ГЛАВА 6
Ноември, преди осем години
Едно желание става две, две желания стават четири, четири стават осем… докато някак си цяла редица мъниста не обиколи китката ми.
Това трябваше да бъде само една вечер. Но като наркоман се върнах при него за още. Повече нощи, повече общуване. Не знам каква е историята на Търговеца. Той няма причина да продължава да ми се отдава.
И все пак го прави…
Поглеждам мънистата си и си спомням предупрежденията на Търговеца.
Всичко, което искам, ще трябва да ми го дадеш. Кажи ми, херувимче, можеш ли да ми дадеш всичко, което искам?
… Можеш ли да ми дадеш тялото си?
Би трябвало да се страхувам от тази заплаха. Вместо това в мен се загнездва неспокойно очакване.
Не съм наред с главата си.
– За какво си мислиш, херувимче? – Пита той.
Тази вечер Търговецът се настанява удобно на леглото ми, тялото му е толкова голямо, че краката му висят над ръба. Гледката му там, съчетана с потока на мислите ми… усещам как топлина пълзи по бузите ми.
– О, определено е нещо не подходящо. – Той се настанява на възглавницата ми, като плъзга ръце зад главата си.
Точно когато си мисля, че ще ми се подиграе за това, очите на Търговеца се преместват в стаята ми. Погледът ми го следва, плъзгайки се по закачалката с евтините ми бижута и чантичката с гримове, която седи върху скрина ми. Вглеждам се в плакатите, окачени на стената ми – един на „Бийтълс“, друг – черно-бяла снимка на Айфеловата кула, и онзи тъп плакат „Keep Calm and Read On“. Учебниците ми са подредени на бюрото ми, заедно с чашата и кутиите с чай.
На пода има книги, дрехи и обувки с изтрити подметки.
Изведнъж се почувствах млада. Млада и неопитна. Не мога да си представя колко жени е посетил Търговецът, но се обзалагам, че стаите им са изглеждали далеч по-зрели от моята, с моите залепени с тиксо плакати и тъжен малък сервиз за чай.
– Нямаш ли съквартирантка? – Пита той, като забелязва сгъваемия стол, който съм разположила на мястото, където би трябвало да има друго легло.
– Вече не.
Тя се премести при приятелката си, която беше настанена в единична стая и искаше съквартирантка. Бях едновременно разочарована и облекчена да я видя да си отива. Харесваше ми общуването с нея, но ние двете не си допадахме. Тя беше забавна и жизнерадостна, а аз бях… притеснена.
Търговецът ме погледна съжалително.
– Трудно ли се сприятеляваш, херувимче? – Попита той.
Извиквам.
– Престани да ме наричаш така, – казвам, плъзгам се на стола на компютъра и изпъвам краката си на бюрото.
Херувим. Накара ме да си мисля за дебели ангелчета. Това ме кара да се чувствам още по-млада.
Той само ми се усмихва, наистина се чувства удобно.
– Как изобщо се казваш? – Казвам,
– Няма ли да се занимаваме с въпроса за приятелите? – Пита той.
– Това се нарича отклоняване на вниманието, – казвам аз, като накланям стола си назад, докато му говоря, – и ти също го правиш.
Очите му танцуват. Съмнявам се, че някога ще го признае, но започвам да вярвам, че му харесва да ме посещава. Знам, че ми харесва да го имам наблизо. Той държи демоните ми настрана само за малко по-дълго, отколкото иначе би го направил.
– Наистина ли си мислиш, че просто давам на клиентите името си, херувимче? – Той взема от нощното ми шкафче безполезна хартийка.
– Спри. Обаждам се аз.
– Кой е Джордж? – Пита той, прочитайки листчето.
И сега искам да умра. Изтръгвам бележката от него, смачквам я и я хвърлям в кошчето за боклук.
– О, Боже. Джордж. – Само начинът, по който казва това, е достатъчен, за да се преборя с поредната си червенина. – Той ли е този, за когото си мислиш неподходящо?
Само ако…
– Защо ти пука? – Питам.
– Когато едно момче ти даде номера си, това е, защото те харесва. И ти си го запазила. На нощното си шкафче. – Търговецът казва това, сякаш нощното шкафче е решаващо.
Какво трябваше да му отговоря? Че единственото момче, върху което се бях фиксирала в момента, беше самият Търговец?
Не, благодаря.
– Не е като да се срещаме с него. – Промълвявам. – Сестра му е приятелка с едно момиче, което не ме харесва.
Не е нужно да изреждам останалото. Търговецът повдига вежди.
– А. – Усещам как погледът му прави дисекция на езика на тялото ми.
Какво вижда той? Смущението ми? Разочарованието ми? Унижението ми?
Той отмества краката си от леглото, а внезапното действие ме стряска. Протяга ръка и ме издърпва на крака.
– Вземи си палтото.
– Защо?
– Защото ще излизаме.
Настоящето
Сутринта, преди да тръгна на работа, се запътвам към банята и оглеждам счупената врата.
Поправена. Търговецът я е поправил, без да сключва сделка. Сърцето ми забива по-силно при това осъзнаване. Търговецът е измамник; всичко си има цена. Така че защо не и това?
И прощалните реплики на Търговеца. Стискам очи. Нещо, което той каза, се запечата в съзнанието ми.
Седем години са много време за чакане, особено за човек като мен.
Търговецът не чака никого, особено пък луничав клиент, който някога е бил твърде нетърпелив да се отплати за всички получени услуги. Но звучи така, сякаш точно това е направил – чакал е. Това е безсмислено.
Завъртам гривната около китката си, като преброявам, а след това пресмятам мънистата.
Останали са триста и шестнайсет от тях. Това означава, че Търговецът е махнал някои, след като съм купила скъпоценните му мебели. Няколко мъниста в замяна на тайната, която разкрих.
Почиствам лицето си.
Точно сега, повече от всякога, мисля, че мразя Търговеца. Мразя това, че нахлу в живота ми, когато наистина правех нещо от него. Мразя, че трябваше да скъсам с Илай по телефона, защото не знаех какви задачи ще поиска от мен Дез. Но най-много от всичко го мразя, защото е по-лесно да го мразя, отколкото себе си.
Влизам в „Западно Крайбрежие“ с двайсет минути закъснение, с розова картонена кутия, прибрана под мишница.
През последните шест години Темпер и аз се занимавахме с частни детективиски работи. Макар че това, което правим, е малко по-съмнително законно, отколкото това, което включва работата. Западно Крайбрежие Инвестигейшън може да ви осигури почти всичко – изчезнал човек, признание, доказателство за престъпление.
– Ей, – викам от рецепцията ни, – приготвих ни закуска.
Машинописът в офиса на Темпер спира.
– Понички? – Обажда се тя с надежда.
– Не, взех ни малко плодове. Помислих си, че днес ще е добър ден да започнем да работим по фигурите ни в бански костюми, – казвам и пускам кутията с понички на масата в приемната ни, а около нея се разнася малък облак прах.
Напомням: трябва да избърша мястото за сядане.
– Фигурите по бански са моят задник. – Темпер излиза от кабинета си и ме поглежда така, сякаш съм извънземно. – Мислиш ли, че искам да изглеждам като кльощав скелет?
Очите ѝ попадат върху кутията с понички.
– Донесох ни старомодни с боровинки и пълни с желе, – казвам и ѝ подавам и кафето. – Бум-плод.
Тя изсумтява.
– Кучка, харесва ми начинът ти на мислене.
– Да, любов. – Влизам в кабинета си.
Това са същите офиси, в които се преместихме преди пет години, когато в нощта на дипломирането си събрахме багажа и почти избягахме от академията „Пийл“, нашето училище-интернат, в търсене на нещо по-добро. Офисът ни все още носи същото вълнуващо, отчаяно усещане, както тогава, когато двете бягахме – аз от миналото си, а Темпер – от съдбата си – и се стремяхме да направим нещо ново за себе си.
Усмихвам се, когато виждам на бюрото си чека от последната ми задача. Захвърлям нещата си, плъзгам се на стола си и вземам чека, като го пъхам в чантата си. Надявам се, че Мики, гадният син, се отнася добре с майка си. Привилегия е изобщо да имаш такава.
Качвайки токчетата си на бюрото, включвам компютъра си. Докато чакам той да оживее, прелиствам съобщенията на служебния си телефон.
Едното е от бивша мишена, преследвач на име Шон, който беше проследил един от клиентите ми до дома му. И двете с Темпър трябваше да се включим в случая и явно сме оставили трайно впечатление, ако се съди по целия му цветист език. Изтривам съобщението и преминавам към следващото.
Следващите три съобщения са от потенциални клиенти. Плъзгам юридическия блок до себе си и вземам химикалка, като записвам имената и информацията за контакт, която оставят.
И тогава идва последното съобщение.
Мускулите ми се схващат, когато чувам топлия, грапав глас.
– Момиченце, не късам с теб. Не и заради това. Когато се върна, ще поговорим за това.
Гърбът ми се изправя.
Не, не, не.
– Дотогава – продължава съобщението, – дръпнах някои конци и преместих Търговеца в списъка на издирваните лица на първо място. – Също като в първата десетка.
По дяволите.
Точно това не исках да се случи. Илай да вземе моята бъркотия и да я превърне в своя собствена.
Веднага щом компютърът ми се зареди, отварям уебсайта на „Полиция“, като се премествам в Списъка на най-търсените.
Списъкът стига до стотина души, но десетте най-издирвани престъпници са отпред и в центъра, със снимката им точно до името.
Номер три в списъка: Търговецът (истинското му име не е известно).
– Ебаси майката – промърморвам аз, ритайки шкафа с документи до мен.
Не знам защо съм толкова притеснена. Търговецът може да се справи със собствените си глупости, а аз мога да се справя със собствените си глупости. Или пък можех, докато не се забърках с един алфа-ебаси върколак.
Очите ми се преместват върху скицата на лицето на Дез. В Полицията дори няма негова снимка, а самата снимка… той може да бъде всеки. Единственото, което са уцелили, са сребристите му очи и бялата коса. Което, ако трябва да сме честни, е достатъчно.
Кликвам върху линка, чудейки се колко ли жени офицери е трябвало да намаже Илай, за да влезе в десетката на преговарящите. Дез винаги е бил в списъка на издирваните лица, но не знам дали някога съм го виждала да стига толкова високо.
Страницата, която се отваря, е пълна със статистическите му данни и по-подробно описание. И за разлика от рисунката на Дез, те изглеждат точни, чак до ръкава му с татуировки. Не споменават обаче заострените му уши или крилата му.
Не знам дали е фея.
Но все пак това, с което разполагат, е уличаващо.
Отварям долното чекмедже на бюрото си и изваждам бутилката „Джони Уокър“.
Днес е един от тези дни.
Темпер влиза пет минути по-късно. Когато ме вижда, че пия, иска да вземе бутилката. С неохота я плъзгам по бюрото.
– Какво става, мацко? – Пита тя и отпива. Знае, че когато Джони се появи, значи се е случило нещо лошо.
Стискам зъби и поклащам глава.
Тя се свива от парещото уиски, очаквайки да кажа повече.
Поглеждам надолу към гривната си.
– Миналото ми ме настигна.
Тя връща бутилката обратно към мен.
– Имаш ли нужда да нараня някого? – Пита тя, напълно сериозна.
С нея сме толкова близки, колкото и приятелки, и сме от последната година в гимназията. И в основата на приятелството ни е някакъв договор: нищо няма да я завлече към бъдещето, което не иска, и нищо няма да ме завлече обратно към миналото, което се мъча да забравя.
Нищо.
Засмях се.
– Илай вече те изпревари.
– Илай? – Казва тя и повдига вежда. – Момиче, наранена съм. Момичетата са преди братята, помниш ли?
– Не съм го молила да се намесва. Разделих се с него и тогава той се замеси…
– Какво! – Тя грабва масата. – Ти си скъсала с него? Кога щеше да ми кажеш?
– Днес. Щях да ти кажа днес.
Тя поклаща глава.
– Кучка, трябваше да ми се обадиш.
– Бях заета с прекратяването на една връзка.
Тя пада обратно на стола си.
– По дяволите, момиче, Илай ще спре да ни прави отстъпка.
– От това си най-разстроена? – Казвам, като отпивам още една глътка уиски.
– Не, – казва тя. – Щастлива съм, че ти е пораснала вагина и си скъсала с него. Той заслужава нещо по-добро.
– Ще хвърля тази бутилка уиски по теб.
Тя вдига ръце, за да ме успокои.
– Шегувам се. Но сериозно, добре ли си?
Едва се сдържам да не погледна отново към екрана на компютъра си.
Издишам.
– Наистина? Нямам никаква шибана представа.
Отпивам голяма глътка вино, когато задната ми врата се отваря и влиза Търговецът.
– Отново се опитваш да изпиеш чувствата си, херувимче?
Сърцето ми се разтуптява при вида му в черната прилепнала риза и избледнелите дънки.
Оставям чашата с вино и книгата, която четях.
– Отново? – Казвам, повдигайки вежди. – Откъде знаеш как се справям?
– Слухове, – казва той безстрастно.
Свивам очи.
– Следиш ли ги?
Гласът ми прекъсва, когато Търговецът прекосява стаята, грабва чашата ми с вино и се отправя към кухненската мивка. Изсипва съдържанието ѝ в канализацията.
– Ей! – Казвам, – Това е скъпо бургундско.
– Сигурен съм, че джобът ти страда, – казва той. В гласа му няма и грам разкаяние.
Следвам го в кухнята.
– Не бива да губиш хубаво вино по принцип.
Той се отдалечава от мивката и аз изтръпвам, когато виждам как бутилката ми с вино левитира от масичката за кафе и прекосява дневната и кухнята, приземявайки се в чакащата ръка на Търговеца.
Той обръща бутилката с главата надолу и аз чувам звука на скъпоценното вино, което се изсипва от нея в порцелановия съд на мивката ми.
– Какво правиш? – Прекалено съм шокирана от дързостта му, за да направя нещо повече от това да зяпна, докато последното вино се върти в канала.
– Така не се решават проблемите – казва Търговецът и разтърсва към мен вече празната бутилка вино.
Първият пламък на справедливо възмущение замества шока ми.
– Пих чаша вино, психопате, а не цялата проклета бутилка.
Той хвърля бутилката в мивката и аз скачам, когато чувам как стъклото се чупи.
– Ти отричаш. – Очите на Дез са гневни. Той хваща грубо китката ми, като не откъсва поглед от мен.
С пръсти изпипва едно мънисто.
– Какво правиш? – Първите признаци на тревога ускоряват сърдечния ми ритъм.
– Грижа се за теб, – казва той, като ме гледа със същата интензивност.
Не мога да се сдържа, поглеждам надолу към ръцете му, защото изражението му ме кара да се гърча. Под пръстите му изчезва едно мънисто.
Вдигам вежди. Каквато и отплата да поиска току-що, знам, че няма да ми хареса.
– Ще ми кажеш ли колко ми струва това мънисто?
– Скоро ще разбереш.
Назад към част 7 Напред към част 9
