ЛЕИА СТОУН – Втора година ЧАСТ 21

Глава 20

– О, скъпа, сигурна ли си, че не е прекалено голямо неудобство да съм тук? Мога да остана в един хотел за няколко дни, докато си намеря работа.
Майка ми стоеше в кухнята на Линкълн. Изглеждаше претоварена и благодарна, но и в шок. В момента, в който прекосихме границата, от челото ѝ беше изчезнал робският знак, който беше част от договора, който бяхме накарали Грим да подпише. Това беше и причината, поради която той се опита да я убие, преди да пресече границата.
Линкълн махна с ръка в знак на пренебрежение.
– Не е проблем. Честно казано, надявам се да ми сготвиш. Липсва ми домашно приготвената храна. Бриел никога не ми приготвя нищо – изсумтя той.
Майка ми се усмихна.
– Да, страхувам се, че моите готварски умения се отразяват повече на Майки. Бриел прилича повече на баща си – добър ядящ.
Хаха! Засмях се, но после се хванах за ребрата. Въпреки че бях прекарала няколко часа в лечебницата, след като закарах Бърни и Максимус в новото им жилище, все още ме болеше гадно и имах чувството, че мога да спя цяла година.
– Скъпа, защо не отидеш да легнеш. Бих искала да те наглеждам през следващите няколко дни, за да се уверя, че се лекуваш добре – провикна се майка ми.
– Да – съгласи се Линкълн. – Хайде. – Той започна да ме води към спалнята си и после спря.
– Ами – промълвих аз и започнах да се обръщам.
О, Боже мой, трябва да легна в леглото на майка ми, нали?“ – Попитах Сера.
Преди оръжието ми да успее да отговори, майка ми вдигна ръце.
– Моля те. Всички тук сме възрастни. Бриел вече е на двайсет години. Нямам нищо против.
Бузите ми станаха яркочервени от смущение. Майка ми винаги е била хладнокръвна по този начин. За петнайсетия ми рожден ден ми подари презервативи и опаковка противозачатъчни, въпреки че не правех секс.
– Добре – изпищях и се шмугнах в стаята на Линкълн. Нямаше как да правя секс с гаджето си, докато тя е в другата стая, но нямаше да имам нищо против да спя до Линкълн. Паднах в леглото, като внимавах да не се приземя върху раненото си рамо, макар че болката започна да се появява навсякъде другаде, когато ставите ми се успокоиха.
– Ти го направи, Бри. Измъкна цялото си семейство от Града на демоните. – Гласът на Линкълн беше мек в ухото ми, а пръстите му се движеха по кожата ми.
Имах го. Бях спасила семейството си.
Това беше красива мисъл. Огромно облекчение.
Ето защо се изненадах, че заспах с такова щастие, а накрая ме засмука такъв кошмар.

Вървях по онази алея в Ада и всички демони бяха обградили Сера. Но Сера не беше кактус. Тя беше малко дете, а онази старица отново беше там и крещеше. Всички бавно се обърнаха да ме погледнат, усмихваха се и ме посрещаха, сякаш си бях у дома. Аз се потях обилно, търсейки портал или път към дома.
Тогава се появи Луцифер и започна да ме обучава, точно както каза Джеймс. Работихме върху тъмната ми магия и аз бях негов ученик. Беше ужасно. В съня си правех каквото ми кажеше, но в главата си знаех, че това е грешно.
Исках да се махна.
Но бях заклещена в Ада.

– Бриел! – Гласът на Линкълн ме изтръгна от съня ми и клепачите ми се отвориха. Това беше четвъртият път, в който той ме събуждаше тази нощ.
Погледнах към часовника и видях, че е седем сутринта. Не исках да заспивам отново, въпреки че бях изтощена, не можех да рискувам да бъда отново завлечена от кошмарите.
– Мокра си. – Той докосна внимателно гърба ми.
– Кошмари – промълвих аз.
Тъмните вежди на Линкълн се сключиха със загриженост.
– Какви?
Не исках да имам навика да лъжа Линкълн, а и все още не бях му казала за това, което Джеймс беше казал. Седнах и прегърнах коленете си.
– Ад. Луцифер. Изобщо лоши неща.
Линкълн въздъхна.
– Добре. Е, използвала си много от тъмната си магия. Свали огърлицата. Всичко това вероятно е било твърде много за теб.
Спомняйки си за огърлицата, която все още беше в джоба на дънките ми, кимнах. Протегнах ръка надолу и я извадих, тежка в ръката ми.
– Ще го направиш ли? – Попитах го и вдигнах дългата си руса коса.
Той взе огърлицата от мен. Докато се приближаваше с нея към главата ми, тя легна на гърдите ми и… се пропука.
Звукът беше непогрешим. Задъхах се и погледнах надолу, за да видя, че кристалът се е разцепил точно по средата.
– Какво означава това? – Обърнах се към приятеля си.
Линкълн изглеждаше уплашен за най-малката част от секундата секунда, преди да изчезне от лицето му.
– Нищо. Просто ще накараме господин Клеймор да направи нова.
Кимнах и посегнах към ръката му.
– Трябва да ти кажа нещо, но имам нужда да не се плашиш.
Ръката му се напрегна, а очите му се разшириха.
– Добре.
Той определено щеше да се изплаши.
Както и трябва“ – обади се Сера от мястото си на пода.
Не помагаш.“
– И така… моят стар приятел от Града на демоните е Зрящ. – Оставих това изречение да се задържи. Прозорливите бяха толкова рядко срещани, че да познаваш някой от тях беше все едно да си приятел с някой от падналите архангели.
– И? – Ръката му започна да се поти в моята.
Засмях се нервно.
– И го видях на битката. Той ми каза, че вижда друго пророчество за мен.
Линкълн вдиша и издиша дълбоко.
– Какво е то?
Прехапах устните си и реших просто да го изрека.
– Отивам в подземния свят и тренирам с Луцифер, за да използвам тъмната си магия.
Очите на Линкълн се разшириха дотолкова, че си помислих, че може да изпаднат от гнездата си.
– Какво! Това е нелепо!
– Знам! – Казах му. – Точно толкова нелепо е, колкото и пророчеството на Рафаел, че ще отида там долу и ще убия Луцифер.
Линкълн замълча.
Преместих се неудобно.
– Нали не мислиш, че наистина ще го направя?
Да. Можех да го видя по лицето му.
– Не искам да го направиш. Това е твърде опасно. Но…
Преглътнах трудно, а сърдечният ми ритъм започна да се ускорява.
– Но?
Линкълн погали бедрото ми с палеца си.
– Но ти имаш тези невероятни сили и черни крила, дори отиде в Ада, за да вземеш Сера, и изглежда това не ти повлия. Ако някой може да го направи и да сложи край на тази война… това си ти.
О, Боже мой, той изпи Кул-айда.
– Линкълн, няма да го направя. – Изправих се. – Искам да бъда нормална. Току-що събрах семейството си и сега искам да се съсредоточа върху обучението си по лечение и да помогна по този начин на войната – заявих.
Той кимна, изоставяйки темата.
– Добре. – Но думите му, рехавото му кимване и скованият език на тялото не съвпадаха.
Той наистина очакваше от мен да убия Луцифер?
Миризмата удари и двама ни едновременно.
– Какво е това? – Веждите на Линкълн се сключиха в объркване.
Усмихнах се.
– Това са вафлите с канела, банан и орехи на майка ми.
Линкълн избърса устата си.
– Току-що се олигавих малко.
От мен изригна смях и реших да оставя цялата история с убийството на Луцифер настрана. Засега.
– Как се чувстваш? – Попита той, докато аз куцуках из стаята и се запътих към банята, за да си измия зъбите.
– Сякаш ме е блъснал автобус – уверих го аз.
Не се заблуждавайте, седмици наред щях да ходя смешно.
Когато най-накрая се добрахме до кухнята, се усмихнах при вида на Шиа, Майки и Ноа, които седяха около масата и си пълнеха устата с вафли, натъпкани с кубчета масло и кленов сироп.
– Здравей, братче. Не знаех, че ще си тук. – Прегърнах Майки. Той прекарваше по-голямата част от уикендите си със глутницата си в земите на Кларк. Все още се учеше да контролира звяра, но бързите странични прегръдки бяха нормални.
– Шегуваш ли се? Мама си е вкъщи, така че трябваше да дойда. – Той се усмихна глупаво.
Мама си е вкъщи. Тези две думи ме удариха с осъзнаването на случилото се. Бях измъкнала майка си.
– Ще ми трябва още тесто. Особено ако искаме да занесем малко на Бърни – заяви мама.
– О, погрижих се за Бърни – отвърна Линкълн, като гледаше горещата вафла, излизаща от очуканата червена машина, която майка ми донесе от вкъщи.
Погледнах към приятеля си.
– Наистина?
Той се засмя.
– Казах на Раф за ситуацията. Той каза, че не е проблем Бърни да дойде в столовата и да яде, след като учениците са изяли храната си – преди да са прибрали всичко.
Майка ми срещна очите ми и видях, че в главата си напълно планира сватбата ни.
– Това е много мило от твоя страна, Линкълн. Благодаря ти – каза му тя.
Усмихнах се и се изправих на пръсти, за да го целуна по бузата.
– Благодаря ти.
Бузите на Линкълн бяха зачервени и той промълви „няма за какво“ и на двете ни.
Майка ми вдигна една кърпа за чинии.
– Чакай, ти му казваш Раф? Архангелът на изцелението?
Линкълн се засмя.
– Да, в началото се чувствах странно, но той ни помоли да го направим. Той не иска да изглежда над всички. Той е приятел.
Той е приятел. Много добър приятел.
Майка ми започна да се просълзява, гледайки надолу към пода.
– О, мамо, какво става? – Пресякох кухнята, за да бъда до нея.
Тя избърса сълзите и ме погали по ръката.
– Нищо. Просто съм… щастлива. Отдавна не съм била щастлива.
В кухнята се възцари тишина. Знаех, че и е било трудно в Града на демоните, след като си тръгнах, а след това двойно по-трудно, когато Майки имаше своите проблеми. Сега можех да видя стреса, който това ѝ беше причинило. В близък план изглеждаше уморена, с торбички под очите, косата ѝ беше вяла и скучна.
– Предстоят ни още много щастливи дни, мамо – уверих я аз.
Линкълн излезе пред нас.
– Абсолютно, но само ако получа една от тези вафли още сега.
Смехът на майка ми изпълни пространството около нас, а гърдите ми се чувстваха все по-леки и по-леки, когато всеки човек се присъединяваше към него.
Този наш малък семеен момент беше един от най-щастливите дни в живота ми.

Назад към част 20                                                                 Напред към част 22

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!