Глава 12
Дез не е говорил много за Арестис до момента, в който напускаме Барбос и се отправяме към най-малкия от плаващите острови на Нощното кралство, така че нямам никакви очаквания.
Летя до Дез, без да обръщам внимание на настроението му. Нощният въздух разрошва косата ми като любовник, топлото въздушно течение носи мен и Дез през неговото царство.
Летенето е все така вълнуващо, както и първия път, когато се издигнах в небето, и за кратко се замислям как някога ще се върна на земята. Преди Дез да ме научи да летя, единственото, което исках, беше животинските ми черти да изчезнат. Сега не знам дали някога ще съм готова да се откажа от тях, за да бъда нормална. Разбира се, крилата правят неща като преминаването през тесни врати и спането по гръб почти невъзможни, но те също така ме запознаха със съвсем друга моя страна, която е по-дива и по-свободна от Калипсо Лилис, самотния дедектив.
Полетът до Арестис е доста дълъг, а когато най-накрая виждам острова, съм изненадана от това колко е тъмен. Повечето от местата, които сме посетили досега, са били ярко осветени. Единствено Мемнос, Страната на кошмарите, беше почти толкова тъмен и това предизвиква у мен вълна от тревога.
Хвърлям кратък поглед към долната част на острова, където стотици, ако не и хиляди пещери са осеяли скалистата повърхност. Няколко минути по-късно Арестис е под нас, а аз за първи път виждам добре най-малкия и най-беден остров на Нощното кралство.
Виждам поредица от уютни къщички, скупчени покрай плитък поток, чиято вода блести под светлината на звездите. По краищата на речното корито растат странни растения, но извън него мястото е пустиня.
Дез е тих, когато двамата се приземяваме в блестящия пясък, който покрива голяма част от това, което виждам. Островът е малък, вероятно само на около десет мили. Някои от другите плаващи острови изглеждаха огромни, но това място… това място изглежда като нещо второстепенно, забравено от по-голямата част от Другия свят.
Може би затова ми харесва. Има нещо, което ме привлича в това колко е самотно и пренебрегнато. А тук, толкова далеч от всякаква градска светлина, сякаш сме само аз, Дез и безкрайният океан от звезди.
– Тук съм израснал – казва той толкова тихо, че почти го пропускам.
Вниманието ми се насочва от безплодния пейзаж към него.
– Ти си израснал тук?
Струва ми се невъзможно някой толкова красив и сложен човек като Дез да е дошъл от това натежало, пусто място.
Очите му имат далечен поглед, сякаш е изгубен в спомен.
– Майка ми работеше като градски писар. – Той посочва към група сгради в далечината. – Връщаше се вкъщи с мирис на пергамент, а пръстите ѝ бяха изцапани с мастило.
Едва дишам, страхувайки се, че каквото и да кажа, ще спре тази история в нейния ход.
– Бяхме толкова бедни, че не можехме да живеехм в подходяща къща. – Дез изглежда едновременно с болка и щастие, докато си спомня за това. – Живеехме в пещерите на Арестис.
– Мога ли да видя къде сте живели? – Питам.
Цялото изражение се изтрива от лицето на Дез.
– Вече не съществува. – Очите му срещат моите. – Но мога да ти покажа пещерите.
Извивам глава, докато се движа из пещерите под повърхността на Арестис. Скалата тук се е оформила в лабиринт от структури, подобни на пчелна пита. На това място има тъжна красота, като дъга в петролно петно.
Тунелите са студени и течащи, клаустрофобични и влажни.
Дез е живял тук.
Моята половинка, Кралят на нощта, прекарвал дни-години в тези пещери. Изглежда, че това е необичайно жестоко съществуване на толкова вълшебно място като Другия свят.
– Значи майка ти те е отгледала тук? – Питам го.
Майка му, писарката. Същата жена, за която Дез твърдеше, че би ме харесала. Същата жена, която някога сигурно е била част от кралския харем.
Дез кимва, челюстта му е твърда, докато си проправяме път през тунелите.
Оглеждам мрачните пещери. Тук, дълбоко в скалите, има някаква тъмна магия. Тя е направена от отчаяние и желания, от неизпълнени желания и мечти, които се държат заключени.
Как така един син, роден в кралски харем, се озовава тук? И как става така, че момче, израснало тук, става крал?
– Ами баща ти? – Натискам го, заобикаляйки една локва.
– Забавно е да питаш това… – Начинът, по който казва това, ме кара да мисля, че изобщо не е смешно.
Той оставя думите си да избледнеят в нищото, а аз не го притискам за повече.
Пред нас тунелът се отваря в кратер с размерите на футболно игрище. Досега бяхме под земята, но тук звездите блещукат над главите ни и светят във вдлъбнатината с форма на купа.
Дез ме изпреварва, а огромните му ботуши вдигат прах, докато я прекосява.
Близо до центъра на кратера той коленичи.
Всичко, което мога да направя, е да не се взирам в него. Бялата му коса, широкият му мускулест гръб, татуировките му и крилата, които упорито отказва да скрие, изглеждат толкова привлекателни – толкова привлекателни и толкова трагични.
Той е моята лична марка за спасение, но точно сега имам впечатлението, че той е този, който се нуждае от спасение.
Приближавам се зад него и слагам ръка на рамото му.
– Тук почина майка ми, – казва той тихо.
Усещам как стомахът ми се свива от признанието му.
Нямам думи.
Очите на Дез се преместват върху моите. Рядко му се случва да изписва мислите си на лицето, но точно сега не се притеснява да ме пази от тях и аз виждам цялата тази болка, която е бутилирана в него.
– Гледах я как умира.
Гърлото ми се свива.
Не мога да си го представя. Едно е да си свидетел как чудовището на доведения ти баща кърви на пода в кухнята, друго е да гледаш как умира някой, когото обичаш.
Заобикалям Дез отпред и ръцете му се спускат около кръста ми. Той повдига подгъва на блузата ми, за да притисне целувка към меката кожа на стомаха ми, а палците му се търкат напред-назад по кожата ми.
Прокарвам ръце през косата му, като разхлабвам кичурите от кожената лента, която ги държи назад.
Тази трагедия може да се е случила преди години и години, но точно сега изглежда, че всичко се разиграва в паметта на моя приятел, сякаш събитията са пресни.
– Какво се случи? – Питам тихо.
Почти не питам изобщо. Бог знае, че има толкова много спомени, които мразя да споделям.
Той ме поглежда, бялата му коса е разпусната.
– Баща ми се случи.
Назад към част 11 Напред към част 13
