ГЛАВА 4
Октомври, преди осем години
– Нeискаш да започваш – казва Търговеца, когато се проявява в стаята ми в общежитието.
Запъвам се назад при вида му. Това е вторият път, в който го призовавам, и не би трябвало все още да се изненадвам, че той може просто да се появява на воля, но съм.
Изправям се.
– Магията ти се проваля. – Трябваше да прозвучи като обвинение, но излезе като молба.
Той поглежда към тесните ми помещения.
– Предупредих те, че може да се случи, – казва той, премества се до прозореца и поглежда към дъждовната нощ.
Вече съм загубила вниманието му.
– Искам да се уверя, че това няма да се случи.
Търговецът се обръща и ме преценява.
– Значи Бейби Сирена иска да сключим още една сделка? – Казва той, като кръстосва ръце. – Не успях да те уплаша достатъчно първия път?
Очите ми се движат по бялата му коса и големите, изваяни ръце.
Добре, че ме уплаши. Има нещо в него, което изглежда малко диво. Див и странен. Но отчаяните времена изискват отчаяни мерки.
– Какво би желала да ми дадеш? – Казва той, промъквайки се към мен. – Какви тъмни и ужасни тайни би споделила? – Пита той, приближавайки се. – Чувала си, че тайните са ми любими, нали?
Искам да се отдръпна, но някакъв първичен страх ме вкоренява на място.
Очите му ме проследяват.
– Но за една сирена… о, бих направил изключение. Всичко, което искам, ще трябва да ми го дадеш. Кажи ми, херувимче, можеш ли да ми дадеш всичко, което искам?
Преглъщам, когато той се приближава.
– Можеш ли да убиваш за мен? – Той пита с тих глас. Устните му се допират до ухото ми. – Можеш ли да ми дадеш тялото си?
О, Боже, той истината ли казва? Може ли наистина да ме накара да направя тези неща?
Той прокарва носа си по бузата ми и се смее на очевидния ми страх.
Отдалечавайки се от мен, той казва:
– Както ти казах и преди, не се пазаря с непълнолетни. Не си съсипвай живота, като ми дължиш нещо.
Въздухът затрептява.
Може и да ме е изплашил до смърт, но в този момент съм твърде далеч. Не мога да го оставя да си тръгне. Толкова е просто.
Сирената изплува на повърхността, протягайки се точно под кожата ми. Тръгвам към него и хващам китката му, а ръката ми свети.
– Сключи сделка с мен – казвам, като влагам колкото се може повече блясък в гласа си. – Аз не съм малолетна.
Наистина не съм. В общността на свръхестествените хора законната възраст за пълнолетие е шестнадесет години. Това е някакъв архаичен закон, който никой никога не си е правил труда да промени.
И точно сега не се оплаквам.
Търговецът поглежда ръката ми, сякаш не може да повярва на случващото се, и аз за миг изпитвам разкаяние. Гадно е да отнемаш свободната воля на някого.
Отчаяни времена.
Чертите му се изострят, веждите му се спускат, останалата част от лицето му става, с една дума, зловеща.
Той изтръгва ръката си от ръката ми.
– Смееш да ме омагьосваш? – В гласа му се усеща силата на силата му и тя е вкаменяваща, изпълва цялата стая.
Отстъпвам назад. Добре, да го омагьосам може би е била лоша идея.
– На теб не ти действа? – Кое свръхестествено същество е имунизирано срещу блясъка?
Търговецът се приближава към мен, а ботушите му зловещо звънят. Ядосан е, това е очевидно.
Навежда се, толкова близо, че няколко кичура от бялата му руса коса гъделичкат бузите ми.
– Искаш да пропилееш живота си, като сключиш сделка? – Устните му се изкривяват съвсем леко, а очите му искрят от интерес. – Добре, нека сключим сделка.
Настоящето
– Длъжна съм да кажа, че сънят не те превръща в човек.
Преобръщам се в леглото и разтърквам очите си. Когато отдръпвам ръката си, виждам, че Търговецът стои отстрани на леглото, със сгънати ръце и наведена глава. Той ме изучава, сякаш съм екзотична птица, което технически погледнато, донякъде съм.
– Какво правиш тук? – Питам, все още неспокойна от съня.
– В случай че си пропуснала, денят приключи. Тук съм, за да взема още от заплащането си. – Начинът, по който казва „заплащане“, предизвиква тръпки по гръбнака ми. Зад гърба му луната блести ярко в стаята.
Въздишам. Проспах целия ден. Откакто се обадих по телефона…
Той щраква с пръсти и одеялата, които ме покриват, се смъкват.
– Дез, какво си…?
Той ме прекъсва.
– Пижамата ти също не става за теб, херувимче. Надявах се, че и те ще се подобрят с възрастта.
Задушавам прозявката си и се оттласквам от леглото.
– Защото не ми пука какво мислиш, – промълвявам и минавам покрай него. Ако вчера присъствието му ме изпълваше със стара болка, тази вечер усещам само досада. Е, и малко похот, и един куп болка в сърцето. Но точно сега се съсредоточавам върху раздразнението.
Проправям си път към банята, като дискретно избърсвам малко слюнка от устата си.
Търговецът ме следва, наслаждавайки се на това колко много съсипва вечерта ми.
– О, но мисля, че ти го правиш, – казва той.
В отговор затръшвам вратата пред лицето му. Вероятно това не е най-разумният начин да се справиш с Краля на нощта, но точно сега не ми пука много.
Правя две крачки от вратата на банята и тя се отваря зад мен. Обръщам се и се взирам в Търговеца, чието тяло изпълва пространството. Вратата ми виси от пантите си под странен ъгъл.
– Не бях свършил – казва той спокойно. Очите му блестят, докато ме гледат; красив е и ужасен за гледане.
– Дължиш ми нова врата – отговарям аз.
Той се засмива и това е изпълнено с мрачно обещание.
– Защо не поработим върху изплащането на сегашните ти дългове, преди да говориш за това какво ти дължа?
Поглеждам го с ясрост, защото той ме притежава.
– Какво е толкова важно, че трябваше да изкъртиш вратата ми, за да ми го кажеш? – Питам, като сгъвам ръце на гърдите си.
Върху татуираната му китка се оформя часовник и той потупва циферблата му.
– Време, Кали, време. Имам някои важни срещи, които трябва да спазя. Трябва да си готова след двайсет минути.
– Добре. – Отивам до душа си и включвам уреда. Това ще трябва да е бърз душ.
Когато се обръщам обратно, Търговецът се е настанил удобно на плочките в банята ми. Обляга се на стената до огледалото, единият му облечен в кожа крак е изпънат пред него, а другият е свит в коляното.
– Излизай, – казвам аз.
Той ми се усмихва лениво.
– Не.
– Не се шегувам.
Едната му вежда се извива нагоре.
– И аз не се шегувам.
Прокарвам ръка през косата си.
– Няма да се съблека пред теб.
– Нямам нищо против, – казва той. – Вземи душ с дрехите си.
О, защото това е разумно.
– Ако не искаш да излезеш от банята, тогава ще отида някъде другаде.
– Кранчето в банята за гости не работи, – казва той, като предизвиква блъфа ми. Очите ми се разширяват, преди да си спомня, че е негова работа да знае тайни.
Той няма да си тръгне.
– Добре, – казвам, като свалям тениската си. – Наслаждавай се на пийпълметрията – това е всичко, което ще получиш от мен.
Смехът му се плъзга по ръката ми.
– Не се заблуждавай, херувимче. Имаш китка, пълна с дългове, а аз имам много, много изисквания.
Хвърлям му още един неприятен поглед, докато влизам под душа, за да сваля останалата част от дрехите си, без да се интересувам, че водата бързо попива материала. Завесата на душа напълно ме скрива от него.
Излизам от долнището на пижамата си, като се уверявам, че когато ги хвърлям през пръчката на завесата, се прицелвам право в перчема на Дез.
Той се ухилва зловещо и знам, без да го поглеждам, че е спрял дрехите да го ударят.
– Хвърлянето на неща няма да промени съдбата ти, Кали.
Но се чувствам адски добре. Хвърлям спортния си сутиен, а след това и бикините си към него. Няколко секунди след като ги хвърлям, чувам как те падат безполезно на земята с плясък.
– Изглежда пижамата ти не е по-добра мокра, отколкото суха. Срам.
– Изглежда, все още си мислиш, че ми пука – отвръщам аз.
Той не отговаря и в банята бързо настъпва тишина.
Това не е изключително неловко или нещо подобно – мисля си, докато започвам да се изплаквам.
– Защо си тук, Дез?
– Ти вече знаеш защо, – казва той.
За да събира.
– Искам да кажа, защо сега? Минаха седем години.
Седем години радиомълчание. И като си помисля, че с този човек някога бяхме почти неразделни…
– Ти преброи годините ни на раздяла? – Казва Дез с присмехулна изненада. – Ако не знаех по-добре, щях да кажа, че съм ти липсвал. – В думите му се долавя слаба следа от горчивина.
Изключвам водата, промушвам се с ръка през завесата, за да взема кърпа.
– Но ти знаеш по-добре. – Увивам кърпата около себе си и излизам.
– Пръчки и камъни, херувимче, – казва той и скача от плота. – А сега, нарязвай. Имаме хора, които трябва да видим, и места, които трябва да посетим. – И с това напуска банята.
Тъкмо навличам панталоните си, гадното ми бельо е на показ, когато Търговецът поглежда часовника си.
Откакто излезе от банята, той се е облегнал на страничния стол в спалнята ми и ме чака да приключа с подготовката. Единият му облечен в кожа крак се поклаща, докато чака. Не мога да не почувствам, че се уверява, че няма да се опитам да избягам.
Сякаш от двама ни аз съм тази, която е известна с бягането.
– Времето изтече, Кали. – Той се изтласква от стола ми и се приближава към мен. Има нещо хищническо в начина, по който се движи.
– Чакай… – Отстъпвам назад и се блъскам в скрина. Косата ми все още е мокра, а краката ми са боси.
– Не, – казва той точно когато се приближава към мен.
Успявам да отворя чекмеджето на скрина и да измъкна от него чифт чорапи, преди той да ме вземе в ръце. Преди да замине, ме държеше така. Притискаше ме до себе си и ме люлееше в прегръдките си, докато плачех от сърце. А когато заспивах, той лежеше до мен с часове, само за да може да ме събуди от кошмарите ми.
Но тогава никога не ме беше целунал – дори не се беше опитвал да го направи. Не и до последната нощ, а тогава все още бях само аз.
– Наистина ли това е необходимо? – Питам, като се обръщам към мястото, където лежах в ръцете му. Потискам треперенето си. Тялото му все още се усеща като у дома, точно както беше, когато бях тийнейджърка, а аз мразя това.
Никога не съм се освобождавала от него. Когато слънцето ме удари в лицето, виждам сянката му на асфалта. Когато нощта се приближава към мен, неговата тъмнина покрива стаята ми. Когато заспивам, лицето му преследва сънищата ми.
Той е навсякъде и във всичко и никое от влюбванията не може да накара сърцето ми да го забрави.
Дез ме поглежда, сребърните му очи омекват съвсем мъничко. Може би си спомня и за всички други случаи, когато кожата му се е притискала към моята.
– Да – е всичко, което казва.
Неудобно навличам единия чорап върху крака си. Другият чорап се изплъзва от ръцете ми и аз проклинам, когато пада.
Миг по-късно чорапът се полюшва до нас и се приземява върху корема ми.
– Можеш ли да ми вземеш обувките? – Питам.
Очите на Търговеца се преместват към ботушите, които почиват до плъзгащата се стъклена врата на спалнята ми. Докато гледам, те се вдигат от земята и се носят към мен. Улавям ги във въздуха.
– Благодаря – казвам, като му се усмихвам искрено. Стотици пъти съм го гледала как прави този малък салонни трик и винаги съм очарована от него.
Само за част от секундата стъпките му се забавят. Той се намръщва, докато ме гледа, а веждите му се свиват. И после отново се връща към ходенето.
Плъзгащата се стъклена врата се отключва и се отваря. Хладният нощен въздух ме връхлита, когато Търговецът излиза навън.
– Истина или предизвикателство? – Казва той точно когато завършвам обуването на ботушите си.
Крайниците ми се сковават. Разплатата започва.
По-рано днес бях готова за него, но сега не съм. Той все още не е отговорил защо след всичкото това време е избрал този момент, за да се върне в живота ми. Или защо изобщо го напусна. Но аз знам по-добре, отколкото да очаквам обяснение. Да измъкнеш от него тайни е по-трудно, отколкото да изкъпеш котка.
– Истината.
– Казахте ли „предизвикателство“? – Пита той, повдигайки вежди, докато ме гледа надолу. Косата му днес не е вързана назад и белите ѝ кичури обрамчват лицето му. – Вие, сирените, винаги знаете как да подправите нещата.
Не си правя труда да отговарям. Търговецът е крив през цялото време, така че думите му ни най-малко не ме изненадват.
Но това, което прави след това, ме изненадва.
Въздухът зад него трепти и се слива, докато не се появяват сгънати крила, които се издигат над лопатките му.
Дъхът ми застива в гърлото.
Цялата ми враждебност, цялата ми болка, цялата ми обида – всичко това утихва, докато гледам тези крила.
Тъмна, сребриста кожа се простира върху костите, толкова тънка на някои места, че мога да видя деликатните вени под нея. Крилата му са остриета с бели костни нокти, най-големият от които е с големината на ръката ми.
Само веднъж досега съм виждал крилата на Дезмънд и тогава това беше, защото той беше загубил контрол над магията си. Това не изглежда спонтанно, а преднамерено. Не мога да си представя защо точно сега е решил да ги разкрие, и то точно пред мен.
Протягам ръка през рамото му и прокарвам пръсти по гладката кожа на единото. Ръцете му се напрягат около мен и усещам дишането му спокойно.
– Красиви са – казвам. Исках да му го кажа отдавна, но така и не успях да го направя.
Очите на Търговеца се спускат по лицето ми до устните ми. Взира се в тях за миг.
– Радвам се, че ти харесват. Тази вечер ще се взираш в тях доста често.
Назад към част 5 Напред към част 7
