тояги през рамо. В задната част на килията една фея жена с огненочервена коса лежи отпусната на палета.
Решетките на килията се плъзгат назад, а металът стърже по релсите.
Стражите влизат в килията и стражът с тоягите ги отваря. Тогава осъзнавам, че не гледам към стълбове, а към груба носилка. Между двете шахти е опъната изцапана кърпа.
Те поставят носилката на земята, след това хващат жената и поставят тялото ѝ върху крехкия материал.
След това двамата затворнически надзиратели като един вдигат носилката и я изкарват навън. Наблюдавам ги, докато се отдалечат от обсега.
– Премахват безжизнените – казва Етериал от килията отсреща, явно наблюдавайки заедно с мен.
Те парализират жените.
– Остани тук достатъчно дълго – продължава Етериал, – това ще се случи и на теб.
Мръщя се, макар че тя не може да го види.
Всички тези спящи жени в кралството на Дез, всички парализирани тук… това не може да е съвпадение.
Което означава…
Мисля, че знам кой е Крадецът на души.
Карнон.

Този път, когато ме настаняват в стаята, за която само предполагам, че е на Карнон, знам какво да очаквам. Зловещото налягане на въздуха, тихото оттегляне на стражите, приближаването на Карнон.
Отново съм окована и ослепена, напълно подвластна на прищявката на чудовищния крал на феи. Въпреки това в момента, в който той заговаря, нещо в нашата динамика се усеща различно.
– Скъпоценната ми птица, ослепили са те – казва той с ужас. Миг по-късно ноктите му прорязват плата, оставяйки го да виси на панделки около врата ми.
– Красиво създание – промърморва той, взирайки се в мен. Ноздрите му се разширяват, докато погледът му ме обхожда. – Човек… но не. Създание от небето и морето.
Погледът му се спира върху ръцете ми.
– И окови? Това е абсурдно. Ти си мой гост.
Той разкъса железните белезници, които свързваха китките ми, и съскаше, докато го правеше. Изтръпвам от демонстрацията на сила. Предполагах, че е силен, но да видиш демонстрацията на живо е отрезвяващо.
– Проклет метал! – Изплюва той, когато белезниците падат на земята. Свива юмруци и чувам как кожата му настръхва.
Желязото изгаря.
Въпреки болката, той се протяга между глезените ми и разкъсва белезниците и там, като отново надава вой от болката.
Това са изтърпявали воините, когато са носели такива?
Един страж наднича през глава.
– Ваше Величество…
– Вън! – Извика Карнон.
Вратата се затръшва не след дълго.
Към мен той промълвява:
– Стават прекалено дръзки тези стражи, идват и си отиват, без да почукат. Трябва да дам пример на някой от тях – и то скоро. – Той изобщо не осъзнава, че докато говори, дланите му пушат.
Карнон се изправя, а рогата му се извисяват над нас. Очите му са ярки и разфокусирани, зениците му са разширени.
Той притиска лицето ми и аз веднага се напрягам, а горящите му длани нагряват кожата ми.
– Уплашено птиченце, няма от какво да се страхуваш от мен. – Той започва да гали кожата ми. – Всичко, което искам, е да те успокоя. Да те погаля.
Уф. Безумен крал наистина.
Ръцете му се спускат по ръцете ми. По средата на пътя надолу той спира и ги обръща.
– Каква е тази гола плът? – Казва той. – Къде са твоите знаци?
Еми, какво?
Ръцете му се преместват към врата ми и той опипва кожата там.
– И хрилете ти! – Казва той, ужасен. – Къде са те?
Поглеждам го предпазливо. Днес Карнон изглежда по-мил, но определено по-луд от последния път, когато се срещнахме.
Той ме завърта и си поема дъх.
– Крилата ти! Кой ти ги подряза?
Обръща ме и отново виждам отблизо тези диви очи и кътниците, които устните му никога не могат да скрият. Върховете на ноктите му се забиват в плътта ми.
След миг осъзнавам, че той очаква да отговоря.
Примигвам няколко пъти, зашеметена от цялото това ръкостискане.
– Никой не ми е подрязвал крилата. Никога не съм имал такива. – Ти, лудо копеле.
– В началото нямаше? – Той се движи зад мен, карайки ме отново да се напрегна, и притиска ръцете си към гърба ми. – Не, не. – Поклаща силно глава. – Спящи. – Той гали кожата ми и аз започвам да получавам тръпки. – О, но те трябва да поникнат.
Не разбирам нищо от това. Не говоря на психология.
– Красива птица. Трагична птица. Моята птица. Ти не си като другите. Те миришат на дървета и напечена от слънцето земя. На някои им е студено като на зимен мраз. Сред тях няма зверове – с изключение на моите жертви. Трябва да бъдат направени, трябва да бъдат направени.
Ако се опитам да бягам точно сега, колко далеч ще стигна?
Ръцете му се спускат по гърба ми, до кръста, и аз решавам, че всъщност не ме интересува какви са шансовете ми за бягство.
Обръщам се, като пускам сирената.
Очите му блестят, докато разглежда блестящата ми кожа.
– Спиращо дъха създание. Клетъчно, нелетящо същество. Ти си рядък…
Удрям коляното си в чатала му.
Той издава тих, задушен звук, а тялото му се сгъва, докато се притиска.
Грешката му е да ме вижда като безобидна.
Тръгвам към вратата.
Чувам ръмжене зад мен. Миг по-късно той се материализира пред мен, блокирайки вратата. Очите му блестят, а в гърлото му се чува заплашително ръмжене.
– Ако избягаш, ще те преследвам и ще те пречупя, хубава птице.
– Стой настрана от мен, – казвам аз. Гласът ми става ефирен.
Очите на Краля на фауната трепват и усещам, че вече не гледам Карнон.
Тези очи… Гледам към бездна и към чудовището, което се намира на дъното ѝ.
Това са същите очи, в които се взирах вчера.
Той прокарва ръце през косата си, укротявайки дивата си грива. Този мъж не е звероподобен, не е като Карнон. Той е култивиран. Очите му са съсредоточени, проницателни.
В погледа му искри интерес.
– Красив роб. Срещаме се отново.
Този… не е същият човек, с когото говорих преди малко. Свикнала съм да имам два аспекта на себе си, така че познавам знаците доста добре.
Начинът, по който Карнон сега ме изучава, с изражение на учуден и гладен човек, ме кара да се притеснявам. Карнон, когото срещнах по-рано, беше луд, непредсказуем, див, но не изглеждаше зъл. Не като сега.
Започвам да отстъпвам назад. В отговор кралят на феите се втурва напред. Този човек е брутален, жесток, безмилостен. Той е от хората, които взимат, взимат и взимат.
Той скъсява разстоянието между нас, обвивайки ръката си около китката ми. Дланта на Карнон се движи по гривната ми.
– Какво е това? – Той докосва с пръсти мънистата. – Не трябва да носиш нищо друго освен това, което ти давам. – Докато говори, пръстите му се свиват около гривната. Дръпва я силно и аз издавам тих звук, когато мънистата се впиват в мен. Но тя не се къса.
Той се намръщи и опита отново. И отново омагьосаното ми бижу се държи здраво. Щях да се наслаждавам на разочарованието му, ако ръката ми не се изпиляваше в процеса.
– Каква е тази магия? – Изръмжава той, като се вглежда по-отблизо в мънистата. Изведнъж той дръпва главата си назад. – Дръндьото на Арестис – изръмжава той и пуска ръката ми. – Стражи!
Те влизат в стаята.
– Защо не бях информиран, че тя носи магията на Дезмънд?
Те се гледат един друг, очевидно объркани. Сякаш знаят. Тези стражи очевидно са просто мускули.
– Ваше В-Величество – заеква един от тях – не бяхме информирани…
Карнон прави заплашителна крачка напред.
– Не знаехте? – Казва той. – Слепи ли сте?
Изчаква отговор.
Стражите поклащат глави.
Докато тримата говорят, аз започвам да се приближавам към вратата. Сърцето ми бие все по-бързо и по-бързо. Това може да е единствената ми възможност да избягам.
– Донесли сте чужда магия тук – казва Карнон. – Тя може да бъде проследена.
Проследена?
– Ваше Величество, ние не сме участвали…
Но кралят на фауната е престанал да слуша.
Карнон изръмжава, прокарвайки ноктеста ръка във въздуха. На няколко метра от него стражите изкрещяват, когато стомахът на всеки от тях се разкъсва на четири дълги, назъбени линии. Следи от нокти. Карнон е направил това с магията си.
Почти веднага от телата им се разливат кръв и вътрешности.
Не губя и секунда, а се запътвам към вратата.
Така и не успявам да изляза.
Карнон ме сграбчва отзад, ноктите му се врязват в кожата ми, докато ме върти.
– Не сме приключили, – прошепва той в ухото ми. Хваща челюстта ми, стискайки я до болка. А после отново вдишва в мен.

Назад към част 27                                                                        Напред към част 29

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!