ГЛАВА 2
Май, преди осем години
Въздухът в кухнята ми се вълнува, сякаш се взирам в мираж, после изведнъж той е тук, изпълва стаята, сякаш я владее.
Търговецът.
По дяволите, това се получи.
Единственото, което виждам от него, е стройно метър и осемдесет мъжко тяло и цял куп бяло-руси коси, вързани в кожен ремък. Търговецът е обърнат с гръб към мен.
Свирка нарушава тишината.
– Това е един мъртвец – казва той, загледан в ръкоделието ми. Тежките му ботуши звънят, докато се приближава към тялото.
Облечен е в черно върху черно, ризата му е опъната върху широките му рамене. Очите ми падат върху лявата му ръка, която е покрита с татуировки.
Кали, в какво си се забъркала?
Върха на ботуша на Търговеца побутват трупа.
– Хм, поправям се. Предимно мъртъв.
Това ме изважда от равновесие.
– Какво? – Той не може да е жив. Страхът, който бушува във вените ми, е живо, дишащо нещо.
– Това ще ти струва вероятно повече, отколкото си готова да предложиш, но все пак мога да го съживя.
Да го съживиш? Какво пуши този пич?
– Не искам да е жив, – казвам аз.
Търговецът се обръща и за пръв път в живота си го поглеждам добре.
Просто гледам и гледам. Бях си представила гадняр, но макар и зъл, човекът пред мен не е гадняр.
Дори не е близо до него.
Търговецът е великолепен по начин, по който само няколко редки мъже са такива. Не е суров, въпреки силната челюст и твърдия блясък в очите му. Лицето му е симетрично, във всяка негова черта има сочност, която по-често се среща при жените, отколкото при мъжете. Високи, изпъкнали скули, нечестиви, извити устни, блестящи сребристи очи. Не че изглежда женствен. Това е невъзможно с неговата широка, мускулеста фигура и гадно облекло.
Той просто е красив мъж.
Наистина красив мъж.
Той ме оглежда.
– Не.
Поглеждам го странно.
– Какво не?
– Не правя бизнес с непълнолетни.
Въздухът затрептява и, о, боже, той си тръгва.
– Чакай, чакай! – Протягам ръка. Сега не само въздухът трепти. Това е кожата ми. Напоследък тя често прави това – блести нежно.
Той спира, за да се вгледа в ръката ми. Нещо преминава през тези негови очи, нещо по-диво от шок, нещо по-неукротимо от вълнение. Стаята около него сякаш потъмнява, а на гърба му, кълна се, забелязвам нещо голямо и извито.
Колкото бързо дойде моментът, толкова бързо и изчезна.
Очите му се свиват.
– Какво си ти?
Ръката ми пада.
– Моля те, – умолявам. – Наистина трябва да сключа сделка.
Търговецът въздъхва, звучи все така изтормозено.
– Слушай, аз не сключвам сделки с непълнолетни. Отиди в полицията. – Въпреки тона му, той все още гледа ръката ми, като сега има далечно, притеснено изражение.
– Не мога. – Само ако знаеше. – Моля те, помогни ми.
Погледът му се премества от ръката ми към лицето.
Търговецът скърца със зъби, намръщен, сякаш усеща нещо лошо. Взира се в мен в целия ми кървав, разчорлен блясък. Още едно скърцане със зъби.
Погледът му прекосява стаята, като се спира на доведения ми баща. Какво вижда той? Може ли да каже, че това е било инцидент?
Зъбите ми започват да тракат. Притискам ръцете си плътно до гърдите си.
Напук на себе си очите му се връщат към мен, погледът му за кратко омеква, преди да се втвърди отново.
– Кой е той?
Преглъщам.
– Кой. Е. Той? – Повтаря Търговецът.
– Доведеният ми баща, – измъквам се аз.
Той се взира в мен, погледът му е непоколебим.
– Заслужаваше ли го
Изпускам треперещ дъх и една сълза се изплъзва въпреки моето желание. Кимвам без думи.
Търговецът ме разглежда дълго време, като погледът му се премества върху сълзата, плъзнала по бузата ми.
Той отвръща поглед и се намръщва. Мъжът потрива устата си с ръка, отдалечава се на две крачки, преди да се обърне към мен.
– Добре, – изсумтява той. – Ще ти помогна – още скърцане със зъби и още един поглед, който се спира на сълзата по бузата ми – безплатно. – Той почти се задушава при изричането на думите. – Само този път. Смятай, че това е моята безвъзмездна помощ за века.
Отварям уста, за да му благодаря, но той вдига ръка, а очите му се присвиват.
– Недей.
Когато отваря очите си, те преминават през стаята. Усещам как магията пулсира от него. Знам за тази страна на нашия свят – свръхестествената. Доведеният ми баща е изградил империята си върху магическите си способности.
Никога обаче не съм виждала този вид магия в действие – магия, която може да накара нещата да се случат по необясним начин. Задъхвам се, когато кръвта се разтваря от пода, после от плота, а след това и от дрехите, косата и ръцете ми.
Следва счупената бутилка. В един момент тя е там, а в следващия изчезва. Каквото и да е това вълшебство, то гъделичка кожата ми, докато преминава през стаята.
След като приключва с местопрестъплението, Търговецът се насочва към тялото.
Спира, когато стига до него, и се вглежда любопитно в мъртвеца. След това се успокоява.
– Това ли е този, който мисля, че е?
Вероятно сега не е подходящ момент да кажа на Търговеца, че съм убила Хю Андерс, най-могъщия борсов анализатор там и човека, който срещу подходяща цена може да ви каже почти всичко, което искате да знаете за бъдещето. Кога ще се провали някоя сделка с наркотици, дали заплахата за живота ти е безобидна или реална, дали ще те хванат за смъртта на врага. Ако не беше най-добрият ясновидец в света, то поне беше един от най-богатите. Не че това го спасяваше от смърт.
О, ирония на съдбата.
Търговецът изпуска поредица от проклятия.
– Ебати проклетите сирени – измърмори той. – Лошият ви късмет се отразява и на мен.
Потръпвам, добре запознат с предразположението на сирените към нещастие. Именно това донесе на майка ми нежелана бременност и ранна смърт.
– Имаш ли някакви роднини? – Пита той.
Прехапвам долната си устна и поклащам глава, като се прегръщам по-силно. На света съм само аз, аз и малката стара жена.
Той отново псува.
– На колко години си?
– След две седмици ще стана на шестнайсет. – Рожденият ден, който чаках с години. В общността на свръхестествените хора шестнайсетте години бяха законната възраст за пълнолетие. Но сега точно този факт можеше да бъде използван срещу мен. Щом навършех това магическо число, можех да бъда съдена като възрастен.
Бяха ми останали две седмици до свободата. Две седмици. И тогава се случи това.
– Най-накрая – въздъхна той – добри новини. Събери си багажа. Утре се местиш на остров Ман.
Примигвам, умът ми бавно наваксва.
– Какво? Чакай – утре? – Ще се местя? И то толкова скоро? Главата ми се завърта при тази мисъл.
– Академията „Пийл“ има летни сесии, които започват след няколко седмици, – казва той.
Разположена на остров Ман, остров между Ирландия и Великобритания, академията „Пийл“ беше премиерното свръхестествено училище-интернат. Отдавна мечтаех да отида там. И сега щях да го направя.
– Оттогава ще посещаваш занятията и няма да казваш на никого, че си убила Хю, шибания Андерс.
Потръпвам от това.
– Освен ако – добавя той, – не предпочиташ да те оставя тук с тази бъркотия.
О, Боже.
– Не – моля те, остани!
Още една изстрадана въздишка.
– Аз ще се справя с тялото и властите. Ако някой попита, той е получил инфаркт.
Търговецът ме поглежда с любопитство, преди да си спомни, че ми е ядосан. Той щраква с пръсти и тялото левитира. Отнема ми няколко секунди, за да преработя факта, че в кухнята ми се носи труп.
Търговецът изглежда невъзмутим.
– Има нещо, което трябва да знаеш.
– Ами? – Погледът ми е вперен в плаващото тяло. Толкова е страшно.
– Гледай мен – отсича Търговецът.
Вниманието ми се насочва към него.
– Има вероятност магията ми да се износи с времето. Може и да съм могъщ, но онова красиво проклятие, което всички вие, сирените, сте навили над главите си, може да надвие дори моята магия. – Някак си успява да излезе арогантен, дори когато ми казва, че силите му може да се окажат недостатъчни.
– Какво ще стане, ако е така? – Питам.
Търговецът се усмихва. Огромен задник. Вече съм му направила профил.
– Тогава е най-добре да започнеш да използваш женските си хитрости, херувимче – казва той и очите му ме пронизват. – Ще ти трябват.
С тази прощална реплика Търговецът изчезва заедно с човека, когото убих.
Настоящето
Сила.
Това е сърцевината на моята пристрастеност. Сила. Веднъж бях смазана под тежестта ѝ и тя почти ме погълна цялата.
Но това беше много отдавна. И сега аз съм могъщата сила.
Частната стая на ресторанта меко свети под светлината на свещите. Навеждам се близо до Мики.
– Значи това е, което ще се случи. Ще върнеш онези пари, които си присвоил, обратно на майка си.
Празните му преди това очи се фокусират върху мен. Ако погледът можеше да убива…
– Майната ти.
Усмихвам се и знам, че изглеждам хищно.
– Слушай внимателно, защото това е единственото предупреждение, което ще ти дам: Знам, че нямаш никаква представа какво съм. Но те уверявам, че мога да съсипя живота ти и съм достатъчно голям кретен, за да го обмисля. Така че, ако не искаш да загубиш всичко, на което държиш, ще се съобразяваш с мен.
Обикновените смъртни знаят, че свръхестествените хора съществуват, но ние сме склонни да се отделяме от немагическите надарени, поради простата причина, че забавни неща като лов на вещици обикновено се появяват, когато смъртните се уплашат от нас, свръхестествените.
Посягам към чантата си.
– Сега, понеже не можеш да бъдеш добър син сам, ще ти помогна – казвам весело. Изваждам от чантата си химикалка и поредица от документи, които клиентката ми даде.
Избутвам чинията на Мики от пътя и ги поставям пред него.
Единият е писмено признание за вина, а другият е запис на заповед – и двата документа са изготвени от адвоката на клиентката ми.
– Ще изплатиш всяко откраднато пени – с десет процента лихва.
Мики издава тих звук.
– Това петнайсет процента лихва ли беше? – Той яростно поклаща глава.
– Точно това си мислех. Сега ще ти дам десет минути да прелистиш документа, а след това ще го подпишеш.
Прекарвам тези десет минути в опитване на виното и храната, които гостите на Мики са оставили след себе си, като си вдигам токчетата нагоре, защото, уф, токчета.
Когато времето изтича, вземам документите от Мики. Докато ги прелиствам, поглеждам към самия човек. Лицето му вече е покрито с нездравословен блясък от пот и се обзалагам, че ако свали сакото си, ще видя огромни пръстени от нея под мишниците му.
Приключвам да прелиствам документа. След като приключвам, ги прибирам в чантата си.
– Почти сме готови.
– Почти? – Той произнася думата, сякаш никога не е чувал за нея.
– Не си мислеше, че ще те оставя само на няколко нищожни подписа, нали? – Поклащам глава и сега кожата ми осветява стаята повече, отколкото е слабото осветление. Сирената в мен обича това. Да си играе с жертвата си. – О, Мики, не, не, не, не.
И тук спирам да се заигравам с Мики и се заемам с убийството. Навеждам се напред, като влагам в гласа си толкова сила, колкото мога.
– Ще поправиш грешките си. Никога повече няма да направиш това и ще прекараш остатъка от живота си, работейки, за да бъдеш по-добър човек и да заслужиш прошката на майка си.
Той кимва с глава.
Грабвам чантата си.
– Бъди добър син. Ако чуя, че не си бил – ако изобщо чуя нещо, което ти се отразява зле – ще ме видиш отново, а ти не искаш това.
Той поклаща глава, изражението му е празно.
Изправям се. Работата ми тук е свършена.
Достатъчна е една-единствена заповед.
Забрави, че съществувам. Паметта ти изтрива моето съществуване.
Погледни встрани. Очите ти се движат навсякъде, но не и към мен.
Разкажи ми най-тъмната си тайна. Устата и умът ти те предават.
Дай ми богатството си. За миг ще изчистиш банковата ни сметка.
Потапяне.
Потопи. Потопи се. Потопи. Умираш.
Това е било любимото на някого по времето, когато светът е бил млад, когато сирените са се сдобили с репутацията си, че подмамват моряците към смъртта им.
Да се удавиш.
Понякога, когато оставам сама със собствените си мисли – а това се случва доста често – се чудя за онези жени, които висели по скалите, викали моряците и ги подмамвали да умрат. Наистина ли се е случило така? Искали ли са те да умрат? Защо са преследвали точно тези мъже? Митовете не казват нищо.
Чудя се дали някоя от тях е била като мен – дали красотата им не ги е превърнала в жертви много преди да им даде власт. Дали някой моряк някъде не е злоупотребил с тези жени, преди изобщо да имат глас. Дали не са станали гневни и уморени като мен и не са използвали властта си, за да накажат виновните като отплата.
Чудя се колко от историята е вярна и колко от жертвите им са били невинни.
Аз съм жертва на лошите мъже. Това е моята вендета. Моето пристрастяване.
Изкачвам стълбището към къщата си на плажа в Малибу, краката ми са възпалени от часовете, прекарани в стоене на токчета. Пред мен шистовата сива боя на къщата ми се лющи от дървените летви. По керемидите на покрива расте яркозелена плесен. Това е моят съвършено несъвършен дом.
Влизам вътре, а тук въздухът мирише на океан. Домът ми е прост. Той има три спални, плочките са изпочупени и ако минете през него боси, ще получите пясък между пръстите си. Дневната и спалнята са с изглед към океана, а цялата задна стена и в двете стаи не е нищо повече от гигантски плъзгащи се стъклени врати, които могат да се отварят изцяло към задния двор.
Отвъд малкия ми заден двор светът се отдалечава. Дървено стълбище се спуска по крайбрежната скала, на която е кацнала къщата ми, а в дъното му леденият Тих океан целува пясъчния калифорнийски бряг – и краката ви, ако му позволите.
Това място е моето светилище. Разбрах го още в момента, в който агентът по недвижими имоти ми го показа преди две години.
Преминавам през къщата си по тъмно, без да си правя труда да светна лампите, докато събличам дрехите си една по една. Оставям ги, където паднат. Утре ще ги прибера, но тази вечер имам среща с морето, а след това и с леглото си.
През прозорците на хола луната грее ярко, а сърцето ми е изпълнено с такъв безкраен копнеж.
Тайно се радвах, че Илай трябва да се държи далеч от мен, докато отмине пълнолунието. Като ликантроп той трябва да стои далеч от мен по време на Свещената седморка – седмицата около пълнолунието, когато не може да контролира преминаването си от човек във вълк.
Имам свои собствени причини да искам да бъда сама по това време, причини, които нямат нищо общо с Илай и всичко е свързано с моето минало.
Излизам от дънките си, когато влизам в спалнята си, за да взема банския си костюм. Точно когато посягам назад, за да разкопчая сутиена си, една сянка, по-тъмна от останалите, се раздвижи.
Задушавам писъка, който се надига в гърлото ми. Ръката ми опипва стената до мен, докато намери ключа за осветлението. Включвам осветлението в спалнята.
Пред мен, облегнат на леглото ми, е Търговецът.
Назад към част 3 Напред към част 5
